П. Г. Удхаус
Гръм и мълнии в Бландингс (2)

I

Лъчезарното слънце, което правеше радостите на живота тъй примамливи в замъка Бландингс, носеше далеч по-малко удоволствие на онези английски труженици, чийто служебни задължения ги принуждаваха да се пекат в Лондон. В своя офис над театър „Регал“ на Шафтсбъри Авеню господин Мортимър Мейсън, възпълният старши съдружник в Театрално предприятие „Мейсън и Саксби“ ООД, мечтаеше поне за малко да се озове на някое от ръбестите образувания, плаващи из крайбрежните води на Исландия. Освен дето го караше да се чувства като риба в тиган, пламтящият юли съсипваше и бизнеса му. Предната вечер се бе видял принуден да освободи част от момичетата от вариететната програма, за да ограничи разноските на фирмата, а той мразеше да уволнява танцьорки. Господин Мейсън имаше меко сърце, а и понеже сам бе започнал от низините на професията, знаеше какво означава да те изхвърлят на улицата посред лято.

На вратата се почука и церберът, охраняващ уединението на офиса, подаде глава.

— Какво има? — попита кисело Мортимър Мейсън.

— Ще приемете ли госпожица Браун, сър?

— Коя госпожица Браун? Сю?

— Да, сър.

— Разбира се. — Въпреки жегата старшият съдружник видимо живна. — Тя отвън ли е?

— Да, сър.

— Дай я насам.

Мортимър Мейсън открай време изпитваше бащинска нежност към това момиче. Обичаше я заради самата нея, заради безоблачния й весел нрав и честно отношение към работата. Но особено мила за него я правеше фактът, че тя бе дъщеря на Доли Хендърсън. Лондон бе пълен с възрастни господа, които не спираха да се разнежват при мисълта за Доли Хендърсън и добрите стари дни, когато сърцата им са били млади, а фигурите им все още са имали талии. Той се надигна от стола си, сетне се срина отново с израз на неописуемо страдание.

— О, Господи! Не можеш ли поне малко да се поизпотиш.

Укорът не бе незаслужен. В един следобед, когато асфалтът по улиците пуска мехурчета, а театралните агенти завират в креслата си, никое момиче няма правото да изглежда като роза, току-що откъсната от прохладна ориенталска градина с шадраванчета. А според господин Мейсън момичето пред него несъмнено изглеждаше точно така. Тя бе дребно създание, състоящо се най-вече от огромни очи и белозъба щастлива усмивка. Имаше фигура на танцьорка, от всяко движение на която бликаше младост.

— Съжалявам, татенце — засмя се тя и господин Мейсън тихо простена. Смехът й бе извикал пред неговия нелишен от поетичност вътрешен взор образа на голяма халба тъмна бира с подрънкващи кристалчета лед. — Помъчи се да не ме гледаш.

— Добре, Сю, кажи какво те води при мен. Дошла си да ми съобщиш за предстоящата си сватба?

— Боя се, че още не.

— Онзи твой приятел не се ли върна най-сетне от Биариц?

— Пристигнал е тази сутрин, получих бележка от него по време на сутрешното представление. Предполагам, че в момента ме чака отвън. Искаш ли да го видиш?

— Това предполага ли слизане по стълбите? — осведоми се предпазливо господин Мейсън.

— Не, той обикновено си седи в колата. Ще трябва само да надникнеш през прозореца.

Трите крачки до прозореца бяха по-поносимо изпитание и господин Мейсън сведе поглед към лъскавия двуместен спортен автомобил, паркиран долу в тясната уличка. Собственикът му се бе изтегнал на гръб с дълго цигаре между зъбите и наблюдаваше сурово група хлапетии от квартала, явно подозирайки ги в нечестиви намерения да му издраскат боята.

— Този сезон годениците ми се виждат нещо маломерни — рече господин Мейсън, приключил огледа си.

— Нисичък е, дума няма. И е много чувствителен на тая тема, бедният. Но и аз не съм от високите, тъй че всичко е наред.

— Падаш ли си по него?

— Страшно.

— Кой е той, между другото? Знам, че фамилното му име е Фиш, но то не ми говори нищо. Има ли пари?

— Има, и то доста, но всичките са подвластни на вуйчо му, лорд Емсуърт. Той е попечител на Рони.

— Емсуърт? Навремето познавах брат му. — Господин Мейсън поклати усмихнато глава при спомена. — Старият Гали! Какво момче беше! Разполагам с една схема за залагания, от която няма начин да не му потекат лигите. Интересно къде е сега.

— В тазседмичния „Клюкарник“ пише, че е в замъка Бландингс. Това е имението на лорд Емсуърт в Шропшир. Довечера Рони също заминава за там.

— Толкова скоро те зарязва? — Мортимър Мейсън смръщи вежди. — Това не ми харесва.

Сю се засмя.

— Изобщо не ми харесва — настоя господин Мейсън. — Дръж го по-изкъсо. С днешните младежи човек трябва да си отваря очите на четири.

— Не се тревожи, татенце, вече не съм малка.

