П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (10)

I

Розовата градина на замъка Бландингс бе неповторим с красотата си кът. Повечето му посетители намираха, че заслужава едно дълго и спокойно разглеждане. Възторжени любители-градинари често се мотаеха и душеха из него с часове наред. Обиколката сред уханните му лехи, предвождана лично от Достопочтения Галахад Трипуд, продължи някъде към шест минути.

— Е, това е то, както виждаш — рече той, когато излязоха, махвайки неопределено с ръка. — Рози и… ъъ… ей такива неща. А сега, ако нямаш нищо против, трябва да се връщам. Беше ми изхвръкнало от ума, но се налага да се навъртам из къщата, защото всеки момент очаквам един човек по доста важна работа.

Сю нямаше нищо против да се прибират. Тя харесваше своя събеседник, но намираше компанията му малко притеснителна. Темата „Шунмейкър“ показваше тенденция да преобладава твърде подчертано в разговора, за да може да се отпусне като хората. За щастие навикът на Галахад да задава въпроси и да им отговаря сам, след което да се отплесва в някой анекдот за съответната личност, й бе позволил поне до момента да избегне катастрофата, но не можеше да се каже още колко дълго ще трае това щастливо положение на нещата. Ето защо тя приветства възможността да остане за малко сама.

От друга страна, и Рони явно се намираше някъде из тези места. Ако пообиколеше наоколо, можеше да се натъкне на него и тогава, казваше си тя, всичко щеше да се оправи. Той положително би захвърлил своята мрачна враждебност пред лицето на факта, че тя е изминала целия този път, че е поела огромния риск да се престори на госпожица Шунмейкър от Ню Йорк само и само за да го види.

Тя откри че придружителят й продължава да говори.

— … Иска да ме види по повод на една пиеса. Нали разбираш, очаква се книгата ми да вдигне доста шум и той смята, че ако може да ме убеди да призная пиесата за своя…

Мислите на Сю отплуваха наново. Тя разбра, че очакваният посетител е свързан с театралната индустрия и за миг се зачуди дали не е някой, за когото е чувала, но не бе достатъчно заинтригувана, за да попита. Съзнанието й беше плътно ангажирано с Рони.

— Не бих имала абсолютно нищо против — каза тя, когато гласът до нея замлъкна. — Тук е толкова красиво. Ще ми бъде приятно да се поразходя сама.

Достопочтеният Галахад изглеждаше шокиран от подобна идея.

— Не съм и помислял да те оставя сама, момичето ми. Кларънс ще ти прави компания, а аз се връщам след няколко минути.

Името прозвуча някак познато на Сю. Кларънс… Ами да, това беше лорд Емсуърт, вуйчото на Рони. Човекът, който държеше в суровата си длан неговите съдбини.

— Ей! Кларънс! — извика Достопочтеният Галахад.

Сю забеляза длъгнест сух мъж, който затътри нозе към тях с благ, завеян израз на лицето. Очите й се окръглиха в недоумение. В разговорите й с Рони старият граф неизменно се явяваше в облика на митичен людоед, от когото по гърба и на най-неустрашимия племенник лазят мравки. Докато във външността на новодошлия не се съзираше нищо човеконенавистно.

— Това ли е лорд Емсуърт? — попита зачудено тя.

— Да. Кларънс, да ти представя госпожица Шунмейкър.

Негова светлост вече се бе дотътрил и сега се разливаше в приветлива усмивка.

— Нима? О, а, да, разбира се. Страшно се радвам. Как сте? Как сте? Госпожица коя?

— Шунмейкър. Дъщерята на моя стар приятел Джони Шунмейкър. Би трябвало да се сещаш. Като се има предвид, че беше заедно с мен във фоайето, когато Констанс тръгна да я посреща…

— О, да. — Мъглата полека се разсейваше от онова, което поради липса на по-точен термин трябва да наречем мозъка на лорд Емсуърт. — Да, да, да. Да, разбира се.

— Налага се да я поверя на твоите грижи за няколко минути, Кларънс.

— Естествено, естествено.

— Разведи я тук-там, покажи й разни неща. На твое място не бих се отдалечавал много от къщата. Изглежда, се надига буря.

— Именно. Абсолютно. Да, ще я разведа тук-там и ще й покажа разни неща. Обичате ли свине?

