П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (14)

I

Незаменимия Бакстър се бе оттеглил в пушалнята малко преди седем и половина. Той копнееше за уединение и тишина, а този уютен пристан му предлагаше и двете. В продължение на няколко минути нищо не нарушаваше покоя освен бавното потракване на часовника над камината. После откъм фоайето се разнесе нов звук, отпърво слаб, но раздуващ се все повече и повече до неистово кънтене, което сякаш пулсираше във въздуха с агонията на страстен зов на вещица, оплакваща своя сатанински любовник. Това бе мюезинът на провинциалния дом, гонгът за вечеря.

Бакстър не помръдна. Призивът не намери отклик у него. Той го бе чул, разбира се. Икономът Бийч умееше да работи с гонга. Той притежаваше онова чевръсто замятане на предмишницата и въртеливо движение на китката, които са отличителен белег на истинския майстор. Ако човек се намираше къде да е в радиус от четвърт миля, той нямаше начин да не го чуе. Ала звукът не говореше нищо на Бакстър. Той не възнамеряваше да слиза в трапезарията. Предпочиташе да остане насаме със своите мисли.

А те бяха мисли, с които повечето хора не биха желали да останат насаме. Мисли едновременно мъчителни и мрачни. Походът до лесничейския дом в западните покрайнини на имението не се бе оказал щастливо изживяване за Бакстър. Прехвърляйки го наново в ума си, той кипеше от безпомощна ярост.

А иначе всички се бяха държали много мило с него — мило и тактично. Вярно, в момента на откритието, че вехтата постройка не съдържа кьорава свиня и съдейки по всичко, не е чувала свинско квичене още от полагането на основите си, може и да бе възникнало едно съвсем леко напрежение. Лорд Емсуърт бе стиснал своя бастун с дръжка от слонова кост една идея по-здраво и доста явно и безочливо се бе прикрил зад Бийч, като цялостното му поведение далеч по-открито от изискванията на добрия тон казваше: „Ако се нахвърли, поеми удара!“ А в лицето на иконома се беше появил един мъчителен за гледане израз, представляващ смесица от укор и жал. Но след това и двамата се държаха просто очарователно.

Лорд Емсуърт говореше успокояващо за светлинни ефекти и сенки. Той каза — и Бийч изцяло се съгласи с него, — че в отблясъците на една гръмотевична буря всеки би повярвал, че е видял иконом да храни свиня в лесничейски дом, но това било просто заблуда. Всъщност най-вероятно е било — каза лордът и Бийч с готовност го подкрепи — просто греда, стърчаща от стената или нещо подобно. После продължи с една излишно дълга история за това как самият той, като дете, си въобразил, че е видял котка с огнени очи. Като заключение даде на Бакстър съвет — твърде добър според Бийч — по-скоро да се прибере и да си легне, като преди това изпие чаша хубав горещ чай.

Накратко, отношението му трудно би могло да бъде по-внимателно и деликатно. И въпреки това, седнал в празната пушалня, Бакстър вреше и кипеше, както споменахме по-горе, от безпомощна ярост.

Дръжката на вратата се завъртя. На прага застана Бийч.

— Ако сте променили решението си относно вечерята, сър, храната е сервирана.

Той говореше като приятел на приятел. Нищо в тона му не подсказваше, че човекът, към когото се обръща, някога го е набеждавал в свинекрадство. Що се отнасяше до Бийч, всичко явно бе простено и забравено.

Ала млякото на човешката доброта^[1], с което икономът явно бе преизпълнен, още не бе доставено пред вратата на Бакстър.

Враждебността в погледа, с който той изпепели своя посетител, бе тъй неприкрита, че един не тъй крупен дух като Бийчовия би се смутил.

— Не ща никаква вечеря.

— Много добре, сър.

— Къде се бави уискито ми със сода?

— Веднага ще го изпратя, сър.

Вратата се затвори също тъй леко, както се бе отворила, но не и преди люта болка да прониже като нажежен ръжен гръдта на бившия секретар. Тя бе породена от факта, че той определено чу как оттеглящият се иконом изпусна една състрадателна въздишка.

Това бе въздишката, която би изпуснал добросърдечен човек на излизане от стая с тапицирани стени, където е затворен негов стар другар. Бакстър възнегодува срещу нея с цялата сила на една властна натура. Той все още се чудеше какво би могъл да стори по този въпрос, когато питието и сандвичите му пристигнаха, донесени от лакея Джеймс. Джеймс ги постави внимателно на масата, хвърли на пациента бърз поглед на почтително съчувствие и напусна помещението.

Въздишката бе рязнала Бакстър като кама. Този поглед го прободе като кинжал. За миг му мина през ума да повика прислужника обратно и да го попита какво, по дяволите, иска да каже, като го гледа така, но накрая благоразумието надделя. Той се задоволи само да пресуши уискито със сода.

