Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (8)

Глава осма

Докато джипът пърпореше пред тях, сираците Бодлер вървяха обратно към къщата на чичо Монти с миризмата на хрян в ноздрите си и с чувство на немощ в сърцата. Много обезверяващо е да се докаже, че грешиш, особено когато всъщност си прав, а човекът, който всъщност е грешен, е именно този, който доказва, че ти грешиш, и доказва — погрешно, — че той е прав. Прав ли съм?

— Не знам как е махнал татуировката си — каза Клаус упорито на господин Поу, който кашляше в носната си кърпа, — но това с положителност е Граф Олаф.

— Клаус — заяви господин Поу, след като престана да кашля, — става много отегчително да преповтаряме пак и пак едно и също нещо. Току-що видяхме неизписания глезен на Стефано. „Неизписан“ означава…

— Ние знаем какво значи „неизписан“ — отсече Клаус, като наблюдаваше как Стефано слезе от джипа на чичо Монти и тръгна бързо към къщата. — „Без татуировки“. Обаче той е Граф Олаф. Защо не можете да го видите?

— Виждам само това — каза господин Поу, — което е пред мен. Виждам един мъж без вежди, с брада и без татуировка, а това не е Граф Олаф. Както и да е, дори ако този Стефано случайно иска да ви навреди, няма от какво да се боите. Наистина е потресаващо, че доктор Монтгомъри е починал, но ние няма току-така да предадем вас, тримата, и състоянието ви на неговия помощник. Та този човек дори не може да запомни името ми!

Клаус погледна сестрите си и въздъхна. Те съзнаваха, че е по-лесно да спорят със змиеобразните плетове, отколкото с господин Поу, когато той е уверен в нещо. Вайълет тъкмо се канеше да се опита още веднъж да го увещава, когато зад тях изсвири клаксон. Бодлерчетата и господин Поу се дръпнаха от пътя на приближаващия автомобил — малка сива кола с много мършав шофьор. Колата спря пред къщата и мършавият човек слезе от нея — висок мъж с бяла престилка.

— Какво обичате? — извика господин Поу, когато той и децата приближиха.

— Аз съм доктор Ла Фрофаг — каза високият мъж, сочейки себе си с голяма скована ръка. — Обадиха ми се, че е станала ужасна злополука, в която е замесена змия.

— И вече пристигнахте? — попита господин Поу. — Но Стефано едва е имал време да се обади, камо ли пък вие да изминете пътя дотук.

— Убеден съм, че бързината е от най-голямо значение при спешни случаи, не сте ли съгласен? — заяви доктор Ла Фрофаг. — Ако трябва да се извърши аутопсия, необходимо е тя да се направи незабавно.

— Разбира се, разбира се — каза господин Поу бързо. — Просто бях изненадан.

— Къде е тялото? — попита доктор Ла Фрофаг и тръгна към вратата.

— Стефано може да ви каже — отговори господин Поу, отваряйки вратата на къщата.

Стефано чакаше в антрето с кана за кафе в ръцете.

— Ще приготвя кафе — каза той. — Кой ще пие?

— Бих изпил една чаша — обяви доктор Ла Фрофаг. — Нищо не се равнява на чаша силно кафе, преди да започнеш работата за деня.

Господин Поу се намръщи.

— Не би ли трябвало първо да хвърлите поглед на доктор Монтгомъри?

— Да, доктор Ла Фрофаг — каза Стефано. — Времето е от най-голямо значение при спешни случаи, не мислите ли и вие така?

— Да, да, смятам, че сте прав — отговори доктор Ла Фрофаг.

— Горкият доктор Монтгомъри е във Вивариума с влечугите — каза Стефано с жест към помещението, където все още лежеше настойникът на децата Бодлер. — Моля, извършете основен преглед и след това може да пиете кафе.

— Вие сте шефът — рече доктор Ла Фрофаг и отвори вратата на Вивариума с влечугите със странно скованата си ръка.

Стефано поведе господин Поу към кухнята и бодлерчетата ги последваха унило. Когато човек се чувства излишен и неспособен да помогне, може да използва израза, че се чувства като „пето колело“, Защото ако нещо има четири колела, примерно каруца или автомобил, няма никаква нужда от пето. Докато Стефано приготвяше кафе за възрастните, децата седнаха край кухненската маса, където съвсем неотдавна бяха яли кокосова торта с чичо Монти, и Вайълет, Клаус и Съни се чувстваха като пето, шесто и седмо колело на една кола, която се движеше в погрешна посока — към Мъгливи мостик и потеглящия кораб „Просперо“.

— Когато говорих по телефона с доктор Ла Фрофаг — рече Стефано, — му казах за злополуката с вашата кола. След като приключи медицинския преглед, той ще ви откара до града да намерите монтьор, а пък аз ще остана тук със сираците.

