П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (11)

I

Сю не отговори. Когато земната твърд внезапно се разпада под краката, на човек не му е до приказки. Тя извърна лице от монокъла и се загледа с празни, широко отворени очи към един дрозд, който подскачаше суетливо из тревата. Отзад небето нададе приглушен кикот, сякаш през цялото време бе чакало именно това.

— Ето там горе — продължи Достопочтеният Галахад, посочвайки към малката библиотека — е стаята, в която работя. И понякога, когато не работя, аз гледам през прозореца. Същото правех и преди малко, докато ти разговаряше тук с брат ми Кларънс. С мен имаше един човек, който също надникна навън. — Гласът му стигаше до слуха й замъглен, сякаш се носеше от безкрайна далечина. — Той е театрален агент и стар мой познат. Името му е Мейсън.

Дроздът вече беше отлетял, но Сю продължаваше да гледа втренчено в същата точка.

— Видяхме те и той възкликна: „Я, та това е Сю!“ — „Сю ли? — попитах аз. — Коя Сю?“ — „Сю Браун“ отвърна Мейсън и ми обясни, че си била една от неговите танцьорки в театъра. Не изглеждаше особено учуден, че те вижда тук. Каза, че явно всичко се е наредило както трябва и той се радвал, защото момичета като теб били голяма рядкост. Искаше да слезе да си побъбри с теб, но аз го разубедих. Реших, че може би ще предпочетеш да обсъдим този малък проблем с твоите превъплъщения насаме. Което отново ни връща на първоначалния въпрос. Каква е играта, госпожице Браун?

Сю се чувстваше замаяна, объркана, отчаяна.

— Не мога да обясня — каза тя.

Достопочтеният Галахад изцъка укорително с език.

— Нали не ми предлагаш просто да зарежем цялата работа като поредната загадка в историята? Или искаш да ме лишиш от спокоен сън до края на земните ми дни?

— Всичко е толкова сложно…

— Вечерта е пред нас. Карай полека и все ще стигнем донякъде. Като за начало, какво имаше предвид Мейсън с това, че всичко се било наредило както трябва?

— Бях му разказала за Рони.

— Рони? Моят племенник Роналд?

— Да. И като ме е видял тук, той, естествено, е предположил, че лорд Емсуърт и всички останали сте дали съгласието си за годежа и сте ме поканили в замъка.

— Годеж?

— Аз бях сгодена за Рони.

— Какво! За младия Фиш?

— Да.

— Боже мой! — каза Достопочтеният Галахад.

Най-неочаквано Сю си даде сметка, че напрежението в атмосферата отслабва. По някакъв загадъчен начин разговорът започваше да тече все по-леко. И макар Разумът да се надсмиваше над нелепостта на тази идея, тя имаше чувството, че вижда пред себе си един потенциален приятел и съюзник. Тази мисъл я осени в мига, в който вдигна очи и зърна лицето на своя събеседник. Лошо е да се говори така за когото и да било, но не можеше да се отрече, че когато слушаше изповедите на хора, постъпвали не тъй както трябва, в лицето на Достопочтения Галахад доста често липсваше онази осъдителна строгост, която следва да се появява в подобни случаи.

— Но как тъй татко Мейсън се е озовал тук? — попита Сю.

— Дойде да обсъдим един делови въпрос, свързан с… Впрочем това сега няма значение — рече Достопочтеният, призовавайки залата към ред. — Бъди така добра да не се отклоняваш от темата. Вече виждам светлина в дъното на тунела. Значи си била сгодена за Роналд?

— Да.

— Но си развалила годежа?

— Той го развали.

— Той?

— Да. Затова и дойдох. Разбирате ли, Рони беше тук, а аз в Лондон, а тези неща не могат да се оправят с писма и затова си помислих, че ако успея да се добера до Бландингс и да го видя, бих могла да му обясня, да го накарам да се одобрим… а лейди Констанс вече ни беше виждала веднъж заедно в Лондон и тогава той ме представи като госпожица Шунмейкър, тъй че работата беше наполовина опечена… и затова… И затова ето ме тук.