— Е, да не кажеш после, че не съм те предупредил. Та значи старият Гали е в Бландингс, а? Бих се радвал да се свържа с него. А сега нека чуем за какво все пак искаше да ме видиш.

Сю стана сериозна.

— Дойдох да те помоля за една услуга.

— Давай. Знаеш, че за нищо не мога да ти откажа.

— Става дума за онези момичета, които си освободил.

Добродушното лице на господин Мейсън доби административен вид.

— Нямах друг избор.

— Знам. Но една от тях е Сали Фийлд.

— Е, и?

— Виждаш ли, татенце — заекна Сю, — работата е там, че Сали е в ужасно затруднено положение. Затова, какво ще кажеш да я оставиш на работа, а вместо нея да си отида аз?

Пълното изумление накара господин Мейсън за миг да забрави жегата. Той се вцепени в креслото си с провиснала челюст.

— Какво?

— Да я задържиш.

— И ти да си отидеш вместо нея?

— Да.

— Ти си се побъркала.

— Не, не съм. Хайде, татенце, бъди добричък.

— Да не би тя да ти е най-добрата приятелка?

— Не, просто ми е мъчно за нея.

— Няма да го направя.

— Трябва. Тя е останала без пукната пара.

— Но ти си ми необходима в програмата.

— Глупости! Сякаш по нещо се различавам от коя да е друга.

— Различаваш се и още как. В теб има… и аз не знам какво. — Господин Мейсън сплете отчаяно пръсти. — Майка ти го притежаваше навремето. Знаеш ли, че като млад статист участвах в първата трупа, в която тя играеше?

— Да, казвал си ми. А виж на какво си заприличал сега. Човек би могъл да скрои от теб половин дузина млади статисти. Е, ще го направиш ли, или не?

Господин Мейсън размисли.

— Май ще трябва, след като толкова настояваш — рече най-сетне. — Доколкото те познавам, щом веднъж си го наумила, тъй или иначе, ще си подадеш оставката. Ти си мъжко момиче, Сю. Също като майка си. И все пак, сигурна ли си, че ще се справиш? При нас ще се отвори работа чак в края на август, но може би ще успея да те уредя някъде, ако се позавъртя.

— Вече си достатъчно кръгъл и без да се въртиш, татенце. Даваш ли си сметка, че ако ставаш малко по-рано всяка сутрин и се упражняваш само по половин час на шведската стена…

— Спри, или ще се простиш с живота си!

— Нямаш представа колко по-добре ще се почувстваш. Е, страшно мило, че се притесняваш за мен, но наистина няма нужда. И без това си имаш достатъчно грижи, а аз все някак ще се оправя. Благодаря ти за Сали. Това ще й спаси живота. Чао!

— Ако тя е онова кривогледо момиче от края на втория ред, дето все си преплита краката, не държа да й спася живота.

— Но ще го направиш заради мен, нали? Хайде, трябва да бягам.

— Не бързай толкова.

— Не мога, Рони ме чака. Ще отидем някъде да пием чай. Нагоре по реката, надявам се. Представи си колко чудно ще бъде в сянката на дърветата, край ромолящата вода…

— Единственото, което ме възпира да запратя по теб този пепелник — рече господин Мейсън, — е мисълта, че и аз самият скоро ще се измъкна от тая турска баня. Идната седмица заминаваме на турне в Блакпул. Пясъчни плажове, хладен бриз, плискащи се вълни…

— И ти, клекнал в плиткото с кофичка и лопатка! О, татенце, непременно ми изпрати една снимка. Но стига вече, не мога да стоя тук цял ден и да бъбря с теб за ваканционните ти планове, докато бедният ми Рони бавно се запържва отвън.

II

Процесът на бавното запържване, особено когато са те побили пришки от копнеж да зърнеш любимото момиче след жестока шестседмична раздяла, не е от най-приятните. Затова, след като го търпя известно време, розоволикият млад мъж с дългото цигаре се отлепи от седалката на колата и се укри в сянката и относителния хлад на входа към театъра. Там Роналд Овърбъри Фиш се отдаде на унило разучаване на афишите, потиснат до болка от мисълта, че след дългото изгнание от обществото на Сю сега е принуден да я напусне отново, за да каторжничи в замъка Бландингс.

Мак, портиерът, проточи врат през прозорчето на своята будка. Дневното представление вече беше приключило и той усещаше първите талази на онази светла, изстрадана радост, позната само на камилите, наближаващи оазис, и на театралните портиери, предвкусващи как скоро ще могат да отскочат до пивницата зад ъгъла. Той се опита да приобщи към своето щастие и Рони.

— Още малко остана, господин Фиш.

— Мм?

— Още съвсем малко, сър.

— А?

Мак се смути от унинието на своя събеседник. Той обичаше да вижда само усмихнати лица наоколо си. Като размисли за момент, реши, че е открил причината.

— Съжалявам за оная работа, господин Фиш.

— Мм?

— Казвам, че съжалявам за оная работа, сър.

— Коя от всичките?

— За „Пеперудата“, сър, вашия нощен клуб. Да се провали по такъв начин. Да свие знамената без време.

