П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (4)

I

Ако се упътите нагоре по Бийстън Стрийт, която се намира в югозападния район на Лондон, и вървите все по десния й тротоар, ще стигнете до една глуха пресечка, наречена Хейлинг Корт. Ако влезете в първата сграда отляво на тази пресечка и изкачите един ред стълби, ще се озовете пред врата, върху матовото стъкло на която има надпис:

БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ

АРГУС, ООД

А отдолу и малко встрани още един, по-малък:

П. ФРУБИШЪР ПИЛБИЙМ, ДИР.

И ако приблизително по времето, когато Рони Фиш се качваше в спортния си автомобил в гаража на замъка Бландингс, отворехте тази врата, прекрачехте прага и успеехте да убедите вежливия пъпчивец, подвизаващ се във външния офис, че посещението ви не е продиктувано от продажба на застраховки, патентовани лекарства или красиво подвързани събрани съчинения на Дюма-баща, то бихте били въведени във височайшето присъствие на самия Дир. В този момент П. Фрубишър Пилбийм седеше зад бюрото си и четеше телеграмата, пристигнала по време на обедното му отсъствие.

Дните, в които живеем, принадлежат на инициативни млади мъже, започващи свой собствен бизнес, на възвишени, волни духове, задушаващи се в оковите на наемния труд и отказващи да прекарат земния си дял, работейки по четирийсет и осем седмици годишно срещу една гола заплата. Доста рано в своята кариера Пърси Пилбийм бе надушил къде се крият големите пари и бе тръгнал след тях.

В качеството си на редактор на небезизвестния скандален седмичник „Светски клюки“, той бе получил рядката възможност да открие навреме истинското поле за вихрено действие на своя гений и като резултат след тригодишно ровене из кирливите ризи на съвременниците си от името на своите работодатели Издателска къща „Мамут“, бе стигнал до извода, че човек с неговите дарования може да извлече много по-голяма изгода, ако се рови в тях от свое собствено име. Затова, предизвиквайки праведното негодувание на лорд Тилбъри, водач и вдъхновител на „Мамут“, бе заел малък начален капитал, беше си подал оставката и понастоящем се намираше в твърде завидно финансово положение.

Телеграмата, над която бе свел навъсено чело, спадаше точно към онези, от които един частен детектив би следвало да изпадне в необуздан възторг предвид пълната й загадъчност и неяснота, предлагаща достойна храна за неговия проницателен ум. При все това Пърси Пилгрийм след десетминутно запознанство с нея вече я ненавиждаше от все душичка и сърце. Той предпочиташе да среща в кореспонденцията си по-голяма прозрачност.

Текстът гласеше:

Всяка цена изпратете човек разследване кражба на века.

Подпис нямаше.

Най-дразнещото в съобщението бе неговата изкусителност. Кражба на века, макар и малко пресилено, най-вероятно означаваше бижута със съответното тлъсто възнаграждение, съпътстващо откриването им. Но човек не може да хукне да кръстосва Англия наслуки, разпитвайки всеки срещнат дали не е чул за кражба на бижута по съседство.

Накрая той с неохота се предаде и като измъкна от джоба си малко огледалце, се зае с помощта на перодръжката да завие нагоре крайчетата на тънките си непокорни мустачки. Мислите му го отнесоха към Сю и те съвсем не бяха слънчеви, тъй като трудността на сближаването с това момиче вече започваше да го дразни. Той й бе писал писма. Беше й изпращал букети. Без никакъв резултат. Писмата оставаха без отговор, а какво ставаше с букетите Пърси нямаше представа. Във всеки случай не бе получил благодарности за тях.

Унилите му размишления бяха прекъснати от отварянето на вратата и появата на вежливия пъпчив юноша от външния офис. Пилбийм го погледна ядно.

— Колко пъти съм ти казвал да чукаш, преди да влезеш? — попита със суров тон.

Юношата поспря на прага.

— Седем — отвърна след кратък размисъл.

— Какво щеше да направиш, ако точно сега се намирах в преговори с важен клиент?

— Ами щях да си изляза. — Работата в частно детективско бюро приучва към светкавично намиране на изход от всяка ситуация.

— Е, и сега можеш да го сториш.

— Много добре, сър. Исках само да ви предам, че докато бяхте навън за обяд, дойде един господин.

— Мм. Какво представляваше?

Юношата, който обичаше колорита и се надяваше един ден да бъде повишен до ранга на господата Мърфи и Джоунс, двамата оперативни сътрудници, чиято бърлога се помещаваше на приземния етаж, за миг се изкуши да каже, че като се изключат очебийните улики, разкриващи посетителя като масон, вегетарианец, левак и пътешественик из Ориента, не е успял да направи никакви дедуктивни изводи от външността му. Но като прецени, че работодателят му не е в настроение, благоразумно си прехапа езика.

— Някой си господин Кармъди, сър. Господин Хюго Кармъди.

— Тъй значи. — Пилбийм показа известен интерес. — Каза ли, че ще намине пак?

— Спомена за подобна вероятност, сър.

— Е, в случай че дойде, слез долу и кажи на господин Мърфи да бъде готов да се яви при мен.