Ако настоящото повествование е доказало нещо до момента, то е, че моралните устои на Достопочтения Галахад бяха дълбоко разклатени. Закоравяла в порока душа. Мъж, предизвикващ загриженост и поклащане на глава. Такова бе мнението на неговата сестра, лейди Констанс Кийбъл, и тя несъмнено бе права. А ако се искаше някакво сетно доказателство, то последвалите му думи го осигуриха.

— Никога в живота си не съм чувал — каза той, сияещ като някой, чул история за възтържествувалата добродетел — по-дяволски дързък план.

Сърцето на Сю подскочи в гърдите. Тя през цялото време бе чувствала, че Разумът, този вкиснат песимист, греши, като отрича възможността мъжът отсреща да одобри извършеното от нея.

— Искате да кажете — възкликна тя, — че няма да ме издадете?

— Да те издам? — изгледа я Достопочтеният Галахад втрещен. — Разбира се, че няма. За какъв ме вземаш?

— За истински ангел.

Галахад несъмнено бе поласкан от комплимента, но явно и нещо го тревожеше. Той леко смръщи вежди.

— Това, което не мога да разбера — рече, — е защо искаш да се омъжиш за моя племенник Роналд.

— Защото го обичам, сладкия.

— Стига, да говорим сериозно! — запротестира Достопочтеният. — Знаеш ли, че навремето ми беше сложил кабарчета в креслото?

— Да, и освен това замерва свине с топки за тенис. И въпреки всичко аз го обичам.

— Невъзможно!

— Обичам го.

— Как може да се обича някой като него?

— И той все това ме питаше — отвърна тихо Сю. — И мисля, че тъкмо затова го обичам.

Галахад въздъхна. Петдесетгодишният опит го бе научил, че е безсмислено да се спори с жените по този конкретен въпрос, но възникналата у него топла привързаност към това момиче го караше да се терзае при мисълта, че тя тъй сляпо се кани да се погуби.

— Знаеш какво казват хората, скъпа. Седем пъти мери, веднъж режи. Затова претегли всичко внимателно. Вече те опознах достатъчно, за да разбера, че си едно изключително създание.

— Май не харесвате твърде Рони.

— Приемам го такъв, какъвто е. Не мога да отрека, че от момчешките си години насам е отбелязал известен напредък. Но той просто не те заслужава.

— Защо?

— Защото е така.

— Странно, че тъкмо вие го казвате. Лорд Емсуърт току-що ми разправяше, че сте били съвсем същият на неговата възраст.

— Какво!

— Това бяха думите му.

Достопочтеният Галахад я изгледа потресен.

— Аз да съм бил като това момче? — Гласът му трепереше от възмутата на една жестоко уязвена гордост. — Роналд да е какъвто съм бил аз? Ами че той не е и наполовина мъжът, който бях навремето. Колко полицаи, мислиш, че бяха нужни, за да ме завлекат от бар „Аламбра“ до участъка, когато бях в разцвета на силите си? Двама! А понякога и трима. И още един отзад, за да ми носи шапката. Кларънс трябва да си мери думите, дявол да го вземе. Точно от такива празни приказки започват дрязгите. Явно мозъкът му дотолкова се е размътил от неговите свине, че не се усеща какво говори.

Той направи сурово усилие да се овладее.

— И тъй, за какво се скарахте с онова леке? — попита, вече с по-спокоен тон.

— Той не е леке!

— Леке е. Винаги ме е учудвало как сам младеж може да бъде толкова голямо леке. Човек би очаквал за това да са нужни усилията на цяла дружина. От колко време го познаваш?

— Близо девет месеца.

— Е, аз пък го познавам, откакто се е родил, и ти казвам, че е леке. Ако не беше, нямаше да се скара с теб. Впрочем сега няма да му сеем на дъното ряпа. За какво се скарахте?

