П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (7)

I

Ярки слънчеви лъчи, призоваващи всички здравомислещи да излязат да се веселят под живителната им топлина, струяха през прозорците на голямата библиотека на замъка Бландингс. Но за разлика от всеки друг път, днес те не вселяваха бодрост в душата на Кларънс, девети граф Емсуърт. С посърнал лик и изкривено пенсне, с разкопчана яка и провиснала челюст, той седеше, вперил пред себе си невиждащи очи и с общия вид на нещо, току-що подготвено за препариране.

Един моралист при вида на лорд Емсуърт самодоволно би напомнил, че това, да си владетел на обширни земи, да разполагаш с предобри средства за препитание и не по-лошо храносмилане, е било и си остава нож с две остриета. Чистият, с нищо непомрачен просперитет, би изтъкнал той в типичния си нагъл маниер, има свойството да те превръща в парцал, а в този грешен свят, тъпкан с несигурност и тревоги, където почти всичко може да се сгромоляса внезапно и без предупреждение на главата ти в почти всеки произволно избран момент, е за препоръчване човек да бъде жилав и чевръст.

Когато някакво извънредно бедствие се стовари върху редовия гражданин, то го заварва подготвен. Дългогодишното изпускане на влака в осем и четиридесет и пет, извеждането на кучето на разходка в дъждовни и мразовити нощи, отпушването на задръстени комини и установяването, че беконът за закуска отново е прегорял, дават на духа му защитна твърдина, та когато роднините на жена му цъфнат за неопределено дълго, но със сигурност дълго гостуване, той остава несломим и неустрашим.

Лорд Емсуърт не бе преминал през никоя от тези здравословни процедури. Досега Съдбата сякаш не бе имала други грижи освен да се чуди как да му угажда и да му уйдисва на акъла. Той се хранеше добре, спеше добре и нямаше парични проблеми. Отглеждаше най-хубавите рози в Шропшир. Беше печелил Първа награда за тикви на селскостопанската изложба на областта — нещо, непостигано от никой граф Емсуърт в историята. И точно преди момента, от който започва настоящата хроника, по-малкият му син Фредерик се бе оженил — слава Богу! — за дъщерята на американски милионер и бе отишъл да живее на три хиляди мили от замъка Бландингс, при това разделен от него от необятни простори дълбока солена вода. Тъй че той постепенно бе започнал да гледа на себе си като на галено дете на Съдбата.

Трябва ли да се учудваме тогава, че този ненадеен и коварен удар го остави вцепенен и изтърбушен? Изненадващо ли е, че слънцегреенето не го блазнеше да излезе и да се въргаля на тревата? Нямаше ли пълно основание да седи тъй, както седеше, и да преглъща буцата в гърлото си като щраус, нагълтал месингова дръжка за врата?

Отговорите на тези въпроси в реда, в който са изброени, са Не, Не и Да.

Вратата на библиотеката се отвори, за да разкрие напетата фигура на Достопочтения Галахад. Лорд Емсуърт поправи пенснето си и го погледна с опасение. Като знаеше колко слабо е застъпено благочестието в природата на по-малкия му брат и колко разсеян е интересът му към благородните битки за надмощие в средите на угоените свине, той се боеше, че роднината му се кани да го донарани в безутешната му скръб с някоя ехидна забележка. Но после погледът му омекна и по жилите му се разля благодатна вълна на облекчение. В лицето на брат му нямаше и следа от лекомислие, а само една похвална сериозност, която тъй прилягаше на момента. Достопочтеният Галахад седна, придърпа ръбовете на панталоните си, прочисти гърло и заговори с тон, изразяващ безмерно съчувствие и такт.

— Кофти работа, Кларънс.

— Направо отчайваща, бих казал.

— Какво смяташ да направиш по въпроса?

Лорд Емсуърт сви безнадеждно рамене, както обикновено правеше, когато хората го питаха какво смята да прави по всякакви въпроси.

— Да ти кажа, нищо не ми идва наум — призна той. — Не знам какво да предприема. Онова, което ми докладва младият Кармъди, напълно разстрои плановете ми.

— Кармъди?

— Бях го изпратил в Бюро за разследвания „Аргус“ в Лондон да наеме детектив по случая. Сър Грегъри Парслоу веднъж ми спомена за тази фирма още когато бяхме в добри отношения. Каза ми по доста многозначителен начин, както ми се стори, че ако някога имам какъвто и да било проблем, изискващ умел и дискретен подход, това били хората, към които трябвало да се обърна. Останах с впечатлението, че сам се е възползвал от услугите им в ситуация, чиито подробности предпочита да премълчи, и е останал напълно удовлетворен.