Рони Фиш трепна. Той разбираше, че портиерът просто се мъчи да бъде общителен, но има теми, твърде болезнени, за да се засягат. Когато си се изхитрил с титанични усилия да изскубнеш частица от капитала си от своя скептичен вуйчо, вложил си я с трепет и надежда в нощен клуб и после си видял как този клуб се пропуква като крехка яйчена черупка в ръцете на съдия-изпълнителя, несъмнено очакваш от ближните си тактично мълчание.

— Аа — изрече лаконично той, за да подскаже отношението си.

Мак имаше множество завидни качества, но не и такт. Той принадлежеше към малобройната, но качествена групичка хора, която словоохотливо би се опитала да ободри Наполеон със светски разговор за зимните прелести на Подмосковието.

— Като чух, че двамата с господин Кармъди сте се заловили да правите нощен клуб, тутакси рекох на пожарникаря: „Давам им два месеца“, тъй му рекох. А излязоха всичко на всичко шест седмици, нали сър?

— Седем.

— Е, шест или седем, кой ти гледа. Разбирам ги аз тия работи. Казвам му на пожарникаря: „Пипе се иска — му викам, — за да въртиш такова заведение. Без пипе нищо не става.“ И на бас се хванахме дори, половин лира спечелих от него.

Той се поровичка в ума си за други интересни и развлекателни теми.

— Виждали ли сте напоследък господин Кармъди, сър?

— Не. Напоследък бях в Биариц, а той е в Шропшир, работи като секретар при вуйчо ми.

— И никак не бих се учудил — отбеляза сърдечно Мак, — ако и там оплеска работите.

И с удовлетворение констатира, че разговорът най-сетне набира обороти.

— Беше време, когато господин Кармъди постоянно се отбиваше насам.

На изхода се появи авангардът на трупата, а именно стадо музиканти. Първи преминаха чифт прежаднели флейти с изплезени езици, подире им — стадо цигулки. Шествието завършваше обой-единак с кървясали очи. Обоите по принцип мъчно се поддават на опитомяване.

— Да, сър, ден не минаваше, без да се появи. И все търсеше госпожица Браун. Големи приятели бяха двамата.

— Така ли? — попита дрезгаво Рони.

— Припадах от смях, като ги видех заедно.

Рони с мъка преглътна нещо ръбесто и едро.

— Защо?

— Ами щото той е толкова висок, а тя такава дребничка. Но от друга страна — допълни философски Мак, — ненапразно казват, че противоположностите се привличат. Ето аз например съм сто и десет кила, а госпожата ми е същинско недоносено зайче, и пак си се погаждаме чудесно.

Интересът на Рони към видовото разнообразие в домашния кръг на портиера бе несъществен.

— Мм — рече той.

Мак, подхванал веднъж темата за Сю Браун, реши да си остане на нея.

— Цветята пристигнаха благополучно, сър, тук са при мен.

— А?

— Цветята, които изпратихте на госпожица Браун, сър — поясни Мак, посочвайки с дебел палец букета на лавицата зад гърба си. — Още не съм й ги дал. Помислих си, че ще е по-удобно след представлението.

Букетът беше великолепен, но Рони Фиш се вторачи в него с израз на безмълвен ужас. Розовото му лице стана още по-розово, а очите му се оцъклиха.

— Дай ми тези цветя, Мак — произнесе той със задавен глас.

— Веднага, сър. Заповядайте. Сега изглеждате досущ като младоженец, сър — каза портиерът със смях, какъвто може да се очаква от стокилограмово тяло, управлявано от стограмов мозък.

Впрочем това сравнение хрумна и на самия Рони и миг по-късно бе подсилено от противното поведение на две от танцьорките, които изпърхаха покрай него. Те дружно го изгледаха по начин, твърде болезнен за чувствителен младеж, като при това едната се изкикоти. Рони се обърна към портиера.

— Кажи на госпожица Браун, че ще я чакам в колата.

— Разбира се, сър. Надявам се скоро да ни посетите пак.

— Няма, Мак. — Унинието на Рони се усили. — Тази вечер ми се налага да отпътувам за Шропшир.

— Дълго ли ще останете там?

— Доста.

— Съжалявам, господин Фиш. Е, тогава довиждане и благодаря, сър.

Стиснал цветята в ръка, Рони се дотътри до спортния си автомобил. Забеляза, че към тях е прикрепена визитна картичка. Прочете я, свъси мрачно чело и запокити букета на седалката до себе си.

Сега момичетата минаваха покрай него на цели пасажи. Те не събуждаха нищо у Рони Фиш. Той ги гледаше вкиснато, недоумявайки защо вестниците непрестанно пишат за „хубавиците от мюзикхоловете“. Докато накрая не се появи една, при вида на която сърцето му започна да се държи като пуканка в тиган, за да се блъсне най-сетне в гърлото му, когато тя, простряла напред ръце, се втурна към него.

— Рони, агънце мое ненагледно!

— Сю!