— Той ме хвана да танцувам.

— Че какво лошо?

— Бях му обещала да не го правя.

— И това ли била цялата беда?

— За мен не е никак малка.

Достопочтеният Галахад погледна през пръсти на трагедията.

— Не виждам за какво си седнала да се кахъриш. Ако не знаеш как да загладиш подобна дреболия, значи не си момичето, за което съм те взел.

— И аз така мисля.

— Разбира се, че ще успееш. Момичетата постоянно правеха това с мен на млади години и аз никога не издържах повече от пет минути, рукнеха ли веднъж сълзите. Върви и започвай да ридаеш на рамото му. Как си с ридаенето?

— Боя се, че не го владея.

— Е, има и други номера, които можеш да му приложиш. Всяко момиче знае поне десетина. Падане на колене, припадъци, истеричен смях… цял арсенал.

— Мисля, че ще ми е достатъчно просто да поговоря с него. Проблемът е в това да намеря възможност.

Галахад направи широк жест с ръка.

— Създай си възможност! Преди години познавах една девойка — тя вече дундурка внучета, — която се беше скарала с годеника си и седмица по-късно двамата се озоваха в едно и също провинциално имение — Хирънс Хил, домът на семейство Мачелоу в Съсекс, ако трябва да бъдем точни. Та какво направи тя — примами го една вечер в стаята си, заключи вратата и му заяви, че ще го държи там цяла нощ и ще съсипе репутацията и на двамата, ако той не й връчи отново пръстена и не се съгласи, че годежът остава в сила. И щеше да го направи, без да й мигне окото. Името й беше Фредерика. Червенокосо момиче, истински огън.

— Сигурно трябва да имаш червена коса, за да направиш подобно нещо. Аз си представях по-скоро една спокойна среща в розовата градина.

Това явно се стори твърде питомно на Достопочтения, но той го подмина без коментар.

— Е, каквото и да предприемеш, не губи време, скъпа. Представи си, че щерката на стария Джони Шунмейкър действително вземе, че цъфне? Разбирам, че имала такова намерение.

— Да, но аз накарах Рони да й изпрати телеграма от името на лейди Констанс, в която пише, че не бива да идва, защото в замъка е избухнала скарлатина.

Тъжно задължение на автора на тези редове е да трупа все нови и нови свидетелства, показващи доколко прогнили са моралните устои на Достопочтения Галахад Трипуд. Но няма как да се премълчи фактът, че при тези думи той отметна назад глава и нададе висок, пронизителен смях, от който дроздът, завърнал се неблагоразумно на ливадата, се преметна и си удари лошо главата. Това бе същият смях, ехтял в отколешните дни във вихъра на лондонския нощен живот, при който биячите на заведенията риеха с копита като бойни коне при звука на тръбата, плюеха си на дланите и попипваха бицепсите си, готови за действие.

— Чудесно! Ох, ще умра! — викаше Достопочтеният. — Това възвръща вярата ми в младото поколение. И момиче като теб сериозно възнамерява да се омъжи за едно ле… Както и да е — рече той примирено, явно събрал сили да погледне откъм светлата страна една недотам удовлетворителна ситуация. — Не бива да се бъркам в личния ти живот. Ти си знаеш най-добре. В крайна сметка главното е да успеем да те вкараме в семейството. Ти си тъкмо онова, от което този дом се нуждае от години.

Той я потупа нежно по рамото, след което, хванати под ръка, двамата се упътиха към къщата. В същия момент оттам излязоха двама мъже.

Единият беше лорд Емсуърт. Другият беше Пърси Пилбийм.

II

В места като замъка Бландингс има нещо, което, ако човек не е навикнал да посещава строени на широка нога провинциални имения, в значителна степен го кара да се чувства мижаво. Ето защо в мига, в който погледът му срещна този на Сю, самочувствието на собственика на Бюро за разследвания „Аргус“ далеч не бе на обичайната си висота.