— Парслоу! — изрече Достопочтеният Галахад и изсумтя.

— Тъй че изпроводих младия Кармъди в Лондон да потърси помощта им във връзка с изчезването на Императрицата. И той ми докладва, че командировката му се е оказала безплодна. Те били категорични в своя отказ да търсят изчезнали прасета.

— Толкоз по-добре.

— Как така?

— Спестили са ти куп ненужни разходи. Няма никаква нужда да си пилееш парите по детективи.

— Мислех си, че вероятно един трениран професионален ум…

— Аз мога да ти кажа кой е отмъкнал Императрицата. Знаех го от самото начало.

— Какво!

— С абсолютна сигурност.

— Галахад!

— То е толкова очевидно, колкото и на лицето ти.

Лорд Емсуърт попипа носа си.

— Така ли? — попита недоверчиво.

— Току-що разговарях с Констанс…

— Констанс? — Лорд Емсуърт отвори плахо уста. — Да не бе свинята ми да е у нея?

— Току-що разговарях с Констанс — повтори Достопочтеният — и тя употреби за мен, или по-скоро срещу мен, някои твърде неприятни епитети.

— Нима се учудваш? Още като деца…

— Твърде неприятни епитети. Изкуфял интригант, между другото, и изкукуригал дърт клюкар. И то само защото й казах, че човекът, откраднал Императрицата е не друг, а нашият мил съсед Грегъри Парслоу.

— Парслоу!

— Парслоу. Съвсем явно е, не мислиш ли? Смятам, че и най-немощният разсъдък би трябвало да го забележи с невъоръжено око.

Още от момче лорд Емсуърт се отличаваше с най-немощния разсъдък, който някой може да притежава, без да бъде настанен в съответно здравно заведение, но при все това намери теорията на брат си за невероятна.

— Парслоу?

— Стига си повтарял това „Парслоу“.

— Но, скъпи Галахад…

— Това е единственото разумно предположение.

— Нали не го подозираш наистина?

— Подозирам го и още как. Забрави ли какво ти казах оня ден?

— Да — отвърна лорд Емсуърт. Той рядко помнеше какво са му казали оня ден.

— За кучешкото състезание в стаичката зад бара — рече нетърпеливо Достопочтеният Галахад. — За това как Парслоу изпорти моя Таузър.

Лорд Емсуърт подскочи. Сега всичко се върна в паметта му. Сурово изражение се прокрадна зад неговото пенсне, което силните чувства бяха килнали отново.

— Ами, разбира се. Таузър. Твоето куче. Как да не помня.

— Той сви номер на Таузър, за да го извади от играта, и сега постъпва по същия начин с Императрицата. За Бога, Кларънс, размърдай си мозъка. Кой друг освен негодникът Парслоу има интерес да я премахне от пътя си? И ако не е знаел, че се готви някакъв долен трик, щеше ли оня негов свинар, Миризливия или как му беше името, да предлага наляво и надясно залози три към едно в полза на Гордостта на Мачингъм? Още тогава ти казах, че на твое място не бих изпускал свинята от бдително око.

Уликите бяха съкрушителни и при все това лорд Емсуърт за сетен път се озова в плен на съмнението. Естествено, той отдавна се беше убедил в чернотата на Парслоувата душа. Но можеше ли той действително да е способен да извърши Злодеянието на Века? Един съсед-земевладелец? Мирови съдия? Човек, който отглежда тикви? Баронет?

— Ама Галахад… Мъж в неговото положение…

— Какво значи в неговото положение? Или си мислиш, че хората си менят природата само защото някой техен братовчед е умрял и им е оставил баронетството си? Сто пъти съм ти казвал, че познавам Парслоу от години. Научил съм му и кътните зъбки. Понятията му за чест винаги са били вмирисани като френско сирене и широки като Ламанша. Можеш да попиташ всеки, който се е движил из Лондон в онези дни. Сурови мъже трепваха уплашено и си криеха парите и часовниците, щом го видеха да се задава. Той нямаше и едно пени освен онова, което успяваше да изкрънка от другите, а си угаждаше като принц. Когато го срещнах за пръв път, живееше в Шепъртън, надолу по реката. Старият му баща се беше уговорил със съдържателя на странноприемницата да му дава легло и закуска и нищо повече. „Ако иска вечеря, нека си я спечели“, му рекъл. И знаеш ли по какъв начин си я печелеше? Беше научил оня негов помияр Банджо да прави номера пред компаниите, които идваха на разходка с параходчето. После се приближаваше небрежно и започваше да се надява, че кучето не им е досадило и да плещи всякакви глупости, докато хората не влезеха вътре да се хранят. Тогава се намъкваше заедно с тях, вземаше менюто уж да им препоръча вино и преди да разберат какво става, вече се наливаше с шампанско и пушеше пури на тяхна сметка. Ето що за човек беше твоят Парслоу.