Когато свърши с това, се почувства малко — не много, но все пак малко — по-добре. Допреди пет минути той с радост би убил след дълга инквизиция Бийч и Джеймс и би танцувал върху тленните им останки, за да се прехвърли след това върху гробовете им. Сега и едно просто убийство стигаше, за да го задоволи.

Но поне най-сетне беше сам. Това можеше да послужи като известна утеха. Бийч вече нямаше защо да идва. Лакеят Джеймс нямаше защо да идва. Всички останали трябва да бяха или в Мачингъм Хол, или долу в трапезарията. Не се предвиждаше някой да наруши тъй желаното му уединение. И той възобнови своите размисли.

Известно време тяхно съсредоточие беше изключително най-близкото минало и вследствие на това се отличаваха с болезнен характер. Но после, когато благодатната топлина на уискито започна да пъпли по жилите му, едно по-меко настроение се спусна над Рупърт Бакстър. И съзнанието му се насочи към Сю.

Незаменими мъже като Рупърт Бакстър не се влюбват в общоприетия смисъл на думата. Тяхното тълкуване на тази нежна страст е по-сдържано от онова на редовия младеж, който губи сърцето си от пръв поглед, с хлъцване и трепет. Бакстър харесваше Сю. Да кажем нещо повече би било пресилено. Но това харесване, съчетано с информацията, получена от лейди Констанс, че въпросното момиче е единствената дъщеря на човек, притежаващ шестдесет милиона долара, бе достатъчно, за да го накара да я набележи в ума си като бъдещата госпожа Бакстър. В това й качество той я бе прошнуровал и прономеровал още от мига на първата им среща.

Ето защо за бележките, които лорд Емсуърт си бе позволил в нейно присъствие, напълно естествено бяха предизвикали у него дълбока загриженост. Ухажването на един мъж силно се възпрепятства, ако момичето, което е избрал за своя бъдеща невеста, тръгва от предпоставката, че той е откачен папуняк. Бакстър се поздравяваше за пъргавината, с която бе овладял положението. Писмото, което й бе написал, нямаше как да не го постави на подобаващото място в нейните очи.

Незаменимия бе мъж, в чийто речник думата „поражение“ не фигурираше. Макар да си даваше сметка, че богата наследница като госпожица Шунмейкър вероятно не изпитва недостиг от обожатели, той не се боеше от тях. Стига тя да останеше достатъчно дълго в замъка, той бе убеден, че може да разчита на силата на своето обаяние, за да удържи окончателна победа. И тъкмо чу звъна на сватбените камбани, когато изплува от своя унес и установи, че това е само телефонът.

Той протегна свъсено ръка към слушалката, подразнен от прекъсването, и изръмжа едно сърдито:

— Ало!

Отсреща долетя призрачен глас. Бурята, изглежда, бе повредила жиците.

— Говорете по-ясно! — излая Бакстър и тресна с все сила телефона о масата. Този метод както винаги даде резултат.

— Замъкът Бландингс? — запита гласът, вече не тъй призрачен.

— Да.

— Тук е пощата в Маркет Бландингс. Телеграма за лейди Констанс Кийбъл.

— Аз ще я приема.

Гласът отново заглъхна. Бакстър извърши същата манипулация, както и преди.

— Лейди Констанс Кийбъл, замъкът Бландингс, Маркет Бландингс, Шропшир, Англия — изрече ясно гласът, сякаш отърсил се от ватена обвивка. — Подадено от Париж.

— Откъде?

— Париж, Франция.

— А, да.

Гласът набра мощ.

— „Ужасно съжалявам чуя новината…“

— Какво?

— „Новината“.

— Да?

— „Ужасно съжалявам чуя новината точка напълно разбирам точка съжаление няма мога посетя по-късно тъй като връщам обратно америка края месеца точка искрено надявам можем уредим нещо когато пристигна отново догодина точка поздрави точка.“

— Да?

— Подпис — „Майра Шунмейкър“.

— Подпис какво?

— Майра Шунмейкър.

Челюстта на Бакстър увисна. Челото над очилата му се бе сбръчкало, а очите зад тях гледаха тъпо и с нарастващ ужас.

— Да повторя ли?

— Какво?

— Желаете ли да повторя съобщението?

— Не — отвърна Бакстър със задавен глас.

Той остави слушалката. По гърба му осезаемо пъплеше нещо. Мозъкът му представляваше втестена топка.

Майра Шунмейкър! Подадено от Париж!

Кое тогава бе момичето в замъка, представящо се под това абсурдно име? Измамница, авантюристка? Очевидно да.

И ако той понечеше да я разкрие, тя щеше да си отмъсти, като покаже на лорд Емсуърт онова негово писмо.