Неприятностите му започнаха още с влизането през парадния вход, където бе посрещнат от Бийч. Тогава очите на иконома просто се плъзнаха по него, но и това бе достатъчно. Взорът на този доблестен служител, вследствие на дългите години обилно хранене и липса на физическа активност, бе добил една изцъкленост, която много хора намираха мъчнопоносима. У Пилбийм тя породи комплекс за малоценност в най-остра форма.

Той нямаше как да знае, че не представлява за този богоподобен мъж нищо повече от едно мъгляво петно. За гърчещия се в агонията на нечистата си съвест Бийч всичко напоследък представляваше мъгляво петно. Пилбийм обаче изтълкува изражението му по свой начин, съзирайки в него сподавена болка при мисълта, че подобни плужеци са допуснати да пъплят из замъка Бландингс, и това наистина го накара да се почувства като нещо, излазило изпод зеленясал камък.

После, едва прекрачил прага, от сумрака на фоайето насреща му се появи фигура, в чиито черти той разпозна безименния млад мъж, изявил необуздана охота да разпръсне костите му по дансинга на ресторант „Марио“. И по рязкото свистене, излязло от ноздрите му, стана ясно, че паметта на насилника е също тъй добра, както и неговата собствена.

Дотук нещата не се развиваха благоприятно за Пърси Пилбийм. Но сега късметът му се обърна. Миг преди да удари дванадесетият час, отнейде се яви ангел, умело дегизиран във вехта ловна куртка и смачкана шапка. Той се представи като лорд Емсуърт и отведе със себе си Пилбийм по посока на градината. Надничайки през рамо, Пилбийм видя как младият мъж все тъй стои на мястото си и гледа подире му — с копнеж, както му се стори — и бе щастлив да последва домакина си навън, далеч от неговия кръгозор.

Впрочем, когато се озова на терасата, самообладанието му все още не бе напълно възстановено. Комплексът за малоценност работеше на пълни обороти и околните лица и предмети го плашеха. В следващата секунда, чувстваше той, на тераса като тази можеше да се появи и да довърши унижението му някое бляскаво създание, рожба на този странен и смущаващ свят — херцогиня, може би, в ловен костюм, издънка на древен род със синя кръв, която да го изгледа тъй, както го бе изгледал онзи иконом, и като повдигне безупречно изписаните си вежди в аристократично презрение, да извърне глава, измърморвайки през стиснатите си устни едно „Невероятно!“ Той бе подготвен, кажи-речи, за всичко.

Едно от нещата, за които не бе подготвен, беше Сю. При вида й подскочи чисти десет сантиметра нагоре и едва не изтърси колосаните си ръкавели.

— Бря! — се изтръгна от гръдта му.

— Моля? — запита лорд Емсуърт. Негова светлост не бе схванал добре забележката и се надяваше той да я повтори. Всеки звук, произнесен от един детектив с трениран ум, е нещо, което не бива да се изпуска. — Какво казахте, драги?

Той също бе забелязал Сю и с феноменален напън на паметта, преминала в задъхан бяг през Шофийлд, Мейбъри, Кулидж и Спунър, успя да се сети как й беше името.

— Господин Пилбийм, това е госпожица Шунмейкър — рече, изпълнявайки светските си функции. — Галахад, запознай се с господин Пилбийм. Детективът от „Аргус“, за когото ти споменах.

— Пилбийм?

— Много ми е приятно.

— Пилбийм?

— Брат ми — напрегна сетни сили лорд Емсуърт да довърши представянето. — Това е моят брат Галахад.

— Пилбийм? — потрети Достопочтеният, наблюдавайки напрегнато Собственика на „Аргус“. — Да сте имали някога нещо общо с един вестник, наречен „Светски клюки“, господин Пилбийм?