Колкото и тежко да е бремето на несгодите, превили гръбнака на един влюбен млад мъж, гледката на единственото момиче на света, разцъфващо в усмивка при вида му, е балсам за изранената му душа. Макар и само за миг, терзанията на Рони се стопиха. Той забрави, че съвсем наскоро е изгубил няколкостотин лири в катастрофална финансова авантюра. Забрави, че същата вечер заминава да пропилее младостта си в изгнание. Забрави дори, че това момиче току-що е получило букет от някакъв навлек на име П. Фрубишър Пилбийм. По-късно всички тези мисли щяха да се върнат, но засега съзнанието му бе заето от една-единствена, а именно, че след шест седмици разлъка отново е сгрян от лъчистия взор на Сю Браун.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, съкровище. Трябваше да се отбия при господин Мейсън.

Рони се сепна.

— Защо?

Ревностен поклонник на киното, той много добре знаеше от екрана що за стока са театралните агенти.

— По работа.

— Да не те е поканил на вечеря?

— Не, само ме уволни.

— Уволнил те е!

— Да, изгубих си работата — отвърна щастливо Сю.

Рони се разтрепери.

— Ще се кача да му извия врата.

— Не, няма. Не е виновен той, а времето. Настанат ли горещините, оборотът се стопява като сладолед на слънце. Заради такива като теб, дето се скиторят по чужбина, вместо да си стоят в Лондон и да посещават вариететата. — Тя съзря цветята и нададе възторжен писък. — За мен ли са?

До преди миг Рони бе изцяло пропит от рицарска загриженост, готов да се срази до смърт за дамата на своето сърце. Сега той се вледени.

— По всичко личи — произнесе той ледено.

— Какво значи това?

— Значи, че са за теб.

— Сладур ненагледен!

— Хайде, скачай в колата.

Унинието му го бе обгърнало отново, гъсто и непрогледно, както и преди. Той махна свирепо с ръка на скупчилите се хлапета и настъпи педала на газта. Колата се отлепи и плавно сви по Шафтсбъри Авеню.

Две преки по-нататък имаше задръстване и Рони най-сетне успя да излее душата си.

— Тия цветя!

— Възхитителни са, скъпи.

— Да, но не съм ги изпращал.

— Донесе ми ги лично, което е много по-мило.

— Искам да кажа — поясни Рони мрачно, — че изобщо не са от мен, а от някакъв мерзавец на име П. Фрубишър Пилбийм.

Усмивката на Сю се стопи. Тя добре познаваше ревнивостта на своя Рони и това бе единственото качество у него, което пламенно й се щеше да промени.

— О? — рече посърнало тя.

Обвивката на спокойно отхвърляне на изявата на всяко човешко чувство, наслоена през годините в Итън и Кеймбридж, внезапно се пропука и от отломките й надзърна един първобитен Роналд Овърбъри Фиш.

— Кой е тоя Пилбийм? — запита сурово той.

— Никога през живота си не съм го виждала!

— Да, ама ти изпраща цветя.

— Знам — простена Сю, оплаквайки златния следобед, изплъзващ се безвъзвратно между безпомощните й пръсти. — Той не спира да ми досажда с отвратителните си букети и още по-отвратителните си писма… — Рони изскърца със зъби. — Но пак ти казвам, че дори не знам как изглежда.

— Нито пък кой е, предполагам.

— Според едно от момичетата навремето бил редактор на онова вестниче, „Светски клюки“. Нямам представа с какво се занимава сега.

— Искаш да кажеш, когато не е зает да ти изпраща цветя.

— Не мога да му забраня.

— А и не вярвам да изгаряш от желание.

Очите на Сю проблеснаха гневно, но осъзнавайки, че нейният Рони в определени настроения е склонен да се държи като шестгодишен невръстник, тя направи трогателен опит да разведри атмосферата.

— Какво съм виновна, че ме преследват разни шашави поклонници? Като ходиш на кино, нали не обвиняваш Лилиан Гиш, задето злодеят се влачи по петите й?

Рони не позволи да бъде отклонен тъй лесно.

— Понякога си мисля — рече той горчиво, — че изобщо не те е грижа дали съществувам.

— О, Рони!

— Да, така е. Гледам себе си, гледам теб и се чудя какво, по дяволите, би могла да намериш у мъж като мен. Аз съм чисто и просто неудачник. Не ме бива един нощен клуб да въртя. Нямам пипе. Нямам външност.

— Имаш прекрасен цвят на лицето.

— Розов. И съм така отчайващо нисък.

— Нищо подобно, изобщо не си нисък.

— Дори вуйчо Гали веднъж ми каза, че му приличам на недорасъл жокей.

— Как не го е срам!

— Защо, за Бога — продължи Рони, излагайки на бял свят своите най-съкровени мечти, — не съм се родил с нормален ръст, да речем, като Хюго… — Той млъкна. Ръката му потрепери конвулсивно върху кормилото. — Като стана дума за него, току-що се разговорих с Мак, вашия портиер. Според него не минавало, без Хюго да те посрещне. Били сте направо неразделни.

Сю въздъхна. Днешният ден се очертаваше като нелек.

— Това беше преди да срещна теб — обясни търпеливо тя. — Харесваше ми да ходя на танци с него. Той е прекрасен танцьор. Нали не допускаш дори за секунда, че съм била влюбена в него?

— Не виждам защо не.

— В Хюго! — Сю се изсмя. В Хюго Кармъди имаше нещо, от което винаги я напушваше смях.