Пъпчивецът се оттегли и Пилбийм поде наново своите размисли за Сю. Вече бе напълно сигурен, че отношението й не му допада. То беше направо оскърбително. Друго нещо, което нараняваше чувствата му, бе упоритото нежелание на помощния персонал на театрите и в частност на техните портиери да разкриват домашните адреси на актрисите. По всичко личеше, че няма никакъв начин човек да се добере до това момиче.

Откъм вратата се разнесоха осем почтителни почуквания. Младежът, макар и понякога разсеян, показваше старание.

— Да?

— Господин Кармъди желае да ви види, сър.

Пилбийм за сетен път отпрати Сю в далечните ъгълчета на съзнанието си. Бизнесът си беше бизнес.

— Покани го да влезе.

— Заповядайте, сър — произнесе юношата с изящна вежливост, в която въпреки гъгнивостта, дължаща се на трета сливица, се долавяше отглас от добрите стари нрави.

Хюго прекоси над прага. Той се чувстваше, а и изглеждаше преизпълнен с кротка радост. С влизането му сякаш самото слънце пристъпи в стаята. Ничие сърце не преливаше от копнеж по замъка Бландингс и обществото на Милисънт тъй, както неговото, но все пак Лондон, посетен след дългата разлъка, си имаше своите неповторими очарования.

— И тъй, драги ми доктор Уотсън, ако не греша, това ще да е нашият клиент — произнесе той радушно.

Тъй силна и всеопрощаваща бе неговата благожелателност в този миг, че той обгърна с нея дори насекомоподобния млад мъж, надигнал се от бюрото си да го посрещне. Очите на Пърси Пилбийм бяха твърде малки и разположени в опасна близост едно до друго, да не говорим, че завиваше косите си с маша по начин, причиняващ болезнено страдание на трезвомислещите хора, но днес той бе причислен към цялата човешка раса като брат, поради което Хюго го дари с ослепителна усмивка. Вярно, натрапваше се мисълта, че Пилбийм не би трябвало да носи едновременно пъпки и червена вратовръзка. Или едното или другото. Но не и двете. И все пак той му се усмихна.

— Прекрасен ден.

— Абсолютно — отвърна Пилбийм.

— Как радва обонянието този мирис на асфалт и изгорели газове.

— Абсолютно.

— Някои биха нарекли Лондон малко спарен в следобед като днешния. Но не и Хюго Кармъди.

— Не?

— Не. За Хюго Кармъди подобен въздух е балсам. — Той седна в един стол. — Е, Шерлок, да преминем по същество. Идвах тук преди обяд, но вие бяхте излезли.

— Да.

— Но ето ме отново. И предполагам, ще ви бъде интересно да узнаете какво ме води при вас.

— Щом стигнете до това — отвърна търпеливо Пилбийм.

Хюго изпъна удобно дългите си нозе.

— Е, знам, че вие, детективите, винаги искате да ви се каже всичко от самото начало до последната подробност, защото и най-тривиалният на пръв поглед факт може да крие разковничето на загадката. Та като пропуснем раждането и ранните ми училищни години, в момента аз съм личен секретар на лорд Емсуърт в замъка Бландингс в Шропшир. И — добави Хюго — дяволски добър секретар, държа да подчертая. Някои могат да мислят различно, но аз не им обръщам внимание.

— Замъкът Бландингс?

Внезапна догадка озари собственика на Бюро за разследвания „Аргус“. Той порови в чекмеджето си и извади загадъчната телеграма. Да, паметта не го лъжеше, тя бе подадена от някакво място, наречено Маркет Бландингс.

— Случайно да знаете нещо за това? — попита той, като я плъзна през бюрото.

Хюго погледна документа.

— Старецът трябва да я е изпратил след заминаването ми — заключи. — Липсата на подпис без съмнение се дължи на силния душевен смут. Лорд Емсуърт е в състояние на шок. Не е на себе си. Превъртял е, може да се каже.

— Заради тази кражба?

— Именно. Тя го разстрои до крайност.

Пилбийм посегна за лист и писалка. В очите му вече проблясваше твърд, решителен, хръткоподобен поглед.

— Подробностите, ако обичате.

Хюго склони глава за момент.

— Беше бурна нощ и вятърът блъскаше в прозорците… Не, всъщност луната обливаше със сребриста светлина притихналите…

— Тази кражба на века. Разкажете ми за нея!

Хюго повдигна вежди.

— Кражба на века?

— Така пише в телеграмата.

— Тия телеграфисти все се мъчат да докарат някакъв смисъл. Ще редактират, та ако ще и светът да се обърне с главата надолу. Правилното е „кражба на свиня“. Свинята на лорд Емсуърт беше открадната.

— Свиня! — изврещя Пърси Пилбийм.

Хюго го изгледа обезпокоено.

— Надявам се, знаете какво е свиня? Защото, боя се, че в противен случай ни чака твърде тежка задача.