Детективът получи усещането, че градините на замъка Бландингс леко се поклащат. Той с положителност знаеше, че в офиса на този нерядко нагъл, но иначе прекрасен вестник бе съществувало желязното правило името на редактора никога да не се разкрива пред външни посетители, ала сега ставаше безпощадно ясно, че информация все пак е изтекла. Подчинените, осъзна твърде късно Пилбийм, можеха да бъдат подкупени.

Той преглътна болезнено. Силата на навика го бе довела на косъм от това да каже „Абсолютно.“

— Никога — изрече трескаво той. — Ни най-малко. Не! Никога.

— Защото редакторът му се казваше точно така. А името, от своя страна, не е от най-често срещаните.

— Роднина, вероятно. Далечен.

— Е, искрено съжалявам, че не сте вие — каза с въздишка Галахад. — Откога се надявам да го срещна. Преди време той написа нещо твърде оскърбително за мен. Крайно оскърбително.

Лорд Емсуърт, отдаващ на разговора слабия интерес, с който поначало се отнасяше към всички разговори, несвързани с прасета, цветя и тикви, разнообрази темата.

— Тъкмо се питах — рече той, — дали не бихте желали да разгледате някои снимки?

В обърканото състояние, в което се намираше, Пилбийм намери за странно някой да очаква от него да бъде в подходящо разположение на духа, та да се наслади на семейния албум, ала от гърлото му излезе гъргорещо клокочене, което неговият домакин прие за съгласие.

— Имам предвид снимки на Императрицата, разбира се. Те ще ви дадат известна представа за това какво великолепно животно е тя. Ще ви… — Той потърси в ума си точната дума — стимулират, тъй да се каже. Още сега отивам в библиотеката да ги потърся.

Междувременно Достопочтеният Галахад бе възвърнал обичайното си ведро настроение.

— Имаш ли някакви планове за вечерта? — попита той Сю.

— Преди малко получих покана от господин Бакстър за партия шах.

— И дума да не става — възрази разпалено Достопочтеният. — Тоя откачен вероятно ще се опита да ти строши главата с дъската. Мисълта ми беше, че ако не се налагаше да ходя на вечеря, с удоволствие щях да ти почета от моята книга. Вярвам, че ти ще я оцениш. Всъщност не бих я чел на другиго, освен на теб. Някак си чувствам, че ти имаш подходящите разбирания. Веднъж позволих на сестра си Констанс да хвърли поглед на две-три страници и тя се разфуча по неописуем начин. Един автор не може да работи, когато хората фучат около него. Знаеш ли какво ще направя? Ще ти я дам да я прочетеш. Коя беше твоята стая?

— Мисля, че се нарича Градинската стая.

— А, да. В такъв случай, преди да изляза, ще мина да ти оставя ръкописа.

И той се отдалечи с бодра стъпка. Настъпи кратка пауза. После Сю се обърна към Пилбийм. Брадичката й беше вирната. В очите й святкаше предизвикателство.

— Е? — каза тя.

III

Пърси Пилбийм изпусна въздишка на облекчение. В първия миг на тяхната среща през ума му бе профучало всичко, което някога бе слушал и чел за двойниците. Но този въпрос изясняваше положението. Нещата си заставаха по местата. Главата му спря да се върти. Пред него стоеше Сю Браун и никой друг.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита той.

— Не е твоя работа.

— Каква игра играеш?

— Не е твоя работа.

— Няма нужда да ми говориш толкова троснато.

— Добре, ако толкова искаш да знаеш, дойдох да се видя с Рони и да се опитам да му обясня за онази вечер в „Марио“.

Настъпи пауза.

— Как те представи оня дядка преди малко?

— Шунмейкър.

— И защо те нарича по този странен начин?

— Защото мисли, че така се казвам.

— И какво, за Бога, те е накарало да се спреш на подобно име?

— О, я стига с тия въпроси.

— Ако питаш мен, никой не може да се казва така. А що се отнася до въпросите — продължи радушно Пилбийм, — какво друго очакваш да правя? Никога през живота си не съм се стряскал така, както когато те зърнах преди малко. Помислих, че имам халюцинации. Да не искаш да кажеш, че си тук под фалшиво име и се представяш за някой друг?

