П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (15)

I

За жалост неотделим недостатък на всеки документ от рода на тази достоверна хроника на събитията във и около замъка Бландингс е, че авторът, в стремежа си да отдаде дължимото на всеки от героите, чийто съдби се е заел да опише, е принуден постоянно да прескача от един на друг по метода, популяризиран от алпийската скална коза. И тъй като действията на Незаменимия Бакстър по авторова преценка изискваха неотлъчно внимание, той бе принуден неохотно да изостави Хюго Кармъди да се олюлява под тежестта на един съкрушителен удар. Сега настъпва мигът да се върнем към него.

Първото въздействие, което един чувствителен и благовъзпитан младеж понася от откритието, че враждебно настроен детектив го е видял да крие крадени свине в каравани, е на едно заглъхване на мисловните процеси, довеждащо до своего рода умствена недостатъчност. Лицето се удължава. Крайниците се вдървяват. Вратовръзката се усуква настрани, а ръкавелите се изтеглят навътре в сакото. Накратко, пострадалият временно се превръща в гьонена подметка.

Затова може би е и по-добре, че не изгубихме ценно време да наблюдаваме Хюго в процеса му на възстановяване след сензационното изявление на Пърси Пилбийм, тъй като със същия успех бихме могли да гледаме статуя в Лувъра, само дето щеше да ни е по-приятно. Ако читателят се помъчи да си представи Мислителя на Роден в смокинг и раиран панталон, той ще успее да получи най-обща представа, макар че в главата на Хюго виеха ветрове и хали, но мисъл не се свърташе. В момента, в който този конкретен герой се появява отново на преден план, животът бе започнал неохотно да се завръща в скованата си обвивка.

А с неговото завръщане проблесна първата искрица разум. Коварната спънка, изпречила се на пътя му, съобрази бавно Хюго, бе твърде голяма, за да може да я преодолее който и да е мъж от плът и кръв. Тя изискваше изострената находчивост на жена. Ето защо първото му действие, след като изплува от мътилката, бе да напусне гостната и да се свлече надолу по стълбите към телефона. Той избра номера на Мачингъм Хол и след като установи връзка с иконома на сър Грегъри Парслоу-Парслоу, го призова да извика госпожица Милисънт Трипуд от масата за вечеря. Икономът с доста укорителен тон заяви, че в този момент госпожица Трипуд е ангажирана със супата. Тогава Хюго за пръв път от четвърт час насам прояви твърдост и отвърна, че хич не го е грижа, ако ще да се къпе в нея. Веднага ми я дай, рече той и насмалко не добави нещо по-пиперливо във феодален дух. После зачака, стиснал с немощни пръсти слушалката, и не след дълго един сладък, но развълнуван глас долетя до него по жицата.

— Хюго?

— Милисънт?

— Ти ли си?

— Да. А това ти ли си?

— Да.

С това всякакъв род недоразумения се изключваха. Бяха те.

— Какво се е случило?

— Всичко.

— Как така?

— Ще ти кажа — отвърна Хюго и го стори. Историята не бе трудна за разказване. Сюжетът й бе тъй недвусмислен, че няколко прошепнати думи я изчерпваха.

— Не може да бъде — ахна Милисънт, щом я изслуша.

— Може и още как.

— Божичко! — додаде Милисънт.

Последва тишина. Хюго чакаше с разтуптяно сърце. Перспективите му изглеждаха мрачни. Той се запита дали не е заложил твърде много на женската находчивост. Това „Божичко!“ не му прозвуча обнадеждаващо.

— Хюго!

— Какво?

— Работата става дебела.

— Да — съгласи се начаса Хюго. Дебелината на работата не му бе убягнала.

— Май имаме един-единствен изход.

Лек трепет премина по телесата на Хюго Кармъди. Един изход беше предостатъчен. Дали женската находчивост все пак нямаше да се окаже на висота?

— Слушай!

— Да?

— Не ни остава нищо друго освен, като се върна ей сега, да кажа на чичо Кларънс, че ти си открил свинята.

— А?

— Открил си свинята, магаре глупаво!

— Как така?

— Намерил си я в караваната.

— Но не ме ли чу какво ти казах току-що? — Сълзи напираха в гласа на Хюго. — Пилбийм ни е видял да я оставяме там.

— Знам.

— Е, и какво ще правим, като ни издаде?

— Отричаме до дупка.

— А?

— Твърдим до последно, че лъже.