— Повтарям, че не виждам защо не. Той изглежда по-добре от мен. По-висок е. Не е толкоз розов. И освен това свири на саксофон.

— Ще престанеш ли да ми надуваш главата с този Хюго?

— Да ти кажа, опасявам се от него. От деца сме заедно и му познавам и кътните зъбки. Ловък пройдоха е той, знае, че момичетата си падат по него и се възползва от това. — Зловеща мисъл тресна съзнанието на Рони като чук. — Кажи ми, случвало ли се е… — Той се задави. — Случвало ли се е да ти държи ръката?

— Коя ръка?

— Коя да е.

— Как можа да си помислиш такава гадост! — извика потресена Сю.

— Добре, можеш ли да се закълнеш, че между вас двамата няма абсолютно нищо?

— Разбира се, че няма.

— А между теб и оня мухльо Пилбийм?

— Нищичко, скъпи.

— Ах! — въздъхна Рони. — В такъв случай моят план може да продължи.

Той притежаваше реактивен темперамент, който за миг го бе изстрелял от черните бездни на покрусата до сияйните висини на щастието. Облакът се бе вдигнал от челото му, изразът на байроновско отчаяние изчезна от ясните му очи. Той се усмихна.

— Знаеш ли защо отивам в Бландингс довечера? — попита.

— Не. Знам само, че това ме натъжава.

— Е, ще ти кажа. Отивам, за да се усуча около вуйчо.

— Какво ще правиш?

— Да отработя нещата с вуйчо Кларънс. Ако някога си имала работа с попечители, сигурно знаеш, че има едно нещо, от което те се дърпат като дявол от тамян, и това е отпускането на средства. А аз на всяка цена трябва да докопам още една порция от моя капитал и доста солидна при това. Иначе как да се оженя за теб? Сложа ли веднъж ръка на паричките, само казваш, и двамата хукваме да се бракосъчетаем. Сега разбираш защо се налага да се добера до Бландингс в най-кратък срок и да остана там до второ нареждане.

— Разбирам. Ти си истинско съкровище. Разкажи ми за този замък, Рони.

— В смисъл?

— Ами що за място е, как изглежда? Искам да си представям къде си, докато те чакам.

Рони се замисли. Словесната живопис не бе сред силните му страни.

— Какво да ти кажа, обичайната картинка. Паркове, градини, тераси, вековни брястове — ей такива неща.

— Има ли някакви момичета?

— Братовчедка ми Милисънт. Тя е дъщеря на вуйчо Ланселот, който почина. Семейството страшно иска ние с Милисънт да се оженим.

— Искаш да кажеш един за друг? Какъв кошмар!

— Но това е без значение, ние и двамата сме категорично против.

— Е, това поне е известна утеха. Тя ли ще бъде единственото момиче там?

— Доколкото знам, очаква се да пристигне още едно. В Биариц майка ми се запозна с някаква американка на име Шунмейкър, явно фрашкана с пари. Едно от ония отвратителни двуметрови момичета с обувки четирийсет и втори номер. Аз самият не можех да я понасям, но майка ми беше във възторг от нея и по най-безсъвестен начин се мъчеше да ми я натътрузи. Нали се сещаш: „Защо не позвъниш на Майра Шунмейкър, Рони? Сигурна съм, че ще й бъде приятно да отскочите довечера до казиното. А после можеш да я заведеш някъде да потанцувате.“ Направо да му призлее на човек.

— И тя ще идва в Бландингс? Хм!

— Няма нищо за хъмкане.

— Не съм толкова сигурна. Е, в крайна сметка семейството ти вероятно има право. Най-добре ще е наистина да се ожениш за някое хубаво момиче от твоя собствен кръг.

Рони нададе безгласен вик и във вълнението си позволи на предния калник да премине толкова близо до вратата на един остин, че Сю се сви с уплашен писък в седалката, а остинът продължи по пътя си, отправяйки по негов адрес нечестиви слова.

— Рони, гледай къде караш, пън такъв!

— А ти защо ми говориш такива неща? И без това ги чувам достатъчно често от семейството си.

— Бедничкият ми Рони! Извинявай. И все пак трябва да признаеш, че те ще бъдат напълно в правото си да не ме одобрят. Коя съм аз — просто една обикновена балеринка от миманса.

Рони просъска през зъби нещо нечленоразделно, което прозвуча като „Шат!“ Той искаше да каже, че независимо от положението си в обществото, едно честно и добро момиче е достойна невеста и за най-достойния сред мъжете.

— Майка ми пък беше вариететна певица — продължи Сю.

— Какво!

— Вариететна певица. Нали се сещаш, розови жартиери и доста волни куплетчета.

Този път Рони не каза „Шат!“, а само преглътна болезнено. Получената информация му дойде като шок. До този момент не му се бе мяркала мисълта, че Сю може да носи със себе си бреме под формата на роднини и нямаше как да загърби факта, че сватосването с вариететна дама с розови жартиери до голяма степен би разбунило духовете в семейството. Той си представи нещо с изрусени къдри и обилен грим, което щеше да прегръща вуйчо му Кларънс през врата и да му вика „сладурче“.