Розовите мечти, които собственикът на „Аргус“ бе хранил относно изчезнали касетки с бижута, се спукаха като сапунени мехури. Достойнството му стенеше накърнено. Той бе мъж с малко, но светли идеали и единствената голяма любов на неговия живот бе тази детективска агенция, която бе създал и издигнал до процъфтяване през всички рискове и превратности, заплашващи подобни агенции в крехката им младост. И мисълта, че някой очаква от него да приложи тънките й механизми в издирване на изчезнали прасета, го уязвяваше, както бе предрекла Милисънт, до дън сърце.

— Нима лорд Емсуърт сериозно допуска, че разполагам с достатъчно време, за да го пилея в търсене на домашен добитък? — попита остро той. — През целия си живот не съм чувал по-голяма нелепост.

— Това са буквално думите, които използваха и вашите колеги. Като не ви намерих тук — поясни Хюго, — си запълних времето в обикаляне из други детективски бюра. Ако не се лъжа, посетих общо шест и във всяко от тях срещнах същото отношение.

— Не ме учудва.

— И въпреки това ми се струва, че те, както и вие, не успявате да вникнете докрай в проблема. Разбирате ли, тази свиня е призьорка. Не бива да си представяте нещо с репеи по опашката, което се въргаля в селския гьол. Представете си по-скоро любима царска дъщеря, отвлечена от бащините й покои. Работата е дебела, уверявам ви. Върнете животното навреме за селскостопанската изложба и ще можете да поискате от лорд Емсуърт всяка награда, която ви хрумне, дори и половината му кралство.

Пърси Пилбийм се изправи. Той бе чул достатъчно.

— Не смятам да обезпокоя лорд Емсуърт. Бюро за разследвания „Аргус“…

— … не се занимава с издирване на прасета? Точно от това се опасявах. Добре, тъй да бъде. А сега — продължи приветливо Хюго — ще мога ли да се възползвам от крепкото приятелство, зародило се тъй спонтанно помежду ни, за да се обадя по телефона?

И без да изчака разрешение — което впрочем щеше да му се наложи да чака дълго, — той придърпа апарата към себе си и поръча един номер. Сетне поднови прекъснатата беседа.

— Вие ми изглеждате осведомен мъж — рече. — Сигурно ще можете да ме упътите къде ходят селските момци напоследък, когато им се доще да потанцуват по зелената морава? От известно време съм откъснат от вихъра на светския живот и съм се превърнал в същинско дете по тези въпроси. Кое е най-доброто, което Лондон може да предложи на един млад мъж с гореща кръв и буен нрав?

Пилбийм беше делова натура. Той нямаше желание да се занимава повече с клиент, който го бе разочаровал и бе наранил най-съкровените му чувства, но по една случайност неотдавна бе закупил акции от тепърва изгряващ ресторант.

— „Марио“ — отвърна незабавно той. — Това е единственото място.

Хюго въздъхна. Имаше време, когато бе мечтал отговорът на такъв въпрос да гласи „Пеперудата“. Но къде беше „Пеперудата“ сега? Стъпкана в калта, попарена от първите зимни слани. Е, такъв беше животът.

Един глас от отсрещния край на жицата го изтръгна от съзерцанието. Хюго го разпозна като принадлежащ на портиера на кооперацията, в която се помещаваше мъничкото жилище на Сю.

— Ало? Башфорд? Обажда се господин Кармъди. Ще бъдеш ли така добър да доведеш госпожица Браун на телефона? Моля? Сю Браун, разбира се. Ако имаш други госпожици Браун, задръж си ги, те изобщо не ме интересуват. Хайде, вдигай платната, аз ще чакам.

Един ловък детектив никога не оставя чувствата си да проличат. Пилбийм превърна своето сепване в солидно, отнесено кимване, сякаш прехвърляше в ума си дълбоки проблеми. Сетне посегна към писалката и нарисува три кръстчета и една заврънкулка върху парче попивателна. Беше доволен, че джентълменският му инстинкт не го бе накарал да излезе от стаята, докато посетителят проведе своя телефонен разговор.

— „Марио“ значи — каза Хюго. — Кои свирят там?

— Оркестърът на Леополд.

— Бива — рече Хюго с ентусиазъм. Той изтананика няколко такта и плъзна замечтано крака по килима. — Дявол да го вземе, ако продължавам така, съвсем ще изляза от форма. Но както и да е, довечера ще наваксам. Относно другия въпрос, сигурен ли сте, че все пак няма да прескочите до Бландингс?

— Абсолютно.

— Чудесно място. Богат чернозем, просторни гледки, тенискорт, възможности за езда, течаща топла и студена вода… Искрено ви съветвам да си вземете слънчевите очила и сака за пеперуди и да прекарате там лятото. Но от друга страна, ако наистина чувствате… Сю! Ало, ало, ало, ало! Тук е Хюго. Да, току-що пристигам в града, само за една вечер, натоварен с мисия от крайно деликатен и поверителен характер, който не съм упълномощен да разкрия. Обаждам се от детективско бюро „Аргус“ с любезното разрешение на собственика. Какво ще кажеш да излезеш с мен и да ми помогнеш да възвърна изгубената си младост, започвайки ориентировъчно към осем и половина. Е?