Трепетът премина по Хюго отново, този път по-силен отпреди. Номерът, току-виж, минал. Да, при нужния подход положително щеше да мине. Той изля в слушалката задавени слова на обич и възхвала.

— Блестящо — извика възхитеният младеж. — Вече виждам светлина в тунела. Още сега отивам при Пилбийм да му кажа на четири очи, че ако гъкне, ще го удуша.

— Чакай, не затваряй. Ще ида да съобщя на чичо Кларънс. Той сигурно ще иска да те чуе.

— Една секунда! Милисънт!

— Какво?

— Кога съм открил проклетата свиня?

— Току-що, докато си се разхождал преди вечеря. Минал си случайно край караваната, чул си вътре странен шум, надникнал си да видиш какво става и щом си съзрял Императрицата, веднага си се завтекъл да звъниш.

— Ама Милисънт! Секунда само!

— Какво има пак?

— Старецът ще си помисли, че Бакстър я е откраднал.

— Вярно, прав си! Не е ли чудесно! Добре, недей да затваряш.

Хюго поднови бдението си край телефона. Не след дълго един звук, който нормално може да се чуе само в курник, затресе жицата откъм Мачингъм Хол. Младежът правилно заключи, че той се издава от деветия граф Емсуърт, опитващ се да облече своите мисли в реч.

— Къкъъ, къ-къ…

— Да, лорд Емсуърт?

— Къ-Кармъди!

— Да, лорд Емсуърт?

— Вярно ли е това?

— Да, лорд Емсуърт.

— Открил си моята Императрица?

— Да, лорд Емсуърт.

— В караваната на оня Бакстър?

— Да, лорд Емсуърт.

— Да пукна дано!

— Да, лорд Емсуърт.

Дотук Хюго Кармъди намираше своята част от диалога за възхитително лесна. Той бе готов да продължи в същия дух, ако трябва, и цялата нощ. Но имаше и нещо друго освен „Да, лорд Емсуърт“, което трябваше да събере кураж да каже. В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава^[1]. Хюго знаеше, че този прилив никога няма да се извиси повече от сега. Той преглътна два пъти, за да смаже гласните си струни.

— Лорд Емсуърт — рече, и макар сърцето му да биеше бясно, гласът му беше твърд. — Искам да се възползвам от настоящата възможност, за да ви съобщя нещо. То несъмнено ще ви изненада, но, надявам се, изненадата да не е неприятна. Аз обичам вашата племенница Милисънт и тя също ме обича, лорд Емсуърт. Ние се обичаме вече от много, много седмици и моята надежда е, че ще дадете съгласието си за нашия брак. Аз не съм богат човек, лорд Емсуърт. Всъщност строго погледнато, нямам нищо зад гърба си, като се изключи едната ми заплата. Но моят чичо Лестър е собственик на Ръдж Хол, в Уъстършир — мястото ви е известно, предполагам? Свивате вляво от главния път за Бирмингам и продължавате още няколко мили… Но както и да е, това е едно възголямо имение и моят чичо Лестър го притежава, а то е наследствено, пък аз съм следващият по ред… Няма да ви заблуждавам, че чичо ми Лестър дава някакви признаци, че се готови да опъне петалата — напротив, последния път, като го видях, беше като кукуряк, но все пак той вече не е млад, а плътта е тленна, както се казва, та думата ми е, че аз като негов пряк наследник рано или късно ще се сдобия с едно тлъсто парче земя заедно с къщата, парка, рентата и тъй нататък, затова не е като да не мога един ден да подсигуря Милисънт както подобава, а само ако знаете как се обичаме, лорд Емсуърт, убеден съм, че сам щяхте да видите колко няма да е честно да издигате прегради на пътя на нашето щастие, тъй че това, което искам да кажа, ако следите мисълта ми, е: можем ли с нея да опъваме платната?

Отсреща цареше мъртва тишина. Като че ли откровението за чистата любов на един младеж бе лишило лорд Емсуърт от дар слово. Едва минута по-късно, след като бе казал шест пъти „Ало!“ и два пъти „Такова… чувате ли ме?“, Хюго прозря, че напусто е излял двеста и седемдесет думи най-чисто красноречие.

Естественото му огорчение от това откритие чувствително намаля, когато гласът на Милисънт внезапно продъни слуха му.

— Ало!

— Ало!

— Ало!

— Ало!

— Ало!

— Ало!

