П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (16)

I

Сю гледаше пред себе си вторачено, с невярващи очи. Това бе моментът, който се бе опитвала да си представи стотици пъти, но задачата неизменно се оказваше непосилна за въображението й. Понякога Рони се възправяше пред вътрешния й взор хладен, резервиран, враждебен; друг път — зяпнал и заекващ, занемял от почуда. Или пък я сочеше с пръст като герой от мелодрама и я изобличаваше като самозванка. Единственото, за което не беше подготвена, бе настоящата гледка.

Итън и Кеймбридж не си поплюват, като възпитават своите синове. След като веднъж усвоят фундаменталното правило, че всеки външен израз на емоция е крайно неанглийски и е най-малкото проява на лош вкус, дори топовни гърмежи не могат да накърнят самообладанието на техните питомци, а земетресенията хвърлят шапка, ако успеят да изтръгнат от тях едно разсеяно „Ъъ, какво?“ Ала Кеймбридж си има своите ограничения, Итън също. Разкаянието бе тласнало Роналд Фиш до точка, отвъд която тяхната желязна дисциплина губеше сила. Той бе развълнуван до мозъка на костите си и аленото му лице, оцъклените очи и конвулсивно гърчещи се пръсти в един глас издаваха този факт.

— Рони! — изпищя Сю.

Това бе всичко, което имаше време да изрече. Мисълта за онова, което бе сторила заради него, мисълта, че от любов към него бе дошла в замъка Бландингс под фалшиви знамена като самозванка, заплашвана на всяка крачка от опасността да я разкрият, рискуваща във всеки миг да бъде изобличена и гледана през лорнет от леля му Констанс, мисълта за позорния начин, по който се бе отнесъл към нея… всички тези мисли раздираха Рони с нажежени щипци. Те караха горещата кръв на фамилията Фиш да възври, поради което сега, лице в лице с това момиче, младежът не се поколеба.

Той се метна напред, сграбчи я и я притисна здраво до гръдта си. И в погнусените уши на Бакстър, колкото и да се стараеше да не слуша, се заизлива като дрезгав водопад самобичуването на един чистопороден Фиш. Рони изказваше своето мнение за себе си и това мнение не беше за пред хората. Той се окачестви като звяр, свиня, говедо, червей и презряно псе. Дори ако говореше за Пърси Пилбийм, трудно би могъл да бъде по-изчерпателен.

От самото си начало диалогът определено не се нравеше на Бакстър. Оттук нататък той направо взе да му причинява колики. Сю каза, че всичко било нейна вина. Не, негова, отвърна Рони. Не, нейна, настоя Сю. Не, негова, възрази Рони. Не, нейна, отвърна Сю. Не, категорично негова, рече Рони. Нямало начин да не е негова, изтъкна той, защото, както вече бил изтъкнал, той е червей и презряно псе. А сега отиде и по-далеч, разкривайки се като смотаняк и безнадежден мухльо.

— Не си!

— Съм!

— Не си!

— Съм.

— Изобщо не си!

— Разбира се, че съм!

— Добре, какъвто и да си, аз те обичам.

— Не можеш.

— Мога.

— Не можеш.

— Мога.

Бакстър се загърчи в безмълвна агония.

— Докога? — запита той безсмъртната си душа. — Докога?

Отговорът дойде със стряскаща незабавност. Откъм френските прозорци долетя дискретно прокашляне. Дебатите секнаха начаса, както става, когато двама опоненти са обладани от една-едничка мисъл.

— Ръкописът ви, госпожице — произнесе невъзмутимо Бийч.

Сю го погледна. Рони го погледна. До този миг Сю напълно бе забравила за съществуването на иконома. Рони пък предполагаше, че е някъде долу и икономства с пот на чело. И двамата не изглеждаха щастливи да го видят.

Рони проговори пръв.

— Оо… здрасти, Бийч.