От другата страна настъпи мълчание. Там, във фоайето до портиерската стаичка, съвестта на Сю водеше титаническа битка с превъзхождащи я сили. Строени срещу нея бяха нейната самота, любовта й към танците и желанието да види отново Хюго, който, макар и в никакъв случай да не можеше да бъде приеман на сериозно, винаги я ободряваше и я караше да се смее. А смехът бе нещо, от което тя силно се нуждаеше през последните дни.

Хюго реши, че линията е прекъснала.

— Ало, ало, ало, ало, ало, ало! — излая раздразнено той.

— Какво си се разджафкал — скастри го Сю. — Щеше да ми спукаш тъпанчето.

— Извинявай, сърце мое. Помислих, че телефонът се е повредил. Е, какъв е отговорът ти? Ще върнеш ли светлината в моя живот?

— Наистина бих се радвала да те видя отново — каза колебливо Сю.

— Ще ме видиш. В плът и кръв. Чиста риза, бяла жилетка, знаменитите копчета за ръкавели на Кармъди, всичко.

— Ами…

Един изострен слух би доловил как в този миг във фоайето на жилищната кооперация на Сю се разнася безсилен стон. Това бе нейната съвест, рухваща под напора на ненадейна флангова атака. Тя току-що се бе досетила, че ако отиде да вечеря с Хюго, ще може да научи последните новини относно Рони. Това хвърляше върху цялото мероприятие една нова, коренно различна светлина. Та нима самият Рони би възразил на предложението, ако знаеше, че тя го приема единствено с цел да говори за него? Разбира се, можеше и да потанцува малко, но това щеше да е напълно между другото. Нейният истински мотив да отиде, и тя сега го осъзнаваше с кристална яснота, бе да чуе всичко за Рони.

— Добре — каза тя. — Къде?

— В „Марио“. Това място ми беше препоръчано като последния вопъл на сезона.

— „Марио“?

— Да. М като мигрена, А като астма, Р като ревматизъм… а, разбрала си го? Чудесно. Значи там в осем и половина.

Хюго остави слушалката и отново остави лъчите на своята усмивка да заиграят по собственика на „Аргус“.

— Страшно мило от ваша страна, че ми позволихте да се обадя — рече той. — Благодаря ви.

— И аз ви благодаря — отвърна Пилбийм.

— Е, май трябва да бягам. Непременно се обадете в Бландингс в случай, че промените решението си. Ако и вие не приемете работата, значи никой няма да я приеме. Предполагам, че в Лондон има и други частни ченгета освен симпатягите, с която вече говорих, но аз няма да ги търся. Всяко търпение си има граници, а моето вече се изчерпа. — Той се огледа. — Я ми кажете, добре ли се изкарва от тоя бизнес? — попита, тъй като тези въпроси живо го интересуваха, а и никога не бе страдал от излишна деликатност.

— Абсолютно.

— Често съм се чудил в какво всъщност се състои работата ви. Основно в измерване на стъпки и допиране на връхчетата на пръстите, предполагам?

— Случва се да ни помолят да проследим някого и да докладваме за неговото придвижване.

Хюго се изсмя, развеселен.

— Е, дано не тръгнете сега по петите ми и после да докладвате къде съм бил. Това би могло да докара купища неприятности. Сбогом, Шерлок.

— Довиждане — каза Пърси Пилбийм.

Той натисна едно копче на бюрото си и стана, за да изпроводи своя посетител.

II

С издути бузи и облещени очи, оркестърът на Леополд оправдаваше своята известност, свирейки с много хъс популярна джазова мелодия. И докато се плъзгаше по дансинга, Сю за пръв път, откакто бе приела поканата на Хюго, усети как безпокойството я напуска. Съвестта й, упоена от жалните стонове на саксофоните, се бе оттеглила на заслужен отдих. Явно беше осъзнала безплодността на опитите си да открие нещо нередно във факта, че едно момиче прекарва вечерта си в чудесно забавление.

Колко нелепи бяха протестите на Рони, помисли си Сю. Строго погледнато, тя със същия успех можеше да фучи, задето той играе тенис или голф с други момичета. Танцът също беше игра, не по-различна от онези двете, но в нея се налагаше да ти партнира мъж, иначе просто не можеш да я играеш. А да се правят сцени на ревност само защото някой е излязъл да потанцува, бе направо смехотворно.

От друга страна, колкото и умиротворена да бе съвестта й в момента, Сю трябваше да признае, че се радва, дето Рони никога нямаше да научи за тази малка авантюра.

Щом се влюбеха, мъжете ставаха безподобни деца. Сю неволно въздъхна при мисълта за ексцентричностите на другия пол. Колко по-прост щеше да е животът, ако те проявяваха поне малко здравомислие. Невероятно бе, че независимо от това как тя прекарваше свободното си време, Рони можеше да храни каквито и да било съмнения, че сърцето й принадлежи единствено на него. Как можеше дори за миг да допусне, че чувствата й към него ще се променят, та ако ще да танцува и по цели нощи с който и да било друг мъж на света.

Но тъй или иначе, той си имаше своите виждания и несъмнено най-добре бе да му уйдисва на акъла.

— Няма да изпуснеш нито думичка пред Рони за това, че сме идвали тук, нали, Хюго? — повтори тя възбраната, която бе наложила още с влизането си в ресторанта.