— Слушай, Хюго! — Тя говореше с радостната възбуда на момиче, току-що излязло от епицентъра на семейна свада. — Слушай, Хюго, тук нещата май тръгват като по масло. Току-що изтърсих на чичо Кларънс, че искаме да се оженим!

— Същото направих и аз. Само че него го нямаше.

— Казах му: „Чичо Кларънс, не си ли благодарен на господин Кармъди, задето ти откри свинята?“, а той отвърна: „Да, да, да, да, да, как иначе. Чудно момче! Чудно момче! Винаги съм го харесвал.“ Тогава му казах: „Ами дали случайно би имал нещо против да ми позволиш да се омъжа за него?“ и той каза: „Ъъ, какво? Да се омъжиш?“ — „Да — рекох. — Да се омъжа.“ И той отговори: „Разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, на всяка цена.“ После леля Констанс изпадна в истерия, а чичо Гали й каза, че само разваля настроението на хората и трябвало да се засрами, задето завира пръти в колелата на една красива любов, а чичо Кларънс продължи да повтаря: „Разбира се, разбира се, разбира се.“ Не знам какво мисли старият Парслоу за цялата работа. Той само си седи на стола, гледа в тавана и се налива с бяло вино. На иконома не му издържаха нервите и се оттегли в края на първия рунд. Засега толкова, отивам да видя как се развиват нещата. Ти стой на телефона.

Малко е вероятно един мъж, за когото Щастието и Злочестието се полюшват на везните на три мили разстояние и който не разполага с друго средство да научи резултата освен телефонната жица, да тресне нетърпеливо слушалката. Хюго стоеше напрегнат и бездиханен като човек, следящ по радиото боксов двубой, върху чийто изход е заложил половината си състояние. Едва когато един жизнерадостен глас заговори до него, той разбра, че уединението му е нарушено, и то не от кой да е, а от самия Пърси Пилбийм.

Пилбийм преливаше от доволство. Той се полюшваше леко и усмивката му бе по-широка и лъщяща от тази на един въздържател.

— Привет, Кармъди — рече Пърси Пилбийм. — Ето те и теб, Кармъди. Скъпият Кармъди.

Хюго се досети, че има да казва нещо на този човек.

— Ей, ти! — изрева той.

— Да, Кармъди?

— Искаш ли да бъдеш размазан като хлебарка?

— Не, Кармъди.

— Тогава слушай внимателно. Не си ме виждал да пъхам оная свиня в караваната. Ясно?

— Но аз те видях, Кармъди.

— Не си, ако искаш да продължиш да живееш.

Пилбийм, изглежда, се намираше в състояние не само на изострена схватливост, но и на сговорчивост.

— Нито дума повече, Кармъди — рече дружелюбно. — Прекрасно те разбирам. Ти не искаш никой да узнае, че съм те видял да тикаш в караваната онова прасе. Абсолютно, Кармъди. Абсолютно.

— Опичай си акъла.

— Ще го опичам, Кармъди. О, да, Кармъди, ще го опичам. А сега отивам да се поразходя навън, Кармъди. Защо не дойдеш с мен?

— Върви по дяволите!

— Абсолютно — рече Пърси Пилбийм.

Той обърна колебливо курса по посока на вратата, прицели се и мина през нея от първия път. Миг по-късно в слушалката се разнесе гласът на Милисънт.

— Хюго?

— Ало?

— О, Хюго, скъпи, битката приключи. Ние спечелихме. Чичо Кларънс каза: „Разбира се“ шейсет и пет пъти и току-що заяви на леля Констанс, че ако си въобразява, че може да го прави на маймуна, ще има да взема, защото му било дошло ей дотук от ей такъв да го прави все на маймуна. Всичко мина по мед масло. Те си тръгват след малко с колата. Чичо Кларънс е ангел.

— Ти също.

— Аз?

— Да, ти.

— Не съм чак такъв ангел като теб.

— Ти си много по-голям ангел, защото си архангел — рече Хюго с тона на човек, врял и кипял в небесната класификация.

— Добре, миличък. Слушай, аз мисля сега да се измъкна и да тръгна пеша към къщи. Защо не запалиш колата на Рони да минеш да ме вземеш и да отпрашим заедно, накъдето ни видят очите през поля и гори. Навън е такава прекрасна вечер.

— И още как — подкрепи я горещо Хюго. — Не вечер, а чудесия. Дай ми само две минути да изкарам колата и пет минути за път.

— Фокус-мокус! — рече Милисънт.

— Препаратус! — отвърна Хюго.