Сю никога досега не се беше замисляла по този въпрос. Животът й бе живот на градско чедо и тя не помнеше някога да е общувала със свиня на светска нога. Но като се досети, че според думите на Рони този мъж питаеше гореща привързаност към представител на този животински вид, тя отвърна с възможно най-лъчезарната си усмивка:

— О, да. Много.

— Моята я откраднаха.

— Толкова съжалявам.

Лорд Емсуърт остана видимо доволен от това топло състрадание.

— Но сега храня силни надежди, че ще бъде открита. Тренираният ум е всичко. Винаги съм твърдял, че…

За нещастие на онова, което лорд Емсуърт винаги бе твърдял, му бе съдено да остане забулено в тайна. То вероятно бе нещо твърде ценно, но светът така и нямаше да го узнае, защото в този миг, прекъсвайки безвъзвратно нишката на мисълта му, отгоре откъм прозореца на малката библиотека долетя странен дращещ звук. Нещо профуча във въздуха. И секунда по-късно посред разцъфналата леха с лобелии се появи обект, който тъй крещящо не беше лобелия, че графът се оцъкли насреща му в ням потрес, със зинала насред изречението уста.

Този обект бе Незаменимия Бакстър. Мъжът лазеше на четири крака и опипваше почвата наоколо, явно търсейки очилата си, които бяха паднали от носа му и потънали сред тучните листа.

II

Строго погледнато, неразгадаеми тайни не съществуват. Колкото и озадачаващо да ни се стори на пръв поглед, когато бивши секретари вземат да се сипят като тих ромон върху цветните лехи край дома ни, обяснение винаги има.

Ненапразно наричаме Рупърт Бакстър „незаменим“ — той действително беше такъв и нееднократно бе доказвал незаменимите си качества. Но освен тях той притежаваше способността да изпълнява безупречно и гладко ежедневните рутинни задачи, пъргавина на ума, усет за благоприятната ситуация, умение да вижда ясно, да мисли светкавично и да се действа на мига. Благодарение на тези свои данни, с които Бакстър бе надарен в излишък, преди още Достопочтеният Галахад да се изгуби от полезрението му със Сю под ръка, той прозря своя шанс да се промъкне на горния етаж, да се шмугне в малката библиотека и да задигне ръкописа на „Спомените“. След като се бе промъкнал и шмугнал според предначертанието, той тъкмо тършуваше усърдно из чекмеджетата на писалището, когато звукът на приглушени стъпки отвън го смрази от рамките на очилата до подметките на обувките. В следващия миг нечии пръсти започнаха да натискат дръжката на вратата.

Събитията могат да смразят тялото на един Бакстър, но не и чевръстия му ум. С изкусен, светкавичен проблясък на мисълта той схвана ситуацията и се спря на единствения възможен изход. За да стигне до вратата, извеждаща към голямата библиотека, трябваше да заобиколи писалището. Прозорецът, от друга страна, се намираше досами лакътя му. И той се метна през него.

Всички тези неща Бакстър можеше да обясни само с няколко думи. Въздържайки се обаче от това, той се изправи на крака и се зае да отърсва коленете си от рохкавия чернозем.

— Бакстър! Какво, за Бога, правиш там?

Бившият секретар намери взора на своя някогашен работодател мъчно поносим за бездруго разтърсените си от падането нерви. Случаите, в които непоносимостта му към лорд Емсуърт бе най-силна, бяха именно онези, при които последният го зяпаше със зейнала уста като шашардисан шаран.

— Загубих равновесие — отвърна сухо той.

— Загубил си равновесие?

— Залитнах.

— Как? Къде?

Сега Бакстър забеляза, че по една щастлива случайност прозорецът на малката библиотека не е единственият, гледащ към сцената, или по-скоро лехата, в която се бе насадил. Със същия успех можеше да се е изсипал и от съседната голяма библиотека.

— Бях се показал през прозореца на библиотеката…

— Защо?

— Да подишам въздух…

— За какво?

— И загубих равновесие.

— Загубил си равновесие?

— Залитнах.

— Залитнал си?

Бакстър получи усещането — и то бе усещане, което често бе получавал при разговорите си с лорд Емсуърт навремето, — че е започнал обмен на реплики, който може да продължи вечно. Обзе го остър копнеж да се озове — и то по възможност незабавно — на някое друго място. Нямаше значение къде. Стига лорд Емсуърт да не беше там.

— Ще вляза вътре да си поизмия ръцете — каза той.