— Нито сричка!

— Мога ли да ти вярвам?

— Сляпо. Пощенският ми адрес е: Шропшир, замъкът Бландингс, Самата Дискретност.

— Знаеш, че Рони си пада малко чешит.

— Образ и половина.

— Не би проявил разбиране.

— Ни най-малко. Направо щях да падна — рече Хюго, извършвайки сложни движения с краката си, — като разбрах, че вие със стария обесник сте решили да свивате гнездо. Още не мога да дойда на себе си. Странно как досега не е споделил нищо със своя приятел от детинство.

— Не е искал да се разчуе, предполагам.

— Да не би да намекваш, че Хюго Кармъди не знае да си държи езика зад зъбите?

— Е, сам знаеш, че си едно голямо дрънкало.

— Не знам нищо подобно — отвърна Хюго с достойнство. — Ако трябваше да дам собственото си мнение, бих казал, че по природа съм сдържан, затворен в себе си мъж.

И в качеството си на такъв той направи пълна обиколка на дансинга. Неразговорливостта му разтревожи Сю.

— Какво има? — попита тя.

— Цупя се.

— Защо?

— Криво ми е. Твоите думи ме раниха дълбоко. Напълно безпочвените ти обвинения, че не мога да пазя тайна. Може би ще ти бъде интересно да научиш, че и аз съм тайно сгоден и досега не съм обелил за това нито дума пред жива душа.

— Хюго!

— Да, сгоден съм. Дойде най-сетне денят, в който Любовта улови в копринената си примка и Хюго Кармъди.

— Кое е горкото момиче?

— Момичето извади късмет и половина… Това твоят крак ли беше?

— Да.

— Извинявай, още не съм съвсем в час с тия нови стъпки. Та щастливото момиче, както казах, е госпожица Милисънт Трипуд.

Сякаш потресен от значимостта на съобщението, оркестърът замлъкна и тъй като случайно се намираше точно срещу своята маса, мъжът, който никога не издаваше тайни, отведе партньорката си до стола й. Тя го гледаше с отворена уста.

— Шегуваш се, нали?

— Откъде-накъде? Приличам ли ти на човек, който ще се шегува с такива неща?

— Това е най-приятната вест, която съм чувала през живота си.

— Хареса ти, а?

— Направо съм във възторг.

— Е, аз също се радвам.

— Стараех се да не го признавам пред самата себе си, но тази Милисънт ми беше трън в окото. Рони ми е казвал, че семейството искало те двамата да се оженят, а човек никога не знае какво ще излезе, когато разни роднини вземат да си разиграват коня. Но сега всичко е наред!

— Напълно.

Музиката бе започнала отново, но Сю не помръдваше от мястото си.

— Не? — запита Хюго, изумен.

— Не сега. Искам да поговорим. Нямаш представа какво означава това за мен. А и твоето танцуване не е каквото беше, Хюго. Ти не си вече същият човек.

— Трябва ми повече практика. — Той запали цигара и се облегна назад, оглеждайки философски кръжащите двойки. — Цялата работа е там, че когато човек живее в глухата провинция, той не може да насмогне на темпото, с което навлизат новите стъпки. Явно вече съм груб, недодялан селяк.

— Не исках да кажа това. Пак си те бива, но навремето беше чудо ненадминато. Да се танцува с теб, бе като да се носиш върху розов облак над море от блаженство.

— Много точно сравнение — съгласи се Хюго.

— Разкажи ми нещо повече за теб и Милисънт. Какво представлява тя?

— Най-прелестното момиче на света.

— Наистина?

— Общоизвестен факт. Знае се в цял Шропшир.

— И си сигурен, че тя те обича?

— Между нас казано — рече поверително Хюго, — не ме учудва, че ме питаш с такъв невярващ тон. Щеше да останеш още по-изненадана, ако я видеше с очите си. Аз съм мъж, който мисли, преди да говори. Претеглям всяка своя дума. И при все това най-тържествено ти заявявам, че тя е прекалено добра за мен.

— Но ти си безценен сладур.

— Знам. И въпреки това продължавам да твърдя, че тя е прекалено добра за мен. Тя е като сияен ангел, пристъпващ и тихия здрач през лавровите храсти към градината, закътана зад кулите на старото крило на замъка.

— Хюго! Никога не съм подозирала, че си толкова поетичен.

— Всеки би станал поетичен, ако е влюбен в такова момиче.

— Ти наистина ли я обичаш?

Хюго отпи трескава глътка шампанско и изблещи очи досущ като член на знаменития оркестър на Леополд.

— Всеотдайно. До полуда. И като си помисля само как я мамя, душата ме боли.

— Значи я мамиш?

— Още не. Но след пет минути ще го направя. Току-що поръчах телефонен разговор с Бландингс и когато се свържа с нея, ще й кажа, че се обаждам от хотелската си стая, където тъкмо се готвя да си лягам. Разбираш ли — продължи Хюго в същия поверителен тон, — макар и съвършена във всяко друго отношение, Милисънт ще си помисли какво ли не, ако вестта за тазвечерната ми невинна забава стигне до ушите й. Които впрочем би трябвало да видиш. Най-финият алабастър бледнее пред тях.