— Но въпреки всичко…

— Помня как един следобед ми изскочи насреща от някаква кръчма, „Веселият мелничар“ й беше името, с лъснала от възторг физиономия. „Влизай, бързо!“ ми вика, наели са нова сервитьорка и тя още не е разбрала, че тук не ми дават на вересия.

— Но Галахад…

— А ако случайно си мисли, че съм забравил една малка случка, състояла се в ранното лято на 95-а, то дълбоко греши. Срещнахме се на Хеймаркет^[1] и Парслоу ме завлече в „Двата патока“ на чаша бира — сега там има шапкарски магазин — и когато дойде време да плащаме сметката, той измъкна от джоба си нещо като малък пумпал с написани наоколо цифри. Каза, че го намерил на улицата и се чудел кой ги измисля тия забавни играчки и настоя да го въртим на по пет шилинга. „Ти вземаш нечетните числа — ми казва, — а аз — четните.“ И преди да успея да се измъкна на чист въздух, вече бях вътре с десет лири, седем шилинга и шест пенса. А на следващата сутрин разбрах, че тия джаджи ги правели така, че оста им се вади и според това от коя страна я вкараш се падат или само четни или само нечетни номера. Когато привечер се видяхме, поисках да ми покаже пумпала отново, но той каза, че го е загубил. Ето що за тип беше твоят Парслоу. И ти очакваш от мен да повярвам, че наследяването на титлата и животът в имението са го направили дотолкова възвишен и чист, че да се спре пред кражбата на едно прасе.

Лорд Емсуърт се изправи. Струпването на красноречиви доказателства бе изиграло своята роля. Очите му искряха, дъхът излиташе с хриптене от гърдите.

— Проклетникът!

— Мошеник и половина, винаги си е бил такъв.

— Какво да правя?

— Какво ли? Начаса иди при него и го заклейми, какво друго.

— Да го заклеймя?

— Да. Погледни го право в очите и го заклейми за неговото престъпление.

— Така и ще сторя! Още сега.

— Идвам с теб.

— Поглеждам го право в очите!

— И го заклеймяваш!

— И го заклеймявам. — Лорд Емсуърт вече бе стигнал до антрето и припряно се озърташе във всички посоки. — Къде, по дяволите, ми е шапката? Не мога да си намеря шапката. Някой постоянно ми крие шапката. Няма да търпя нито миг повече да ми се крият шапките.

— Не ти трябва шапка, за да заклеймиш някого, че е откраднал свиня — рече Достопочтеният Галахад, който бе вещ в правилата на добрия тон.

II

В своя кабинет в Мачингъм Хол в съседното село Мъч Мачингъм сър Грегъри Парслоу-Парслоу седеше, вперил поглед в последния брой на седмичен вестник. Ние вече сме срещали този вестник, когато той се намираше в ръцете на Бийч. И колкото и странно да изглежда, статията, привлякла вниманието на сър Грегъри, бе същата, от която се бе заинтересувал и икономът.

Достопочтеният Галахад Трипуд, брат на граф Емсуърт. Едно птиче ни каза, че Гали в момента се намира в замъка Бландингс в Шропшир, потомственото седалище на фамилията, и е дълбоко потопен в писането на своите спомени. Както би ви уверил всеки от старите му съратници, те вероятно ще са не по-малко горещи от времето навън, ако не дори повече.

Но докато Бийч при прочита на този текст се бе подсмихнал сочно, сър Грегъри Парслоу-Парслоу потрепери, подобно на мъж, който при разходка сред природата внезапно е съзрял на пътеката пред себе си навита змия.

Сър Грегъри Парслоу-Парслоу, владетел на Мачингъм Хол и седми потомствен баронет, бе от онези хора, които започват живота си добре, после кривват за малко и накрая се връщат отново в тясната права пътека, за да си останат там до края. С други думи, до двайсетгодишна възраст той бе примерно момче, а от трийсет и първата си година насам, след като наследи титлата — един безупречен баронет. И то дотолкова, че сега, вече петдесет и две годишен, очакваше всеки момент да бъде одобрен от местния комитет на Консервативната партия за акредитиран кандидат за предстоящите извънредни парламентарни избори в Бриджфордския избирателен район на Шропшир.