— И лицето — предложи Достопочтеният Галахад.

— И лицето — съгласи се Рупърт Бакстър хладно.

Той се упъти към ъгъла на къщата, но дълго преди да свърне зад него острият пронизителен тенор на лорд Емсуърт вече разнищваше ситуацията. Както неизменно в подобни случаи, Негова светлост се намираше под впечатлението, че се изразява с приглушен шепот.

— Смахнат папуняк! — каза той. И думите му проехтяха като топовен изстрел в застиналия летен въздух.

Те уязвиха Бакстър в самото сърце. Това не бяха думи, които човек трябва да чува от ближните си, когато четири сантиметра кожа липсват от десния му пищял. С писнали уши и пламтящи очила той продължи нелекия си път. Макар да не разполагаме с достоверна статистика за смахнатостта сред папуняците, можем със сигурност да твърдим, че дори в редовете на тези явно пословични с душевната си неуравновесеност птици в този миг нямаше да се намери нито една, която да се чувства и наполовина толкова смахната от бяс, колкото се чувстваше той.

А лорд Емсуърт продължаваше да се взира късогледо по посоката, в която бившият му секретар се бе скрил от погледа.

— Смахнат папуняк — повтори той.

Брат му Галахад не закъсня да го подкрепи в това му съждение.

— Напълно е изкукуригал — каза Достопочтеният в тон с пернатата окраска на разговора.

— Бога ми, сега е дори по-зле, отколкото преди две години. Тогава поне не се ръсеше от прозорците.

— Питам се защо изобщо го държиш тук?

Лорд Емсуърт въздъхна.

— Не аз, а Констанс, драги ми Галахад. Нали я знаеш каква е. Тя държеше да го покани.

— Е, ако искаш да чуеш моя съвет, нареди веднага да изпокрият саксиите. Едно от нещата, които тоя приятел прави, когато го налегнат пристъпите — поясни Достопочтеният, въвеждайки Сю в курса на семейните дела, — е да се разкарва нагоре-надолу по пижама и да замерва хората със саксии.

— Наистина?

— Да, уверявам те. Мен ли търсиш, Бийч?

На хоризонта се бе появила изтерзаната фигура на Бийч, движеща се с походката на мъж, който пристъпва след ковчега на любим приятел.

— Да, сър. Джентълменът пристигна, господин Галахад. Надникнах в малката библиотека, тъй като допусках, че може да сте там, но вас ви нямаше.

— Да, бях тук.

— Да, сър.

— Затова не си ме открил. Покани го в малката библиотека, Бийч, и му кажи, че след секунда ще се кача при него.

— Много добре, сър.

Малката отсрочка, която Достопочтеният Галахад даде на срещата си с посетителя, се дължеше на желанието му да каже на Сю онова, което всяко момиче трябваше да знае за Незаменимия Бакстър. Той бе започнал да изпитва бащинска привързаност към нея и желание да я заслони според силите си от житейските несгоди.

— Гледай никога да не оставаш насаме с тоя човек на безлюдни места, скъпа — посъветва я той. — Ако те покани да се разходите из горичката, викай за помощ. Състоянието му датира от години. Питай Кларънс.

Лорд Емсуърт кимна тържествено.

— И ми се струва — продължи Достопочтеният, че лудостта му е започнала да прераства в мания за самоубийство. Загубил равновесие, дрън-дрън! Как се губи ей тъй равновесие? Метнал се е през прозореца и туйто. Едва сега се сещам на кого ми напомня. Той е живо копие на един нещастник, когото познавах през деветдесетте. Никой от компанията и не подозираше, че му има нещо, докато веднъж не се появи на вечеря в дома на Джордж Палънт — помниш ли Джордж, Кларънс? — с тридневна четина на лицето. И когато госпожа Палънт, с която се познаваха от деца, го попита защо не се е избръснал, той само вдигна вежди: „Да се избръсна?“ Да, сега се сетих, Пакълби му беше името, един от лестърширските Пакълби. „Да се избръсна, скъпа? Като се има предвид, че ми крият ножа за маслото на закуска от страх да не си прережа гърлото, мислиш ли, че мога да очаквам да ми поверят в ръцете бръснач?“ И с такава физиономия го каза клетникът, че направо ни развали цялата вечер. Е, грижи се за госпожица Шунмейкър, Кларънс, аз няма да се бавя.