— Мога да си представя. И Рони е същият.

Хюго примигна.

— Рони кой?

— Моят Рони.

— Рони?

— Да.

— Седиш срещу мен и твърдиш, че ушите на Рони били като фин алабастър?

— Не, исках да кажа, че той също ще побеснее, ако разбере, че съм излязла да танцувам. А пък аз тъй обичам да танцувам — въздъхна Сю.

— Той никога не бива да узнае!

— Да. Затова те помолих да не изпускаш нито думичка пред него.

— Ням съм като гроб. А и слава Богу, че наоколо няма никой, който би могъл да каже на Милисънт. Охо! Това трябва да е носителят на благата вест, че са успели да ме свържат с Бландингс. Готово ли е? — попита той униформения малчуган, който си бе пробил път през навалицата до тяхната маса.

— Да, сър.

Хюго се изправи.

— Забавлявай се някак, докато се върна.

— Няма да скучая — отвърна Сю.

Тя проследи с поглед отдалечаването му, след което се настани по-удобно и се зае да наблюдава танцуващите. Очите й блестяха ярко, а новината, научена току-що от Хюго, обагряше страните й. Пърси Пилгрийм, който се спотайваше в дъното, очаквайки подобна възможност от самото си пристигане в ресторанта, си помисли, че никога не я е виждал да изглежда по-красива. Той се промъкна между масите и зае опразнения от Хюго стол. Има мъже, които изчакват разрешение от представителките на противоположния пол, преди да седнат, има и такива, които не го правят. Пилбийм спадаше към втората категория.

— Добър вечер — каза той.

Сю се обърна и съзря до лакътя си противен дребен мъж, който сякаш се бе материализирал от нищото.

— Мога ли да ви се представя, госпожице Браун? — заговори тази плесен. — Името ми е Пилбийм.

В същия момент на прага се появи и застана там, обхождайки ресторанта с огнен взор, облечената в костюм от фин вълнен плат фигура на Роналд Овърбъри Фиш.

III

Две непредвидени обстоятелства бяха повлияли върху разчетите на Рони Фиш за времето, нужно да се стигне от замъка Бландингс до Лондон с двуместен спортен автомобил. Първо, още на излизане от гаража двигателят бе започнал да проявява някакви загадъчни капризи, наложили едночасово човъркане от страна на шофьора на лорд Емсуърт. После спукване на гума близо до Оксфорд го бе забавило с още толкова. В крайна сметка той пристигна в апартамента на Сю тъкмо когато тя и Хюго прекрачваха прага на „Марио“.

Настоятелното звънене на входната й врата не даде резултат и Рони съжали, че във вихъра на други събития, ангажирали вниманието му, бе пропуснал да й изпрати телеграма. Той вече се канеше да отпълзи безславно и да се отбие за лека вечеря в клуб „Търтеите“ — перспектива, която далеч не го блазнеше, тъй като в този час клубът бъкаше от гласовити Образи, Скици и Симпатяги, чиито разговори бяха твърде шумни за нервите на един угрижен мъж, и които можеха да стигнат дори дотам, че да го замерват с хлебни топчета, — когато на минаване през фоайето се сблъска с портиера Башфорд.

Башфорд, който го виждаше не за пръв път, рече: „Здравейте, господин Фиш“, Рони отвърна: „Здрасти, Башфорд“, после портиерът отбеляза, че времето, изглежда, ще се задържи все тъй хубаво, с което Рони се съгласи и тогава портиерът изрече онези паметни — и както събитията щяха да покажат, — повратни за историята думи:

— Ако търсите госпожица Браун, сър, останах с впечатлението, че тя отиде в някакъв ресторант, наречен „Марио“.

И той изля още подробности в пулсиращите алабастрови ушенца на Рони. Господин Кармъди се обадил по телефона, трябва да било някъде към четири, и той, Башфорд, който не слушал разговора, но неволно долавял отделни фрази, дочул да се споменава името на това заведение.

— „Марио“ значи? — рече Рони. — Благодаря ти, Башфорд. „Марио“ значи. Браво! Много добре!

Итън и Кеймбридж възпитават по подобаващ начин своите питомци, ето защо портиерът не забеляза в поведението на господин Фиш нищо обезпокоително. В пълно неведение, че е разговарял с по-малкия брат на мавъра Отело, той се върна в уединението на своята стаичка, където със завиден апетит се зае да унищожава порция бифтек с пържени картофи. А Рони, разтреперан от глава до пети, даде газ на и отпраши по дирите на своята любима.

Ревността, е казал Шекспир в прочутата си трагедия „Отело“ и в общи линии е бил прав, е зеленооко чудовище, което плюе върху плътта, с която се храни. По времето, когато Роналд Овърбъри Фиш блъсна люлеещите се врати, охраняващи веселието в ресторанта „Марио“ от любопитните погледи на минувачите, той, както и неговият именит предшественик Отело, бе раздиран от противоречиви страсти. Тялото му се обливаше в гореща пот, после в студена, после пак в гореща и сервитьорът, който го спря на прага на големия салон, за да го информира, че на дансинга вечерното облекло е задължително, а господата в костюми, пък било то и от фин вълнен плат, могат да се качат на балкона, поемаше риск, който би накарал застрахователната му компания да свие устни и да поклати укорително глава.