— За нашите английски вариетета ли става дума? Тук, в Лондон?

— Да. Артистичното й име беше Доли Хендърсън.

— Никога не съм чувал за нея.

— Нищо чудно. Тя е била на върха на славата си преди двайсет години.

— Винаги съм мислел, че си американка — рече съкрушено Рони. — Дори смътно си припомням, че когато ни запознаваше, Хюго спомена, че току-що си пристигнала от Ню Йорк.

— Така беше. Баща ми ме отведе в Америка скоро след смъртта на мама.

— О, значи майка ти, такова… вече не е между нас?

— Да.

— Колко жалко — каза Рони, ободрен.

— Баща ми се казваше Котърли. Служеше в Ирландския гвардейски полк.

— Какво!

Възторженият вопъл на Рони сериозно накърни координацията на движенията на един регулировчик, изпълняващ наблизо дълга си.

— Но това е чудесно! Истински късмет! За мен, разбира се, е все едно, аз щях да те обичам, ако ще баща ти да продаваше желирани змиорки. Но помисли си само как ще се израдва проклетото ми семейство!

— Съмнявам се.

— Ще се израдват, уверявам те. Трябва незабавно да го повикаме тук и да им го изтърсим.

Очите на Сю се замъглиха.

— Той почина.

— А? О!… Съжалявам! — рече Рони.

За миг усети, че губи почва под краката си, но бързо се окопити и излезе с ново предложение:

— Тогава позволи ми поне да разправя на роднините си за него. Да им го поразмахам пред носовете, тъй да се каже.

— Щом искаш. Но те пак няма да ме одобрят, защото съм танцьорка.

Рони смръщи чело. Помисли си за своята майка, за леля си Констанс и разумът му посочи, че словата на Сю са правдиви.

— Проклети да са всички тъпотии, които хората разправят за танцьорките! — възкликна той. — Като че ли от това, че едно момиче работи в мюзикхол, непременно следва, че е подвижно буре с шампанско…

— Пфу!

— И че целият му живот минава в танцуване по масите на ергенски партита…

— Виж, това не би било лош начин да си прекарвам вечерите — каза замечтано Сю. — Трябва да опитам някой път.

— И в резултат на това, когато някой реши да се ожени за нея, всичките му роднини навирват носове и се запъват като мулета. Знаеш ли, това се е случвало в семейството ни и преди. Навремето, някъде през каменната епоха, вуйчо Гали бил влюбен в една актриса. Тогава те всички с дружни усилия провалили работата и го качили на парахода за Южна Африка, та да я забрави. И виж резултата! Човекът останал трезвен цели три дни в началото на века и си казал, че му стига толкова. И с мен сигурно ще стане същото. Сврян в оная пустош, на сто и петдесет километра от теб, цяло чудо ще бъде, ако не се пропия. Но не, това са глупости. До гуша ми дойде от всичко. Май ще взема чисто и просто да отида довечера при вуйчо Кларънс и да му кажа, че съм влюбен в теб и двамата ще се оженим, а семейството ще трябва някак да го преглътне, независимо дали му харесва, или не.

— И няма да постигнеш нищо.

Рони стихна отведнъж.

— Може би си права.

— Разбира се, че съм права. Ако чуе за мен, той със сигурност няма да ти отпусне нито пени. Що за човек е между другото?

— Вуйчо Кларънс? О, той е едно кротко, отнесено старче. Дай му да се ровичка по цял ден в градината и не го търси. Чувам, че в момента бил погълнат телом и духом от любимото си прасе.

— Звучи много мило.

— Трябва да ти кажа, че щях да се изправя пред него с къде-къде по-ведро сърце, ако бях прасе. Тогава поне можех да разчитам на един топъл прием.

— Че ти си беше същинско прасе преди малко.

Рони потръпна. Разкаянието впи остри нокти в гърдите му под безупречно скроената жилетка.

— Съжалявам, Сю, но съм толкова луд по теб, че те ревнувам от всеки, с когото се срещаш. И ако някога стане тъй, че ме изоставиш… и аз не знам какво ще направя. Ъъ… Сю!

— Какво има?

— Обещай ми нещо.

— Какво?

— Обещай ми, че докато съм в Бландингс, няма да излизаш с никого. Дори на танци.

— Дори на танци?

— Да.

— Добре.

— И особено с Пилбийм.

— Помислих си, че ще кажеш Хюго.

— Хюго не ме притеснява. Той е надеждно закотвен в Бландингс.

— Хюго е в Бландингс?

— Да, секретарства при вуйчо Кларънс. Накарах майка ми да му издейства мястото.

— Значи ще си имаш него, Милисънт и госпожица Шунмейкър за компания! Блазе ти.

— Милисънт!

— Да, Милисънт, няма защо да го повтаряш с такъв тон. Ако питаш мен, тя е заплаха. Звучи като превзета въртиопашка, дето ще те влачи за ръката на лунна светлина под ония вековни брястове и ще вдига към теб големи, морни очи…

— Ще ги свежда, искаш да кажеш. Тя е с около една глава над мен. Давам ти честната си дума, че…

Рони продължи в лиричен дух. Сю, облегната назад, го слушаше доволно. Облакът, помрачил за кратко небесата, бе тъмен, буреносен, но вече се бе разнесъл. Следобедът отново беше златен.