Но имаше едно десетилетие в неговия живот, онази опасна възраст между двадесетата и тридесетата година, когато той бе натрупал минало — солидно, дебело минало, което някоя не тъй надарена личност не би могла да събере и в пет пъти по-дълъг период. Това бе епоха в неговата биография, към която той не обичаше да обръща поглед и годините на безукорно баронетство му бяха позволили, поне що се отнасяше до него самия, да погребе безвъзвратно миналото. А ето че сега по всичко изглеждаше, че този зловреден сподвижник от бурната му младост се кани да го изрови от гроба.

С възрастта у сър Грегъри се бе появила склонност към пълнота и както обикновено правят пълните мъже в мигове на стрес, той усилено пуфтеше. Но никакво пуфтене не можеше да издуха от страниците на вестника тази ненавистна дописка. Тя все тъй нагло му се цъклеше от мястото си, когато вратата се разтвори и икономът обяви пристигането на лорд Емсуърт и господин Галахад Трипуд.

Първата емоция на сър Грегъри при вида на заклеймителния отряд, нахлул в кабинета му, бе на напълно оправдана изненада. Давайки си сметка за болезнените чувства, които престъпването на васалната вярност от страна на Джордж Сирил Ненагледния бе затаило в душата на бившия работодател на този талантлив свинар, той изобщо не очакваше граф Емсуърт да го почете с утринна визита. А що се отнасяше до Достопочтения Галахад, с него бе спрял да бъде на дружеска нога още през зимата на лето Господне хиляда деветстотин и шесто.

После, стъпвайки по петите на изненадата, дойде гневът. Това, че авторът на „Спомените“ можеше с едната си ръка да пише цинични клеветнически историйки за него, а с другата, образно казано, да прекрачва най-спокойно прага на личния му кабинет, го изпълваше с най-остро негодувание. Той изправи гръб в креслото си и тъкмо се канеше да го смрази с поглед, когато Достопочтеният Галахад пръв разчупи тишината.

— Недостойни Парслоу — изрече той с рязък, неприязнен глас, — твоите грехове те издадоха!

Намерението на баронета бе да запита на какво дължи честта за посещението, с леден тон при това, но след тази забележителна встъпителна реч думите се смразиха на устните му.

— А? — произнесе той озадачено.

Галахад го наблюдаваше през своя монокъл както готвачката съзерцава охранена хлебарка, открита в кухненската мивка. Това бе поглед, който би засегнал честолюбието и на плужек и за сетен път почудата на господаря на Мачингъм отстъпи място на гнева.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — викна ядно той.

— Виждаш ли лицето му? — просъска настрана Достопочтеният Галахад.

— Тъкмо него гледам — отвърна лорд Емсуърт.

— Вината просто е изписана върху него.

— Черно на бяло — съгласи се лорд Емсуърт.

Галахад, който бе скръстил заплашително ръце на гърдите си, ги разгъна и нанесе стремителен удар по писалището.

— Внимавай много, Парслоу! Мисли, преди да говориш. И когато заговориш, говори истината. Бих могъл да ти кажа като начало, че ние знаем всичко.

Доколко ниска оценка си бе съставил сър Грегъри Парслоу за колективната вменяемост на своите посетители можеше да се съди по факта, че сега той се обърна не към друг, а към лорд Емсуърт като по-интелигентен от двамата.

— Емсуърт! Обясни ми! Какво, за Бога, търсите тук? И какви ги плещи тоя умопобъркан?

Лорд Емсуърт наблюдаваше изявите на своя брат с нарастваща възхита. Енергичният увод, с който последният даде ход на разследването, бе спечелил неговото безрезервно одобрение.

— Ти знаеш — отвърна кратко той.

— Бих казал дори, че дяволски добре знае — намеси се Галахад. — Парслоу, дай свинята!

Сър Грегъри задържа очните си ябълки в гнездата им част от секундата, преди те да изхвръкнат оттам и да се ударят в отсрещната стена. Той стори всичко по силите си да мисли за хубави, спокойни неща. Току-що си бе спомнил, че е мъж, който трябва да внимава с кръвното си налягане.

— Свиня?

— Свиня.

— Свиня казваш?

— Свиня.

— Каква свиня?

— Той пита „каква свиня?“!

— Чух — отвърна лорд Емсуърт.

Сър Грегъри Парслоу имаше затруднения с очите.

— Не знам за какво говорите.

Галахад разгъна повторно ръце и стовари върху писалището удар, от който капачето на мастилницата отхвръкна.

— Парслоу, овча муцуно такава, разплуто изчадие на ада — изкрещя той. — Връщай веднага свинята!

— Моята Императрица — додаде лорд Емсуърт.

Сър Грегъри Парслоу-Парслоу бавно се надигна от креслото си. Галахад насочи към него повелителен показалец, но той пренебрегна жеста. Кръвното му налягане сега се колебаеше около сто и петдесетте.