Лорд Емсуърт нямаше богат опит в изкуството да забавлява млади момичета. Ето защо, оставен на собственото си вдъхновение, той доста се замисли. Ако Императрицата не беше открадната, задачата, естествено, би била проста. Той щеше да дари на тази госпожица Шунмейкър поне половин час неповторима наслада, като я отведе до кочината и я остави да гледа как великолепното животно се храни. Но при създалото се положение той се видя, тъй да се каже, в чудо.

— Дали ще ви е приятно да разгледате розовата градина? — реши да си опита късмета накрая.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Сю.

— Обичате ли рози?

— Луда съм по тях.

Лорд Емсуърт почувства как започва да се привързва към това момиче. Индивидуалността й му допадаше. В паметта му смътно се разшава споменът за нещо, което сестра му Констанс бе казала по неин адрес — от рода, че де да можело младият Роналд най-сетне да се задоми с някое хубаво и богато момиче, като например госпожица Шунмейкър, която Джулия срещнала в Биариц. Изпълнен с топли чувства към нея, той си помисли, че една навременна дума, която да й отвори очите за истинската същност на неговия племенник, би могла да я предпази от грешка, за която иначе ще съжалява цял живот.

— Ако не греша, познавате племенника ми Роналд, нали? — каза той.

— Да.

Лорд Емсуърт се спря да помирише една роза и даде на Сю кратко описание на биографията й, преди да се върне отново на темата.

— Това момче е магаре — рече.

— Защо? — попита остро Сю. Дружеските й чувства към този сух старец започнаха да охладняват. Допреди миг тя бе намирала неговите странни отнесени маниери за забавни и дори очарователни. Едва сега прозря заблуждението си — той бе просто един изкуфял дъртак.

— Защо ли? — Негова светлост обмисли въпроса. — Как да ви кажа, наследственост, предполагам. Баща му, старият Майлс Фиш, беше най-тъпото магаре в целия Гвардейски полк. — Той я погледна внушително над пенснето си, сякаш да подчертае, че подобен факт е своего рода постижение. — А сега синът замерва прасетата с тенисни топки — продължи, връщайки се към ужасяващата действителност.

Сю беше гръмната. Думите, ако ги бе схванала правилно, пресъздаваха една страна от характера на Рони, която й бе напълно непозната.

— Какво прави?

— Видях го със собствените си очи. Тупкаше си топката за тенис по гърба на Императрицата на Бландингс. И то не веднъж-дваж, а многократно.

Майчинският инстинкт, който всички момичета питаят към любимите мъже, подтикна Сю да се изкаже в защита на Рони. Но след като се отказа да облече в слова предположението, че прасето вероятно е започнало първо, нищо друго не й идваше на ум. Те излязоха от розовата градина и се упътиха към моравата, като лорд Емсуърт все тъй продължаваше да разнищва недостатъците на своя племенник. По една или друга причина Рони още от малък представляваше за него неизменен източник на смътно раздразнение. В определени моменти той дори бе изпитвал чувството, че едва ли не предпочита обществото на малкия си син Фредерик.

— Кошмарен младеж — каза той. — Просто кошмарен. Върви и измисля дивотии. Ето, съвсем наскоро решил да прави нощен клуб. Сума пари изгуби покрай него. Помня, навремето брат ми Галахад също се беше захванал с някакъв клуб и това коства на стария ми баща близо хиляда лири. Има нещо в Роналд, което определено ми напомня за Галахад на неговата възраст.

Макар Сю да бе намерила много привлекателни страни в автора на „Спомените“, тя можеше да си състави доста точна преценка за това какво е представлявал около двадесет и петата си година, поради което намери обвинението за определено клеветническо.

— Не съм съгласна с вас, лорд Емсуърт.

— Но вие не сте познавали брат ми Галахад на младини — изтъкна находчиво Негова светлост.

— Как се казва онзи хълм там? — попита с хладен глас Сю, променяйки неприятната тема.

— Кой хълм? А, онзи ли? — Наоколо не се забелязваха други хълмове. — Викат му Развалината.

— О? — каза Сю.

— Да — отвърна лорд Емсуърт.

— А! — каза Сю.

Вече бяха прекосили моравата и се намираха на широката тераса, от която се откриваше изглед надолу към парка. Сю се облегна на ниския каменен парапет и зарея поглед в спускащия се сумрак.