III

— Впрочем — рече Рони, когато потокът на красноречието му позасъхна — хрумва ми един въпрос. Имаш ли представа накъде сме се запътили?

— Към седмото небе.

— Имам предвид в момента.

— Мислех, че отиваме да пием чай.

— Но къде? Наблизо няма никакви заведения. От дума на дума май съм карал накъдето ми видят очите. Най-добре да обърнем назад и да вземем курс примерно към „Карлтън“. Имаш ли нещо против „Карлтън“?

— Не.

— Или „Риц“?

— Все ми е едно.

— Или… Ха!

— Какво има?

— Сю! Хрумна ми нещо.

— Да чуем.

— Защо не отидем на Норфък Стрийт?

— В твоята квартира?

— Да. Там няма никого. Само икономът, но той е бетон. Ще ни сервира чай и дума няма да обели.

— Тъкмо ще ми покажеш всичките си малки съкровища и снимките от детските си години.

Рони поклати глава. Тежко бе да се прекърши този прелестен порив, но един мъж не може да си позволи да поема рискове.

— Снимките не. Никоя любов не би устояла пред моя детски образ в моряшко костюмче. Виж, нямам нищо против — направи известна отстъпка той — да ти покажа онази, на която сме двамата с Хюго преди училищното състезание по тенис на двойки. Беше през последната година преди завършването и ние с него представлявахме Итън.

— Спечелихте ли?

— Не. В решаващия момент на полуфинала оня левак Хюго изпусна топка, която и еднорък слепец би отбил, без да става от инвалидната си количка. Това ни провали.

— Какъв ужас! — рече Сю. — Е, дори да съм имала някога порив да се влюбя в него, това вече го уби окончателно. — Тя се озърна наоколо. — Никога не съм идвала в тоя аристократичен квартал. Близо ли е Норфък Стрийт?

— След следващия завой.

— Сигурен ли си, че в къщата не ни дебне някой член от доброто старо семейство?

— Вътре няма и помен от тях.

Рони беше прав. В момента, в който бяха изречени тези думи, лейди Констанс Кийбъл, строго погледнато, не се намираше в къщата, а тъкмо затваряше входната врата зад гърба си. След като в продължение на половин час бе очаквала завръщането на своя племенник, тя му бе оставила бележка на масичката в антрето и се отправяше към „Клариджис“ за чаша чай.

Едва когато изгаси мотора на колата непосредствено пред прага, Рони осъзна какво е застанало на стълбите. Кръвта напусна розовия му лик.

— О, ненагледната ми леля! — простена той и трудно би могъл да се изрази по-точно.

Споменатата леля действително бе вперила взор в разкрилата се пред очите й картина тъй, сякаш никога нямаше да й се насити. Веждите й бяха два препинателни знака, извити в ням въпрос. Както бе споменала пред Милисънт, тя бе жена със старомодни разбирания и когато видеше своята плът и кръв притисната в двуместни спортни автомобили с очарователни миньонки, започваше да подозира най-лошото.

— Добър ден, Роналд.

— Ъъ… здравей, лельо Констанс.

— Няма ли да ни представиш?

Всепризнат факт е, че опасността изостря интелекта. Наставниците в Итън и професорите в Кеймбридж, занимавали се с Роналд Овърбъри Фиш изключително в условия, когато душевните сили на младежа се бяха намирали в покой, неизменно го бяха причислявали към най-ленивите умове сред своите питомци. Ако го видеха отнякъде сега, в миг на върховна криза, те несъмнено биха го посочили с гордост. И като истински джентълмени, пропити до мозъка на костите от спортен дух, щяха незабавно да признаят, че печално са недооценявали неговите изобретателност и инициатива.

Защото, след като смени няколко пъти телесния си оттенък и прокара показалец по вътрешността на яката си, Рони Фиш произнесе единствените две думи на света, които можеха да предотвратят погрома.

— Госпожица Шунмейкър — отрони дрезгаво той.

На седалката до него Сю сепнато хлъцна. Тя не подозираше подобни дълбини.

— Госпожица Шунмейкър!

Сходството на лейди Констанс с каменен истукан, препречил входа към дома, изчезна яко дим. Тя горчиво се укори, задето бе допуснала по отношение на безупречния си племенник с нищо необосновани подозрения.

— Госпожице Шунмейкър, моята леля, лейди Констанс Кийбъл — продължи Рони, вече набрал сили за свободна и членоразделна реч.

Сю не бе от момичетата, които биха стояли безучастно, изоставяйки в нужда своя партньор. Тя се усмихна лъчисто.

— Много ми е приятно, лейди Констанс — рече девойката и се усмихна отново, още по-лъчисто отпреди, ако това изобщо беше възможно. — Имам чувството, че се познаваме отдавна. Лейди Джулия ми е разправяла толкова много за вас в Биариц.