— Да не искате да кажете, че сериозно ме обвинявате…

— Парслоу, сядай долу!

Сър Грегъри започна да се дави.

— Емсуърт, за сетен път се убеждавам, че си тъп папуняк.

— Тъп какво? — прошепна Негова светлост.

— Папуняк — рече сухо Достопочтеният Галахад. — Вид пернат дивеч. — Той се обърна отново към обвиняемия. — Оскърбителното поведение с нищо не ти помага, Парслоу. Ние знаем, че ти си откраднал тази свиня.

— Не съм крал никаква проклета свиня. За какво ми е притрябвало да я крада?

Галахад изсумтя.

— А за какво ти трябваше да тъпчеш Таузър с лучен бифтек в задната стаичка на „Черният Лакей“ през пролетта на 97-а? — попита резонно и сам си отговори. — За да изкараш фаворита от надпреварата, ето за какво. Същите мотиви те движат и сега, защото тази свиня е по-добра от твоята. Сам виждаш, че си ни до болка ясен, недостойни Парслоу. Ние те четем като отворена книга.

Сър Грегъри бе спрял да се тревожи за кръвното си налягане. Никакви мисли за хубави спокойни неща вече не можеха да удържат стремителния му възход.

— Вие сте луди! И двамата. Луди за връзване.

— Парслоу, ще изкихаш ли тая свиня, или не?

— Тя не е у мен.

— Това ли е последната ти дума?

— Не съм я виждал дори.

— Защо папуняк? — запита лорд Емсуърт, който от известно време тънеше в мълчание.

— Много добре — каза Достопочтеният Галахад. — Щом това е курсът, към който смяташ да се придържаш, аз нямам друг избор, освен да предприема стъпки. И ще ти кажа точно какви стъпки ще предприема, недостойни Парслоу. Сега виждам, че съм бил наивно снизходителен. Оставил съм мекото ми сърце да ме подведе. Отново и отново, сядайки да пиша своите спомени, аз се сещам за една чудесна история, която просто плаче да бъде включена в тях, но всеки път си казвам: „Не — казвам си. — Това ще нарани стария Парслоу. Колкото и да е добър материалът, не мога да го използвам. Трябва да се съобразя и с неговите чувства.“ Е, отсега нататък няма милост. Ако не върнеш свинята доброволно, ще включа в книгата си всяко проклето нещо, което мога да се сетя за теб, като се започне от първата ни среща, когато ни представиха един на друг в „Романо“, а ти се разхождаше със супник на главата и стрък целина в ръка, твърдейки, че си часовият пред Бъкингамския дворец. Светът ще те познае такъв, какъвто си — единственият човек, изхвърлян някога от „Кафе де л’Юроп“, задето се е опитал да събере пари за бутилка шампанско, като разиграва панталоните си на лотария пред главния бар. И нещо повече, ще разкажа цялата история със стридите.

Сър Грегъри нададе остър вопъл. Лицето му бе добило цвета на породист патладжан. В тези охолни дни на средната си възраст той без друго напомняше за придворен готвач от епохата на Регентството, който от дълги години заглажда косъма сред димящите казани. Сега видът му бе на готвач от епохата на Регентството, който, освен че се намира на ръба на апоплексията, току-що е бил ужилен по най-горната част на крака от стършел.

— Да, ще го сторя — рече твърдо Галахад. — Историята със стридите цяла-целеничка, от игла до конец, до най-нищожната подробност.

— Каква е тази история със стридите, скъпи братко? — попита лорд Емсуърт, заинтригуван.

— Няма значение. Аз я знам. И младият Парслоу я знае. И ако Императрицата на Бландингс не се озове обратно в кочината си още днес следобед, ще я намериш в моята книга.

— Но аз пак ви казвам — извика изтерзаният баронет, — че не знам абсолютно нищо за вашата свиня.

— Ха!

— Не съм й виждал очите дори от миналогодишната селскостопанска изложба.

— Хо!

— Нямах представа, че е изчезнала, докато не го чух от вас.

Достопочтеният Галахад впи в него пронизителен поглед през черната рамка на монокъла си. После с израз на отвращение се обърна към вратата.

— Хайде, Кларънс — рече той.

— Тръгваме ли?

— Да — отвърна Галахад със сдържано достойнство. — Няма какво повече да правим тук. Да се махаме от този дом, преди да го е поразил гръм.

III

Вежливият, макар и пъпчив юноша, подвизаващ се във външния офис на Бюро за разследвания „Аргус“, прочете картичката, която пълният посетител му бе подал, и се взря в притежателя й с благоговение и нескрит респект. Той бе момче от класа и много си падаше по аристокрацията. Ръката му почука почтително по вратата на светая светих.