Замъкът бе построен на билото на полегато възвишение и оттук се създаваше илюзията за птичи поглед към просторния парк и смътно очертаващата се долина Бландингс, дремеща кротко отвъд. Между храстите сновяха зайци, по клонките сънно пропяваха славеи. Някъде от полето долиташе тихото подрънкване на прибиращи се стада. Езерото проблясваше с цвета на старо сребро, а в далечината се забелязваше река, матовосива между матовозелените листа на дърветата.

Това бе очарователна, стародавна, подредена английска гледка, но прелестта й се нарушаваше от небето. То бе забулено в облаци и се ежеше сърдито. При това не спираше да си мърмори. Една самотна, тежка дъждовна капка плисна върху камъка до Сю и отдалеч се разнесе ниско, сподавено ръмжене.

Тя потрепери. Беше я обхванала внезапна потиснатост, едно странно, смразяващо предчувствие. Този тътнеж сякаш идеше да й каже, че на света няма щастие и никога няма да има. Въздухът ставаше все по-лепкав и гъст. Втора дъждовна капка цопна като жаба и се разпръсна върху ръката й.

Лорд Емсуърт намираше липса на отзивчивост у своята събеседница. Потокът на бръщолевенето му постепенно утихна и замря. Той започна да се чуди как да се отърве от едно момиче, което, макар и безспорно приятно за окото, се оказваше същинско изпитание за словесните му умения. И като се озърна скришом за помощ, забеляза Бийч, който се приближаваше със сребърен поднос в ръка.

— За мен ли е, Бийч?

— Визитната картичка, Ваша светлост. Господинът ви очаква във фоайето.

Лорд Емсуърт изпусна въздишка на облекчение.

— Нали ще ме извините, скъпа? Изключително важно е да се срещна незабавно с този човек. Не се съмнявам, че брат ми Галахад ще се върне в най-скоро време да ви прави компания. Тъй че, ако не възразявате…

И той отпраши, щастлив, че се е измъкнал, а Сю обърна внимание на подноса, тикнат почтително под носа й.

— За вас, госпожице.

— За мен?

— Да, госпожице — простена Бийч като зимна вихрушка, ридаеща сред мъртвите клони на дърветата.

Сетне кимна печално и се отдалечи. Сю разкъса плика. За един замайващ миг бе допуснала, че съобщението може да е от Рони. Но почеркът нямаше нищо общо с неговите познати заврънкулки. Той беше ясен, отчетлив и решителен — почерк на незаменим мъж.

Сю хвърли поглед на последната страница.

Искрено ваш,

Р. БАКСТЪР

С разтуптяно сърце тя отгърна към началото. Когато едно момиче в положението, в което тя се бе поставила, е оглеждано нееднократно през очила в стоманени рамки по втренчения начин, по който Р. Бакстър я бе фиксирал през своите, то неговата първа реакция при получаването на тайнствени писма от мъжа зад лещите може да бъде единствено на панически страх, че всичко е разкрито.

Заглавното изречение разсея тревогите й. Явно изцяло лични мотиви бяха подтикнали Рупърт Бакстър да напише тези редове, фактът, че писмото започваше с думите:

Скъпа госпожице Шунмейкър!

сам по себе си бе достатъчен да донесе успокоение.

С риск да ви досадя с натрапването на собствените си проблеми (пишеше Незаменимия Бакстър), чувствам, че дължа да ви дам обяснение за инцидента, станал във ваше присъствие в градината днес следобед. Поради репликата, която лорд Емсуърт отправи по мой адрес, се опасявам, че може да сте си съставили погрешно впечатление за случилото се. (Става дума за израза „Откачен папуняк“, който ясно чух Негова светлост да произнася, докато се отдалечавах.)

Фактите бяха именно такива, каквито ги описах. Бях се надвесил през прозореца на библиотеката и навеждайки се неволно прекалено напред, загубих равновесие и паднах. Това, че можех да получа сериозни наранявания и бях в правото си да очаквам известно съчувствие, подминавам с достойнство. Но думите „Откачен папуняк“ предизвикват дълбокото ми негодувание.