Във възбудата на мига Незаменимия се бе изправил на крака. Сега отново се отпусна тежко на стола.

Писмото!…

Той трябваше да си го възвърне. Да си го възвърне незабавно. Докато се намираше в ръцете на онова момиче, то бе зареден пистолет, насочен в слепоочието му. Стига лорд Емсуърт да се запознаеше веднъж с откровените критики, съдържащи се в него, и тогава дори верният Бакстъров съюзник, лейди Констанс, нямаше да успее да го върне на секретарското му място. Деветият граф бе благ човек, привикнал да се подчинява на повелите на сестра си, но и неговото търпение си имаше граници.

А Бакстър копнееше да се върне в Бландингс на поста, който някога бе заемал. Бландингс бе неговият духовен дом. Той бе работил като секретар и на други места — работеше и сега, при това със заплата много по-висока от отпусканата от лорд Емсуърт, — но тъй и не бе успял да добие отново някогашното пленително усещане за власт, за значимост, за това, че е мъжът, направляващ съдбините на един от най-величествените домове в Англия.

Трябваше на всяка цена да си прибере писмото. А настоящият момент, прозря той, бе идеален за подобно начинание. Момичето сигурно го държеше някъде в стаята си, а тя щеше да е празна поне още един час, докато всички са в трапезарията. Предостатъчно време, за да я претърси.

Той не се колеба дълго. След трийсет секунди вече се изкачваше по стълбите с решително лице и мрачно проблясващи очила. След минута достигна целта си. И там, на прага, нямаше добър, виждащ в бъдещето ангел, за да го възпре. Вратата беше открехната. Той я бутна и влезе вътре.

II

Замъкът Бландингс, както повечето имения с неговите мащаби и значимост, съдържаше спални тъй великолепни, че никой никога не ги използваше. Със своите легла с балдахини и прекрасни, но доста потискащи гоблени, те стояха необитавани от времето, когато кралица Елизабет I, водена от неспокойния си навик да не се свърта на едно място и да щъка без умора от замък на замък, се бе изреждала да спи в тях. А най-разкошната сред онези, които още бяха в употреба, бе предоставена на Сю.

В мига, в който Бакстър предпазливо се прокрадна в нея, тя тъкмо се представяше в най-добрия си вид, огряна от меката вечерна светлина. Но Бакстър не бе в настроение да я разглежда. Той не обърна никакво внимание на резбованите табли на леглото, нито на уютните кресла, картините, изящните украшения или на мекия килим, в който потъваха краката му. Красотата на небето зад френските прозорци, извеждащи на балкона, едва привлече един бегъл поглед от негова страна. Без да се бави, той се насочи към писалището, опряно до стената край леглото. То му се видя като добра отправна точка за неговите търсения.

В него имаше няколко преградки, пълни с листа за писма малък формат, листа за писма голям формат, пощенски картички, пликове, бланки за телеграми и дори един малък тефтер, в който явно се предполагаше, че обитателят на стаята ще нахвърля всякакви случайни мисли и наблюдения върху Живота, които биха могли да му хрумнат, преди да зарови нос във възглавницата. Но нямаше и следа от фаталното писмо.

Бакстър се изправи и огледа стаята. Чекмеджето на тоалетната масичка се набиваше в очи като следващата потенциална възможност. Той остави писалището и се упъти натам.

Тъй като едно от основните изисквания за тоалетните масички е достатъчната им осветеност, те обикновено се разполагат така, че върху тях да пада колкото се може по-голямо количество светлина. Тази не представляваше изключение. Тя стоеше толкова близо до отворените прозорци, че ветрецът отвън си играеше с ресните по абажура на лампата й. Ето защо, стигайки до нея, Бакстър за пръв път получи възможност да види балкона в неговата цялост.

А като го видя, сърцето му забрави, че трябва да бие. Там, облегнато на парапета и загледано в реката от чакъл, която извираше откъм опасаната с рододендрони алея, за да се разлее волно пред парадния вход, стоеше някакво момиче. И дори фактът, че бе обърнато с гръб към него, не попречи на Бакстър да го разпознае.

За миг той остана втрещен. Дори най-великите сред мъжете се смразяват под ледения дъх на ненадейното. Той нито за миг не бе подложил на съмнение факта, че Сю се намира долу в трапезарията, та сега му бяха нужни няколко секунди, докато адаптира съзнанието си към неприятния факт, че тя е тук, на балкона. Когато се окопити достатъчно, за да се изтегли безшумно от полезрението й, първото чувство, което изпита, бе на раздразнение. Това вятърничаво въртене и сучене, тези лекомислени промени на плановете в последната минута, тези внезапни скимвания да останат горе, когато трябва да бъдат долу — ето кое правеше жените тъй незадоволителни като пол.