За негов, на сервитьора, късмет, Рони не го чу. Той оглеждаше разноликата тълпа, мъчейки се да открие Сю.

— На балкона има много свободни маси, сър — продължи да упорства в играта си с огъня келнерът.

Този път Рони смътно осъзна, че някой му говори, и тъкмо щеше да се обърне, за да изгледа сурово натрапника, когато сред суматохата от черни сака и пъстроцветни тоалети внезапно съзря обекта на своите търсения. В следващия миг той вече си пробиваше път през гъмжилото, стъпвайки по мазолите на храбри мъже и изтръгвайки от устните на непорочни дами ядни забележки, че управата би трябвало да се погрижи за тези неща.

На пет крачки от масата на Сю Рони Фиш би казал, че чашата на страданията му е препълнена и нищо повече не може да се добави към нея. Но когато направи още две и блъсна някакъв дебелак, препречил фарватера му, той осъзна своята грешка. До неговата любима седеше не Хюго, а някакво нищожество с вид на хлебарка, почти застъпващи се очички и завита на букли коса. А когато го видя, нещо в мозъка на Рони прещрака като отплесната пружина.

Един келнер се бе поспрял край него с отрупан с чаши поднос, за да му изтъкне, че на дансинга вечерното облекло е задължително.

Господата с костюми, додаде той, можели да се настанят на балкона.

— На балкона има много свободни места, сър — бяха думите му.

Рони стигна до масата. В този момент Пилбийм тъкмо обясняваше на Сю, че от дълго време искал да се запознае с нея и също така се надявал, че тя е получила цветята му.

Може би естественият стремеж да гледа всичко друго, но не и тази мерзка прилепчива личност, натрапила й своето общество, накара Сю да вдигне очи нагоре.

И щом го стори, срещна тези на Рони. При вида му нейната съвест, която смяташе, че е отпратила да си отдъхне за вечерта, надигна неистов глас, по-будна от всякога. Тя просто се бе спотайвала, събирайки сили за скок.

— Рони!

Тя скочи на крака. Пилбийм също се изправи. Келнерът с чашите притисна ръба на подноса си о лакътя на Рони в почтителен, но твърд намек и каза, че на дансинга вечерното облекло е задължително. Господата с костюми впрочем биха могли да намерят всички удобства на балкона.

Рони не каза нищо. Сю също щеше да стори добре, ако бе последвала примера му. Защото в този кризисен миг някакъв подсъзнателен инстинкт от типа на онези, които само чакат сгода да ни съкрушат, подсказа на замъгленото й съзнание, че когато двама непознати мъже стоят един срещу друг в ресторант, би следвало някой да ги запознае.

— Господин Фиш, господин Пилбийм — промълви тя едва чуто.

Единствено гонгът, провъзгласяващ началото на рунда в мач за титлата на свръхтежка категория, можеше да доведе до по-светкавичен и разрушителен ефект. През обгърнатото във фина вълнена материя телосложение на Рони премина галваничен шок. Пилбийм! Идвайки тук, той бе очаквал да срещне Хюго, и това само по себе си щеше да е достатъчно лошо. Но Пилбийм! Мъжът, когото тя твърдеше, че не познава. Мъжът, когото не беше виждала в живота си. Мъжът, чиито писма и букети се правеше, че презира. Тук! В плът и кръв! В ресторанта, сред музика и шампанско! Е, това бе вече много. За бога, това бе вече много!!!

Юмруците му се свиха. Итън бе забравен, Кеймбридж го последва в небитието. Той си пое въздух тъй рязко, че мъжът на съседната маса, който ядеше пилешко фрикасе, забучи вилицата в брадичката си. Рони се извърна към Пилбийм с плътояден взор. В този момент келнерът повиши едва доловимо глас, тъй като започваше да мисли, че слухът му е леко увреден, и съобщи като интересна информация, че управата на заведението предпочита да запази дансинга изключително за клиенти във вечерно облекло. Но положението имало и своята светла страна. Господата с костюми можели да се настанят на балкона.

Келнерът бе този, който спаси Пърси Пилбийм. Точно както един комар може да разсее за миг ловеца, готвещ се да скочи и да впие зъби в гърлото на господаря на джунглата, тъй и този досаден сервитьор отвлече вниманието на Рони Фиш. Той нямаше точна представа за какво става въпрос, тъй като мислите му бяха заети другаде, но знаеше, че този човек го дразни, додява му, мъчи се да говори с него, когато той е ангажиран с къде-къде по-важни задачи. С цялата сила на една благородна натура, чието търпение е стигнало своя предел, той заби лакът в стомаха на ресторантския служител. Последва трясък, който дори оркестърът на Леополд не успя да заглуши. Вечерята на мъжа, набучил брадичката си с вилица, бе окончателно провалена от неочаквано разразилия се дъжд от стъкло. А що се отнася до останалите гости на заведението, думата „потрес“ повече или по-малко изчерпва ситуацията.