— Да.

— Да пукна дано! И се държиш с всички като първа приятелка.

— Да.

— С всички освен мен.

— Откъде-накъде трябва да се държа приятелски с теб? Ти направи всичко възможно да ми съсипеш живота.

— А?

— О, я остави — рече нетърпеливо Сю.

Настъпи нова пауза.

— Адски си приказлива, няма що! — рече Пилбийм.

Пръстите му човъркаха обидено по каменната стена.

— Оня чешит Галахад май се държи с теб като с родна дъщеря.

— Той ми е добър приятел.

— Тъй, тъй. И дори ти дава да му четеш книгата.

— Да.

В този миг остър съобразителен поглед на детектив от агенция „Аргус“ озари лицето на Пилбийм.

— Е, тук най-сетне интересите ни съвпадат — рече той.

— В какъв смисъл?

— Ще ти кажа в какъв. Искаш ли да спечелиш малко пари?

— Не — отвърна Сю.

— Какво! Разбира се, че искаш. Всеки иска. Сега слушай. Знаеш ли защо съм тук?

— Вече спрях да се чудя. Ти просто никнеш там, където никой не те е сял.

И тя се обърна да си ходи. Беше й хрумнала внезапна смущаваща мисъл. Във всеки миг Рони можеше да се появи на терасата. Ако я свареше на четири очи, тъй да се каже, с противния Пилбийм, какво щеше да си помисли? Или, по-скоро, какво нямаше да си помисли?

— Къде отиваш?

— Прибирам се в стаята си.

— Върни се — изсъска настоятелно Пилбийм.

— Не, ще си вървя.

— Но аз трябва да ти кажа нещо много важно.

— Е? — спря се тя.

— Тъй те искам — рече одобрително Пилбийм. — Чуй сега. Вярвам, разбираш, че ако пожелая, мога да те издам и да проваля каквато там игричка си завъртяла.

— Е, и?

— Но няма да го направя. Ако бъдеш разумна.

— Разумна?

Пилбийм се озърна предпазливо наоколо.

— Слушай — каза той, — трябва ми твоята помощ. Ще ти кажа защо съм тук. Оня дядка си мисли, че съм дошъл да му търся прасето, но нищо подобно. Задачата ми е да открадна книгата, която пише твоят приятел Галахад.

— Какво!

— Знаех си че ще се изненадаш. Да, това е моята цел. Тук наблизо живее един човек, който се е спекъл от страх, че вътре ще се появят много истории за него. Затова вчера дойде и ми предложи… — Той се поколеба за секунда. — Предложи ми сто лири, ако успея някак да се промъкна в къщата и да задигна ръкописа. И ето сега твоето приятелство със стария проклетник улеснява всичко.

— Така ли мислиш?

— Абсолютно — увери я той. — Особено след като се кани да ти го предостави за прочит. Тогава ще трябва просто да ми го дадеш и петдесет лири са твои. Без дори да си мръднеш пръста.

Очите на Сю светнаха. Пилбийм разчиташе, че ще стане така. Той не можеше да си представи момиче, чийто очи да не светнат при подобно предложение.

— Нима? — каза тя.

— Петдесет лирички — повтори Пилбийм. — Както виждаш, делим наполовина.

— И предполагам, че ако не направя каквото искаш, ще им разкриеш коя съм всъщност?

— Точно така — рече Пилбийм, доволен от нейната схватливост.

— Е, аз пък няма да направя нищо подобно.

— Какво!

— И ако толкова държиш тези хора да узнаят коя съм — продължи Сю, — върви и им кажи.

— Точно това ще сторя.

— Моля. Но имай предвид, че в същия миг и аз ще подшушна на господин Трипуд кой е писал онези неща за него във вестника.

Пърси Пилбийм се олюля като крехка фиданка на вятъра. Ударът бе съкрушителен. Той не намираше думи да отговори.