После на мястото на раздразнението дойде чувството за разгром. Явно не му оставаше нищо друго освен да изостави диренето и да си върви. Той започна да отстъпва на пръсти към вратата, едва сега отбелязвайки с признателност пухкавостта на дебелия килим, която тъй добре заглушаваше стъпките му. И почти я беше достигнал, когато от другата страна до ушите му долетя едно почукване и дрънчене — иначе казано звукът, издаван от прибори и посуда при отнасянето им върху поднос на гостенка, която, изморена от дългото пътуване с влак, е попитала домакинята дали ще е удобно да вечеря в стаята си.

Съвършенството се постига с практика, както повторението е майка на знанието. Това бе вторият път за последните три часа, когато Бакстър се оказваше сгащен в стая, в която бе жизненонеобходимо да не бъде открит, та вече, тъй да се каже, му беше хванал цаката. При предишния случай в малката библиотека му бяха израснали криле като на гургулица и той бе литнал през прозореца. Но при сегашната криза незабавно съобрази, че подобна тактика е неприложима. Пътят на орела се очертаваше като крайно неизгоден. Първо, реенето му над балкона вероятно нямаше да остане незабелязано от Сю, и второ, от тази височина неминуемо щеше да си потроши врата. Оставаше му единствено пътят на гмуркащата се патица.

Прочее, докато дръжката на вратата се спускаше, Рупърт Бакстър, незаменим дори и в този късен час, се спусна на четири крака и се плъзна под леглото тъй гладко, сякаш се бе упражнявал от седмици.

III

Поради ограниченото пространство, в което се намира, и стеснения кръгозор, с който разполага, на практика единственият начин криещият се под легло да си убие времето е, като слуша какво става извън неговия свят. Той може да чуе нещо интересно или само въздишките на течението над пода, но, за добро или за зло, това е всичко, с което може да се занимава.

Първият звук, който долетя до слуха на Рупърт Бакстър, бе от поставянето на поднос върху масата. После след известна пауза чифт скърцащи обувки преминаха по килима и продължиха да скърцат, докато заглъхнаха в далечината. Бакстър ги идентифицира като обувките на лакея Томас, закоравял скърцач.

След това някой изпуфтя, издавайки на дедуктивния му ум присъствието на иконома Бийч.

— Вечерята ви е сервирана, госпожице.

— О, благодаря.

Девойката очевидно беше влязла от балкона. До масата със стържене бе придърпан стол. Пикантен аромат изпълни ноздрите на Бакстър, причинявайки му остро страдание. Той едва сега започваше да осъзнава колко гладен е всъщност и колко безотговорно бе постъпил, първо, като се беше опитал да залъже стомаха си само с коктейли, и второ, като бе предприел подобна мисия без предварително добре да се натъпче.

— Това е пиле, госпожице. En casserole^[2].

Вникнал вече в менюто, Бакстър се помъчи да отклони мислите си от тази тема. Той нададе безгласен стон. В добавка към танталовите мъки от мириса на храната бе започнал да долавя и едно прогресивно схващане в лявото бедро. Той се измести на една страна и с всички сили се помъчи да подражава на безгрижното равнодушие на онези индийски факири, които, несъмнено водени от най-похвални подбуди, прекарваха основната част от живота си проснати върху стоманени пирони.

— Изглежда добре.

— Вярвам, че ще ви хареса, госпожице. Има ли нещо друго, което да сторя за вас?

— Не, благодаря. А, да. Ще бъдете ли така добър да донесете оня ръкопис от балкона. Бях излязла да почета на чист въздух и го оставих на стола. Това е книгата на господин Трипуд.

— Наистина ли, госпожице? Извънредно занимателно четиво, смея да предположа.

— Да, много.

— Дали мога да си позволя да ви помоля, госпожице, да ме информирате по-късно, когато намерите време, дали на нейните страници не се споменава нещо и за мен.

— За вас?

— Да, госпожице. От някои случайни реплики на господин Галахад съм останал с впечатлението, че възнамерява да ме посочи като свой достоверен източник за част от историите, явяващи се в книгата.

— Вие искате ли името ви да е вътре?

— Без съмнение, госпожице. За мен би било чест. А и майка ми ще остане поласкана.

— Имате майка?

— Да, госпожице. Тя живее в Ийстбърн.

Икономът пристъпи величествено към балкона, а Сю тъкмо се бе унесла в размисли за неговата майка и за това дали тя прилича по нещо на сина си, когато откъм коридора се разнесе тропот от припрени крачки, вратата рязко се отвори и майката на Бийч изчезна от съзнанието й подобно на ефирно облаче дим. С тих сподавен писък тя се изправи на крака. Пред нея стоеше Рони.