Сега Рони и управата на „Марио“ формираха два остро разминаващи се мирогледа. За Рони единственият заслужаващ внимание обект бе Пилбийм — подлия долен Пилбийм, никнещ там, където никой не го е сял, този Лотарио^[1], счупил всички рекорди по безпримерно злодейство в старанието си да разруши неговото гнездо още преди да го е свил. И той насочи всичките си духовни и телесни сили към една цел — да обходи масата, към отсрещната страна на която благоразумно се бе оттеглил предметът на неговата неприязън, и да му покаже по ясен и недвусмислен начин къде е сбъркал.

За управата, от друга страна, основният въпрос бе всичкото това потрошено стъкло. Келнерът вече се бе надигнал от пода, но чашите си бяха все още там и едва ли някоя от тях бе годна да послужи отново. Главният келнер, устремил се към мястото на схватката като гръцки бог от „Илиадата“, спускащ се от своя облак, полагаше старания да изложи тази гледна точка пред Рони. От двете му страни със слово и жест го подкрепяха двама негови подчинени — Келнер А и Келнер Б.

Рони не бе в настроение за отвлечени дебати. Той халоса главния келнер с коляно под лъжичката, ръгна Келнер А в ребрата и тъкмо се канеше да се разправи и с Келнер Б, когато действията му бяха възпрепятствани от неочакваната поява на подкрепления. От всички страни на помещението се застичаха Келнери В, Г, Д, Е, Ж, И и Й, ако трябва да назовем само някои от тях, и той скоро се видя притиснат до стената. Имаше чувството, че е попаднал на Келнерски конгрес. Докъдето поглед стигаше, бойното поле бе застлано с келнери и към тях непрестанно се присъединяваха нови попълнения. Пилбийм бе изчезнал яко дим, но Рони беше твърде зает, за да осъзнае липсата му.

През своя живот Рони Фиш бе имал много амбиции. Като дете си беше мечтал един ден да стане шофьор. В училище му се струваше, че най-привлекателната кариера, която светът може да му предложи, е тази на професионален пожарникар. По-късно бе хранил надеждата да ръководи процъфтяващ нощен клуб. Сега, в двадесет и шестата му година, всички тези стремления бяха надраснати и забравени. Единственото занятие, на което действително си струваше да се посвети човек, бе да се изтребват келнери. И Рони му се отдаде с упоение и страст.

От този момент нататък събитията започнаха да се развиват с шеметна бързина. Келнер В, който неблагоразумно бе сграбчил ръкава на сакото му, отхвърча назад, притиснал с длан дясното си око. Келнер Г, семеен човек, се задоволяваше да стои край подстъпите на сражението и да говори на италиански. Но Келнер Д, който бе от стара коза яре, коварно халоса Рони по темето с блюдо, съдържащо omelette aux champignons^[2], и докато последният още се отърсваше от удара и гъбите, откъм ариергарда внезапно се появи фигура в ярка униформа и лице, скрито зад необозрими, напомадени по връхчетата мустаци. Това бе пазачът от входа, натоварен още и с функцията да изритва нежелани посетители, а всеки, който някога е бил изритван от заведение, знае, че мъже като него са костеливи орехи.

Специално този, чието име бе Мактийг и който бе прекарал дълги и оживени години в армията, преди да се оттегли и да поеме сегашните си задължения, имаше сурово лице, издялано от твърдо дърво, и мускули на селски ковач. Човек по-скоро на действието, отколкото на словото, той мълчаливо разтика скупчилите се тела. Едва когато достигна центъра на водовъртежа, проговори, и то само защото Рони, скачайки за по-голямо удобство на един стол, го бе друснал по носа. Като прие крошето с едно кратко, но изразително „Хо!“, той без повече размотаване награби Рони в прегръдка от стомана и го понесе към изхода, през който тъкмо преминаваше, без да бърза, един едър, дълъг полицай.

IV

Няколко минути по-късно Хюго Кармъди се измъкна от телефонната кабина на долния етаж, където се помещаваше коктейлбарът, влезе в главния салон и с учудване отбеляза, че едни келнери потриват натъртени хълбоци, други изправят преобърнати маси, а оркестърът на Леополд свири някак смутено и под сурдинка, като оркестър, който още не вярва на очите си.

— Ехо! — каза Хюго. — Случило ли се е нещо?

Той огледа изпитателно Сю. Тя имаше вид на момиче, току-що изживяло нещо неописуемо. Ако не го лъжеха очите, съвсем не се намираше в доскорошното си жизнерадостно настроение.

— Какво има? — попита отново.

— Заведи ме у дома, Хюго.

Младежът не можа да повярва на ушите си.

— У дома? Вече? Когато вечерта едва започва?

— О, Хюго, моля те.

— Щом искаш — съгласи се любезно Хюго. Той вече бе напълно сигурен, че нещо се е случило. — Само минутка да оправя сметката и опъваме платната към къщи. А по пътя ще ми разкажеш всичко. Защото аз наистина подушвам — рече Хюго, който се гордееше с острата си проницателност, — че нещо или става, или вече е станало.