Тъй като на това не можеше да се отговори с друго, освен със „Здрасти, сър“ — нещо, което няма начин да излезе от икономска уста — Бийч се задоволи с любезна усмивка. За нещастие поради липсата на практика лицевите мускули на Бийч бяха позакърнели и тя има несполучливия ефект да бъде изтълкувана от Рони като присмех, а на един Фиш икономите не могат да се присмиват току-така. И той вече се канеше да изтъкне това с няколко жарки слова, когато неблагоразумието на подобна постъпка проблесна в ума му. Бийч трябваше да бъде прикоткан. Той положи усилие гласът му да прозвучи радушно.

— Значи си бил тук, а, Бийч?

— Да, сър.

— И предполагам, всичко това ти се вижда донякъде странно?

— Не, сър.

— Не ли?

— Вече бях уведомен за естеството на вашите чувства към младата дама, господин Роналд.

— Какво!

— Да, сър.

— Кой ти каза?

— Господин Пилбийм, сър.

Рони ахна, сразен. После надделяха едни по-уталожени чувства. Той внезапно си спомни, че този мъж е негов съюзник, съучастник, с когото го сплотяваше не само топла дружба, датираща от невръстните му години, но и още по-крепката връзка на съвместното престъпление. Помежду им не биваше да има никакви резерви. Колкото и деликатно да бе създалото се положение, той щеше да намери начин да го овладее.

— Бийч — рече, — докъде се простират сведенията ти?

— Аз знам всичко, сър.

— Всичко?

— Да, сър.

— Като например…

— Осведомен съм, че името на младата дама е Сю Браун. И според моя източник тя участва във вариететната програма на театър „Регал“.

— Ти си цяла енциклопедия.

— Да, сър.

— Аз искам да се оженя за госпожица Браун, Бийч.

— Искрено подкрепям подобен стремеж от ваша страна, сър — рече икономът с бащинска усмивка.

Сю се улови за тази усмивка.

— Рони! Всичко е наред. Аз вярвам, че този човек ни е приятел.

— Разбира се, че е приятел! Старият Бийч. Откак се помня, винаги е бил до мен, предан като скала.

— Искам да кажа, че той няма да ни издаде.

— Аз, госпожице? — възкликна Бийч, потресен. — Не съм и помислял подобно нещо.

— Злато човек си, Бийч!

— Благодаря ви, сър.

— Бийч — рече Рони. — Настъпи мигът за действие. Никакво бавене повече. Трябва веднага да отработя нещата с вуйчо Кларънс. Още щом се върне довечера, ще отида при него да го тресна със съобщението, че Императрицата на Бландингс е в лесничейския дом. И тогава, докато е още немощен, ще му тресна и вестта за годежа.

— За жалост, господин Роналд, животното вече не се намира там.

— Преместил си го?

— Не аз, сър. Господин Кармъди. По една злополучна случайност той ме откри да го храня днес следобед и го взе, за да го отведе в скривалище, с чието месторазположение не съм запознат.

— Но, за Бога, това ще провали целия план. Къде е той?

— Желаете ли да го потърся, сър?

— Разбира се, че желая да го потърсиш. Веднага върви да го питаш къде е свинята. Кажи му, че въпросът е съдбовен.

— Много добре, сър.

Междувременно Сю слушаше озадачено този свински разговор.

— Нищо не разбирам, Рони.

Младежът крачеше възбудено из стаята. Веднъж той мина тъй близо до спотайващия се в уютното си убежище бивш секретар, че последният успя да мерне глезен, обут в чорап с бледолилава шарка отстрани. Това бе първата прелестна гледка от доста време насам, но той се оказа неспособен да й се наслади по достойнство.

— Няма как да ти обясня сега — рече Рони. — Много е сложно. Но мога да ти кажа едно. Без свинята отиваме на кино.

— Рони!

Младежът бе спрял да кръстосва стаята. Той стоеше неподвижно, напрегнал слух.

— Какво е това?

Рони се юрна към балкона, надзърна през парапета и се върна на пръсти.

— Сю!

— Какво!

— Това е оная змия Пилбийм. Изкачва се по водосточната тръба!