— „Един господин иска да ви види“ ли ще чуем? — попита Пърси Пилбийм.

— Един баронет иска да ви види, сър — поправи го юношата. — Сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол.

— Покани го незабавно — рече възторжено Пилбийм.

Той се изправи и опъна реверите на сакото си. Нещата явно потръгваха отлично. Той помнеше добре сър Грегъри Парслоу. Един от първите му успехи. Тогава бе успял да му възвърне някои писма, попаднали в неподходящи ръце. И докато слушаше приближаващите се отвън стъпки, се запита дали клиентът му отново не се е впуснал в неблагонадеждна кореспонденция.

Съдейки по смачкания вид на баронета, случаят като нищо можеше да се окаже такъв. Изглежда, е било писано на сър Грегъри Парслоу-Парслоу да се появи в настоящата хроника запъхтян и с възмораво лице. Във всеки случай сега той пъхтеше усилено и по-морав никога не беше бил.

— Дойдох да се посъветвам с вас, господин Пилбийм — каза той, след като предварителните любезности бяха разменени и бе успял да помести уважителния си обем в креслото за посетители, — защото се озовах в положение от изключително сложно естество.

— Съжалявам да го чуя, сър Грегъри.

Пилбийм хвърли око към вратата. Тя беше затворена. Сега вече беше убеден, че малкият проблем на неговия посетител е от същото естество, както и преди, и изгледа неуморния писател с искрено удивление.

Никога ли не спираха тия дърти пергиши, се чудеше той, да пишат компрометиращи писма? И как не си изкълчваха китките?

— Ако има нещо, с което мога да ви бъда от полза, сър Грегъри… Ще бъдете ли така любезен да ми разкажете фактите от самото начало?

— Самото начало? — Сър Грегъри се замисли. — Добре, да започнем така. Преди години, господин Пилбийм, аз бях по-млад, отколкото съм днес.

— Абсолютно.

— По-беден.

— Без съмнение.

— И не така улегнал. И в този период от своя живот аз имах нещастието да извърша доста неща в компанията на един мъж на име Трипуд.

— Галахад Трипуд?

— Познавате ли го? — изненада се сър Грегъри.

Пилбийм се подсмихна при спомена.

— Не лично. Но навремето написах статия за него, още като редактор в един вестник на име „Светски клюки“. Първата от рубриката „Аристократи с широки пръсти“. Най-парливото нещо, излизало някога изпод перото ми. Казаха ми, че после на два пъти идвал в редакцията с конски камшик и настойчиво искал да говори с мен.

Сър Грегъри показа загриженост.

— Значи все пак сте се виждали?

— Напротив. Вероятно не сте запознат с вътрешната организация на един вестник като „Светски клюки“, сър Грегъри, но мога да ви кажа, че посетители, които се явяват там с камшици, рядко успяват да открият онзи сътрудник, когото търсят.

— Дали е възможно да знае името ви?

— Не. Неотменимо правило в „Клюките“ бе имената на редакционния персонал да не се разкриват пред външни лица.

— Ох! — въздъхна сър Грегъри облекчено.

В следващия миг обаче облекчението му отстъпи място на протеста. В поведението на Достопочтения Галахад имаше възмутителна непоследователност.

— Значи проклетникът е побеснял, задето сте написали за него във вестника, а? А иначе няма нищо против самият той да дращи какво ли не за хората, дяволите да го вземат.

— Искате да кажете, че той пише? Не знаех.

— Съчинява спомените си в същия този миг. Загнездил се е в замъка Бландингс и ги довършва с пълна пара. И книгата ще бъде фрашкана с разни истории за мен. Пъклени, вредни, злонамерени истории, които ще съсипят репутацията ми в страната. Има например една, в която става дума за няколко стриди…

Думите изневериха на сър Грегъри. Той остана да седи, пуфтейки. Пилбийм кимна сериозно. Ситуацията му беше ясна. Но относно това какво точно очакваше клиентът му от него, съзнанието му все тъй се губеше в мъгляви догадки.

— Но ако тези истории, за които говорите, са клеветнически…

— Точно там е работата, че са чиста истина.

— Истина или не, щом ви причиняват ущърб…

— Да, знам — прекъсна го нетърпеливо сър Грегъри. — Едно съдебно дело много ще ми помогне, няма що. Дори съдът да ми признае най-големите щети в историята, каква полза, след като репутацията ми ще отиде по дяволите и ще знам, че всеки глупак на улицата ми се хили зад гърба? Ами Комитетът на Консервативната партия? Защото трябва да ви кажа, господин Пилбийм, отделно от всички други съображения, че съм на прага да бъда одобрен от нашия местен комитет като кандидат за следващите избори. И ако тоя бесен изверг публикува книгата си, те ще се дръпнат от мен като опарени. Сега разбирате ли ме?