Ако не беше този печален инцидент, нямаше и да помисля да кажа нещо, с което да ви настроя срещу вашия домакин. Но при така създалото се положение справедливостта изисква да ви информирам, че лорд Емсуърт е човек, на чийто изказвания не бива да се отдава ни най-малко значение. Въпросът е там, че той е на практика малоумен. Животът в провинцията със своята липса на интелектуални стимули е довел до това природната слабост на разсъдъка му да достигне фаза, граничеща с невменяемост. Неговите роднини го имат в общи линии за слабоумен и по мое мнение напълно основателно.

При тези обстоятелства смея да разчитам, че няма да се отнесете сериозно към неговите забележки от днес следобед.

Искрено ваш,

Р. БАКСТЪР

 

PS. Естествено, настоящето следва да приемете като напълно поверително.

PPS. В случаи че играете шах и нямате нищо против една партия след вечеря, аз съм на ваше разположение.

PPSS. Или сантасе.

Сю намери писмото за стегнато и изразително. Колкото до повода за написването му, той оставаше загадка за нея. И през ум не й минаваше, че любовта — или поне човешкият стремеж да се ожени за богата наследница — бе започнала да пуска филизи в гръдта на Р. Бакстър. Без някакви особени чувства освен усещането, че ако той разчита да играе с нея сантасе след вечеря, го чака разочарование, тя пусна писмото в джоба си и отново зарея поглед към парка.

Целта на всяка добра литература е да пречисти душата от дребнавите грижи и тревоги. И Сю с удоволствие откри, че писмото на Бакстър напълно е успяло в това отношение. При спомена за неговите гладки, заоблени фрази по устните й неволно заигра благодарна усмивка.

Дори къркорещото небе вече не изглеждаше толкова заканително. Всичко щеше да се оправи, каза си тя. В края на краищата какво толкова искаше от Съдбата — само някакви си пет минути насаме с Рони. И ако Съдбата до момента й бе отказвала това скромно желание…

— Съвсем сама?

Тя едва не изпищя от уплаха. Гласът, изникнал неочаквано изотзад, й бе подействал приблизително като струя ледена вода от маркуч. Защото колкото и укрепващо да бе писмото на Бакстър, то все пак не я бе оставило в такова разположение на духа, че да получава удоволствие от стряскащи гласове зад гърба си.

Беше Достопочтеният Галахад, завърнал се от срещата със своя посетител, и видът му с нищо не допринасяше за успокояването й. Погледът му, както й се стори, бе изпълнен с необичайна и зловеща напрегнатост. И макар държането му, когато се облакъти редом с нея и заговори, да изглеждаше безкрайно приятелско и сърдечно, тя не можа да се отърси от усещането за тревога. Онзи поглед продължаваше да виси пред очите й. В съчетание с тежкия наелектризиран въздух и ръмжащото мрачни пророчества небе той бе достатъчен, за да всее смут в душата и на най-смелото момиче.

Междувременно Достопочтеният бъбреше безгрижно за гледката и времето, за птичките и зайците, за свои приятели, лежали в затвора, и за други, които, съдейки по всичко, бяха имали невероятен късмет да се разминат с него. После монокълът се върна на мястото си и зад него отново се появи онзи поглед.

Въздухът бе по-застинал от всякога.

— Знаеш ли, скъпа — рече Галахад, — за мен бе истинска радост да се запознаем. Не съм виждал никой от семейството ти вече сума години, но с баща ти си пишем доста редовно. Той ме държи в курса на събитията. Как бяха домашните ти, когато ги остави? Живи-здрави?

— О, да.

— Какво прави леля ти Една?

— Добре е — отвърна немощно Сю.

— О! — каза Достопочтеният. — Значи баща ти сигурно е сбъркал, когато ми писа, че е починала. Или може би ти се е счуло, че те питам за леля ти Едит?

— Да — хвана се за спасителната възможност Сю.

— Каква красива жена!

— Наистина.

— Нима все още е такава?

— О, да.

— Забележително! Тя трябва да е доста над седемдесетте. Несъмнено имаш предвид, че е привлекателна за жена на своята възраст?

— Да.

— И все така пъргава?

— О, да.

— Кога си я виждала за последен път?

— Ами… точно преди да отплавам.

— И казваш, че била на крака? Любопитно! Аз пък преди две години научих, че се е парализирала. Сигурно имаш предвид, че е пъргава за паралитик.

Тънките като паяжина линийки в ъглите на очите му се задълбочиха в бръчки. Монокълът засия като окото на дракон. Той се усмихна сърдечно.

— Е, госпожице Браун — рече. — Да чуем каква игра играеш.