Моментната уплаха да не би в старанието си да бъде общителна и мила не е попрекалила с волния тон се стопи под топлата усмивка на събеседницата й. Изразът на лейди Констанс бе благосклонен почти до сладникавост. Тя винаги бе разчитала на един съюз между Роналд и Милисънт, но предвид неговата явна безперспективност това богато американско момиче положително бе следващият най-добър избор. А когато двама млади обикалят из Лондон, сгушени в спортен автомобил, това вече означава нещо, макар гушенето в автомобили да бе тъй често срещано между половете напоследък. Поне тя се надяваше да е така.

— Значи ето ви вече в Лондон!

— Да.

— Не сте останали за дълго в Париж.

— Не.

— Кога ще можете да ни гостувате в Бландингс?

— О, много скоро, надявам се.

— Аз пък имах малко работа тук и се прибирам тази вечер. Ти ще ме откараш с колата, Роналд.

Рони кимна мълчаливо. След върховния напън той бе обзет от слабост и предпочиташе да не говори, ако думите можеха да се избягнат.

— Нямаше да останете нито час в Лондон, ако знаехте как са разцъфнали градините в имението. Брат ми толкова ще се радва да се запознае с вас. Между другото аз тъкмо се бях запътила към „Клариджис“ за чаша чай. Защо не отидем заедно?

— Би било чудесно, но трябва да направя някои покупки. Рони ще ме разведе из магазините.

— Не ги ли направихте вече в Париж?

— Не всичките.

— Е, тогава, надявам се, да се видим скоро.

— Да, да, непременно.

— В Бландингс.

— Много ви благодаря, лейди Констанс. Рони, вече е време да тръгваме.

— Да. — Мислите на Рони бяха замъглени, но по този въпрос в тях цареше кристална яснота. — Да тръгваме. Да вдигаме гълъбите.

— Беше истинско удоволствие да ви видя, скъпа. Сестра ми толкова много ми писа за вас. Роналд, ще бъдеш ли така добър, след като си стегнеш багажа, да минеш през „Клариджис“ да ме вземеш?

— Няма проблеми.

— Бих искала да тръгнем по-рано, ако е възможно.

— Няма проблеми.

— Е, тогава ще те чакам там.

— Няма проблеми.

— Довиждане, лейди Констанс.

— Довиждане, скъпа.

Колата потегли и щом сви зад ъгъла, първата работа на Рони бе да снеме дясната си ръка от кормилото и да затърси трескаво носната си кърпичка. Накрая я откри и избърса запотено чело.

— Това била значи твоята леля Констанс! — рече Сю.

Рони примигна болезнено.

— Трябваше най-сетне да я видя, след като толкова много бях слушала за нея.

Рони върна ръката си на кормилото и го врътна отмаляло, за да избегне едно претичало псе. Преживяното напрежение го правеше безчувствен и слаб.

Сю го гледаше с благоговеен поглед.

— Какъв гений, Рони! Каква съобразителност! Какво желязно самообладание! За нищо на света нямаше да го повярвам, ако не бях присъствала лично. Защо не си ми казвал досега, че притежаваш такъв светкавичен ум?

— Аз самият не го подозирах.

— Разбира се, това в известен смисъл усложни нещата.

— А? — сепна се Рони. Тази страна на проблема не му бе хрумвала до момента. — В какъв смисъл?

— Като малка знаех едно стихотворение…

Рони извърна към нея страдалческо лице.

— Нека не говорим за детството ти точно сега, мила — замоли я той. — Нещо не се чувствам добре. Някой друг път, може би…

— Не се притеснявай, няма да се отплесвам. И без това си спомням само две редчета: „О, как оплитаме краката, щом за пръв път си послужим със лъжата.“ А ти доста си се оплел, нали, съкровище?

— А? Че защо? Според мен всичко мина гладко и мазно. Леля Констанс налапа въдицата, без дори да трепне.

— Ами когато истинската госпожица Шунмейкър пристигне в Бландингс със своите бижута и двайсет и четири куфара?

Колата сви бясно по Гроувнър Стрийт.

— Майко мила! — каза Рони.

Очите на Сю искряха.

— Има само един изход — рече тя. — Щом си се хванал веднъж на хорото, трябва да играеш докрай. Налага се да се отървеш от нея.

— Но как?

— Изпрати й телеграма, че не бива да идва в Бландингс, защото в замъка е избухнала скарлатина.

— Не мога!

— Трябва. Подпиши я от името на лейди Констанс.

— Но представи си, че…

— Дори и да се разбере, какво толкова? Няма да се окажеш в по-лошо положение, отколкото, ако госпожицата се изтърси там, готова да погостува седмица-две. А тя точно това ще направи, ако не и попречиш.

— Виж, тук си права.

— Но и в двата случая — продължи Сю — времето, с което разполагаш, за да изврънкаш пари от вуйчо си, заплашително се скъсява. Ще трябва да действаш бързо. — Тя докосна ръката му. — Ето, там на ъгъла има поща. Върви и изпрати телеграмата, преди да си се разколебал.

— Единственият проблем е, че във врънкането не мога да разчитам на друго освен на неотразимия си личен чар. А доколкото съм успял да разбера — рече Рони, — той все още не подозира, че го притежавам.

И младежът прекрачи прага на пощенската станция, потънал в невесели мисли.