Пилбийм взе една писалка от бюрото си и се почеса замислено по брадичката. Той обичаше да взема оптимистична позиция по отношение делата на своите клиенти, но не можеше да скрие от самия себе си, че на сър Грегъри явно не му е провървяло.

— Галахад твърдо ли е решен да публикува книгата?

— Тя му е единствената цел в живота, обесникът.

— И възнамерява на всяка цена да включи тези истории?

— Днес сутринта дойде специално, за да ми го каже. И аз хванах първия влак за Лондон, за да поверя случая във ваши ръце.

Пилбийм се почеса по лявата буза.

— Хм! — рече. — Е, при тези обстоятелства наистина не виждам какво друго можем да направим, освен…

— … да докопаме ръкописа и да го унищожим, нали? Напълно сте прав. Точно това съм дошъл да ви помоля да свършите.

Пилбийм зина. Той не бе имал предвид нищо подобно. Забележката, която се канеше да направи, бе, че при така описаната ситуация не съзира друг изход освен да се скръстят ръцете, да се стисне ченето и да се чака неотвратимото бедствие тъй, както подобава на чистокръвен британец и мъж. Очите му се взираха невярващо в разюздания баронет. Аристократите са пословично порочни, но Пърси Пилбийм не бе и подозирал, че беззаконието им може да достига такива потресаващи мащаби.

— Да открадна ръкописа?

— Друг начин не съществува.

— Но това е доста трудноизпълнима задача, не намирате ли, сър Грегъри?

— Не и за находчив младеж като вас — рече подкупващо баронетът.

Ласкателството не достигна целта си. Резервираното, лишено от ентусиазъм изражение на Пилбийм не претърпя никаква промяна. Колкото и находчив да е човек, мислеше си той, трудно би могъл да измъкне ръкопис със спомени от един дом, без да е влязъл в него.

— И как смятате, че ще проникна в къщата?

— Очаквах да разполагате поне с десетина начина.

— Не разполагам с нито един — увери го Пилбийм.

— Но спомнете си как ми върнахте онези писма.

— Онова беше лесно.

— Тогава бяхте казали, че минавате да отчетете водомерите.

— Ще ми е малко трудно да се появя в замъка под този предлог и да се надявам, че ще ме поканят да им погостувам. Изглежда, не си давате сметка, сър Грегъри, че операцията, която ми предлагате, би отнела доста повече от няколко минути. Възможно е ситуацията да наложи един твърде продължителен престой.

Сър Грегъри намери отношението на своя събеседник за угнетяващо. Той бе мъж, привикнал, особено след наследяването на титлата и придружаващото я състояние, да вижда как хората пъргаво се залавят за работа, щом им даде указания. Той свъси раздразнено вежди.

— Защо не отидете като иконом или нещо подобно?

Единственият отговор на Пърси Пилбийм се изрази в търпелива усмивка. Той вдигна писалката и се почеса с нея по главата.

— Трудно осъществимо — рече той и отново тази съжалителна усмивчица пробяга по лицето му.

Видът й докара сър Грегъри до точката на кипене. Той почувства непреодолимо желание да каже нещо, с което да я изтрие оттам. Тя му напомняше за усмивките, които бе виждал по лицата на букмейкърите в дните на своята младост, когато им бе предлагал да залагат от негово име на кредит, в дух на взаимно доверие.

— Добре, ваша работа — отсече той. — Но може би все пак ще ви е интересно да узнаете, че за да се сдобия с този ръкопис, аз съм готов да заплатя хиляда лири стерлинги.

Точно както бе предвидил, последните му думи видимо заинтригуваха Пилбийм. Ефектът им бе тъй силен, че в пристъпа на неудържима емоция той ръгна писеца в скалпа си, причинявайки си дълбока порезна рана.

— Хххилядарка? — заекна сразено.

Сър Грегъри, разсъдлив мъж в паричните дела, долови, че е оставил чувството си за драматизъм да го увлече твърде далеч.

— Е, да речем петстотин — рече малко припряно той. — А петстотин лири са много пари, господин Пилбийм.

Това бе аспект, който нямаше нужда да подчертава. Пърси Пилбийм го схвана начаса без чужда помощ и бръчка на размисъл проряза челото му. Един ден собственикът на Бюро за разследвания „Аргус“ можеше да остане невъзмутим пред перспективата да прибави петстотин лири към банковата си сметка, но този ден все още не беше изгрял на хоризонта.