— Точно това ще сторя — каза Сю.

Пилбийм продължаваше да стои безмълвен. Той все още се мъчеше да се възстанови от смъртоносното пробождане през тази неочаквана пролука в бронята си, когато възможността за разговор отмина. Откъм къщата се бе появила Милисънт и се приближаваше по терасата към тях, носейки привичния си израз на зряла, улегнала печал. Когато ги наближи, тя поспря.

— Здрасти — промълви някъде от дълбините.

— Здрасти — отвърна Сю.

Библиотечният прозорец обрамчи главата и раменете на лорд Емсуърт.

— Пилбийм, драги, ще бъдете ли така добър да се качите при мен? Намерих снимките.

Милисънт изгледа отдалечаващия се гръб на детектива със скръбно любопитство.

— Кой е този?

— Някой си Пилбийм.

— И защо се клатушка така, като ходи?

Сю бе неспособна да предостави отговор на тази загадка. Милисънт застана до нея и като опря лакти на каменния парапет, отправи унищожителен поглед към парка. От вида й ставаше ясно, че по начало мрази паркове, но специално този й е същински трън в очите.

— Чели ли сте някога Шопенхауер? — попита след известно мълчание.

— Не.

— Съветвам ви да го прочетете. Голяма работа е.

Тя отново изпадна в тежко мълчание, вторачила взор в сгъстяващия се здрач. Някъде в сумрачния свят една крава започна да надава безкрайни, опъващи нервите вопли. Този звук сякаш сумираше и подчертаваше всеобщата безутешност.

— Шопенхауер казва, че е невъзможно всичкото страдание на този свят да е чиста случайност. Трябва да е било замислено предварително. Според него животът е смесица от страдание и скука. Ако не е едното, можеш да си сигурен в другото. Съчиненията му са пълни с такива изумителни изводи. Много ще ви допаднат. Е, аз отивам да се поразходя. Идвате ли?

— Не, благодаря.

— Както желаете. Шопенхауер казва, че в самоубийството нямало нищо лошо. Хиндуистите го правели тъй, както ние отиваме на църква. Хвърляли се в Ганг да ги изядат крокодилите и му казвали добре прекаран ден.

— Изглежда, сте доста запозната с Шопенхауер.

— Напоследък открих томовете му в библиотеката и ги зачетох. Той казва, че ние сме като агнета, играещи на полянката пред погледа на касапина, който си избира ту едно, ту друго да легне под ножа му. Сигурна ли сте, че не искате да се поразходите?

— Много мило от ваша страна, но май вече ще се прибирам.

— Ваша воля — рече Милисънт. — Никой не ви кара насила.

Тя се отдалечи няколко крачки, после се върна.

— Извинете, ако ви се виждам малко смахната. Просто ми се струпаха разни неща на главата и не мога да мисля за друго. Работата е там, че току-що се сгодих за моя братовчед Рони.

Дърветата, открояващи се на фона на купесто-дъждовните облаци, взеха да се поклащат в унисон пред погледа на Сю. Невидима ръка я бе сграбчила за гърлото и изцеждаше живота от нея.

— Рони!

— Да — каза Милисънт приблизително с тона, който Шопенхауер би използвал да оповести пред света, че е открил гъсеница в салатата си. — Преди няколко минути го уредихме.

Тя се отдалечи с блуждаещ вид, а Сю притисна гръб о стената на терасата. Поне каменните блокове стояха непоклатимо в един разлюлян и разпадащ се свят.

— Такова…

Беше Хюго. Сю го виждаше като през гъста мъгла, но човек никога не можеше да сбърка Хюго Кармъди.

— Такова… Тя каза ли ти?

Сю кимна.

— Тя е сгодена.

Сю кимна.

— Ще се жени за Рони.

Сю кимна.

— О, Смърт, где е твойто жило? — възкликна Хюго и се стопи в посоката, в която бе поела Милисънт.