— Чек за пет стотачки в мига, в който ръкописът на стария лешояд попадне в ръцете ми — прокрадна се лъстиво гласът на сър Грегъри.

Природата бе наредила тъй, че при никакви обстоятелства лицето на Пърси Пилбийм не можеше да стане красиво, но в този миг то полека се озари от нещо, което в известна степен съумя да смекчи естествената му противност. Това бе израз на екстаз, на радост, на едно почти райско блаженство — накратко, изразът на човек, който ясно съзира пред себе си начин да докопа петстотин лири.

В споменаването на всяка значителна сума има нещо, което, изглежда, оказва стимулиращо въздействие върху мисловния процес. Само допреди минута разсъдъкът на Пилбийм бе представлявал инертна каша. Сега най-неочаквано той заработи като динамо.

Да влезе в замъка Бландингс? Разбира се, че можеше да влезе в замъка Бландингс. И то не за да се промъкне със сърбеж в дъното на панталоните, предвещаващ ритника, който щеше да го изхвърли оттам, а да паркира гордо двуместния си автомобил пред парадния вход, да подаде куфара си на иконома и да бъде посрещнат като почетен гост. Досега той бе забравил, защото умишлено се бе постарал да забрави, скандалното предложение на оня млад идиот, чието име му убягваше, да отиде в Бландингс и да затопурка по дирите на изгубени прасета. Тогава то бе наранило самолюбието му тъй дълбоко, че го бе прогонил като зараза от паметта си и ако случайно се сетеше за Хюго, бързаше да се окопити и да насочи мисълта си към нещо друго. Но сега споменът изплува по-ярък от всякога, включително и прощалните думи на идиота, че ако някога промени решението си, предложението все тъй остава в сила.

— Ще поема случая, сър Грегъри — каза той.

— Охо?

— Можете да разчитате на пристигането ми в замъка Бландингс най-късно до утре вечер. Измислих начин да вляза там.

Той стана от бюрото си и закрачи из стаята със сключени вежди. Пъргавият му мозък, този удивителен механизъм, бе зареден с гориво и сега набираше обороти. Веднъж детективът поспря, колкото да хвърли разсеян поглед през прозореца, а когато сър Грегъри прочисти гърло да заговори, го възпря с нетърпелив жест. Не можеше да допусне разни баронети, дори и с тиренца в имената, да го прекъсват в момент като този.

— Сър Грегъри — каза той накрая. — Основното в дела от подобен род е човек да разполага с план. Аз имам план.

— Охо! — рече сър Грегъри.

Този път имаше предвид, че през цялото време си е мислил как след толкова ходене събеседникът му няма начин да не измъти поне един план.

— Щом се приберете у дома, искам да поканите господин Галахад Трипуд утре на вечеря.

Баронетът се разтресе като желе. Гняв и удивление се бореха в гръдта му. Да покани негодяя на вечеря? След всичко, което се беше случило?

— А също и всеки друг от замъка Бландингс, когото сметнете за уместно, но господин Трипуд на всяка цена. Изкараме ли го веднъж от къщата, моят път ще е чист.

Гневът и удивлението стихнаха начаса. Баронетът бе прозрял идеята. Изящната простота на замисъла събуди възхищението му. Но веднага след това го загриза съмнението, че ще е много по-просто да се отправи една такава покана, отколкото да бъде приета. Ярка картина на Достопочтения Галахад така, както го бе видял за последно, изникна пред взора му.

И тогава го осени благодатната целителна мисъл за лейди Констанс Кийбъл. Той щеше да изпрати поканата на нея и — да, по дяволите! — да й разкрие всички факти, да свали картите на масата с упованието, че нейната отзивчивост и здрав разум ще я приобщят към справедливата кауза. Отдавна бе забелязал, че отношението й към „Спомените“ не се различава съществено от неговото собствено. Можеше да разчита на помощта й. Можеше да разчита, че тя — посредством онези женски методи на принуда, за които той, бидейки ерген, можеше само да гадае — ще довлече Достопочтения Галахад Трипуд в Мачингъм Хол навреме за вечеря. Баронетът знаеше, че жените притежават тази необяснима власт над своите най-близки роднини.

— Отлично! — каза той. — Великолепно! Превъзходно. Охо! Ще бъде сторено.

— Тогава оставете другото на мен.

— Значи мислите, че ако успея да го изкарам от замъка, ще можете да ми осигурите ръкописа?

— Положително.

Сър Грегъри се изправи и протегна разтреперана ръка.

— Господин Пилбийм — каза той с дълбоко чувство, — идването ми при вас беше най-мъдрото нещо, което съм правил през живота си.

— Абсолютно — рече Пърси Пилбийм.