— Не — заяви Клаус решително. — Няма да останем нито миг сами с него.

Господин Поу се усмихна, когато Стефано му наля кафе и погледна строго Клаус.

— Клаус, разбирам, че си много разстроен, обаче е непростимо да се отнасяш през цялото време толкова оскърбително към Стефано. Моля те незабавно да му се извиниш.

— Не! — извика Клаус.

— Няма значение, господин Йоу — каза Стефано примирително. — Децата са разстроени от убийството на доктор Монтгомъри, така че не очаквам да се държат по най-възпитан начин.

— Убийство? — попита Вайълет. Тя се обърна към Стефано и се опита да изглежда просто учтиво любопитна вместо бясна. — Защо казахте убийство, Стефано?

Лицето на Стефано помръкна и ръцете му се свиха в пестници от двете страни на тялото му. Имаше вид, сякаш не желае нищо повече от това, да издере очите на Вайълет.

— Грешка на езика — процеди най-сетне.

— Разбира се — каза господин Поу, отпивайки от чашата си. — Но децата могат да дойдат с доктор Ла Фрофаг и мен, ако така ще се чувстват по-добре.

— Не съм сигурен дали ще се съберат — възрази Стефано. — Колата е много малка. Но ако сираците предпочитат, могат да дойдат с мен в джипа и да следваме вас и доктор Ла Фрофаг до монтьора.

Трите деца се спогледаха и взеха да мислят усилено. Тяхното положение приличаше на игра, обаче в тази игра имаше отчайващо висок залог. Целта на играта беше да не останат в края на краищата насаме със Стефано, защото ако останеха, той щеше светкавично да ги отведе на „Просперо“. А за това, което щеше да се случи после, когато бъдеха сами в Перу с такъв алчен и омразен човек, те изобщо не искаха да помислят. Трябваше да мислят как да предотвратят то да се случи. Струваше им се невероятно, че животът им зависи от един разговор за разпределение на места в автомобили, но в живота често дребните подробности се оказват всъщност най-важни.

— Може ли ние да се возим с доктор Ла Фрофаг — каза Вайълет предпазливо, — а господин Поу да се вози със Стефано?

— Това пък защо? — попита господин Поу.

— Открай време ми се е искало да видя лекарски автомобил отвътре — отговори Вайълет, но си знаеше, че това е доста неубедителна измислица.

— О, да, и на мен също — каза Клаус. — Може да се возим с доктор Ла Фрофаг, нали?

— Боя се, че не — обади се за всеобща изненада доктор Ла Фрофаг от вратата. — Не и трите деца. Поставил съм тялото на доктор Монтгомъри в колата си и има място само за още двама пътници.

— Завършихте ли вече прегледа? — попита господин Поу.

— Първоначалният, да — отговори доктор Ла Фрофаг. — Ще трябва да взема тялото за някои допълнителни изследвания, но извършената от мен аутопсия показва, че докторът е починал от ухапване на змия. Остана ли кафе?

— Разбира се — отвърна Стефано и му наля една чаша.

— Но как можете да сте сигурен? — попита Вайълет доктора.

— Какво имаш предвид? — озадачи се доктор Ла Фрофаг. — Мога да съм сигурен, че е останало кафе, защото го виждам пред себе си.

— Мисля, че Вайълет има предвид това — каза господин Поу, — как можете да сте сигурен, че доктор Монтгомъри е починал от ухапване на змия?

— Във вените му открих отрова от Мамба на злото, една от най-отровните змии в света.

— Това да не означава, че в тази къща се разхожда свободно отровна змия? — попита господин Поу.

— Не, не — каза доктор Ла Фрофаг. — Мамбата на злото е на сигурно място в клетката си. Трябва да се е измъкнала, ухапала е доктор Монтгомъри и пак се е заключила в клетката.

— Какво? — попита Вайълет. — Това е смехотворна теория. Една змия не може да задейства сама ключалката.

— Може би са й помогнали други змии — каза доктор Ла Фрофаг спокойно, отпивайки от кафето си. — Има ли тук нещо за ядене? Трябваше да бързам насам и не успях да закуся.

— Вашата история наистина звучи малко странно — обади се господин Поу. Той гледаше въпросително доктор Ла Фрофаг, който отвори един шкаф и надникна вътре.

— Установил съм, че ужасните злополуки често са странни — отговори той.

— Не може да е злополука — каза Вайълет. — Чичо Монти е… — тя се прекъсна. — Чичо Монти беше един от най-уважаваните херпетолози в света. Никога не би държал отровна змия в клетка, която тя би могла да отвори сама.

— Ако не е било злополука — възрази доктор Ла Фрофаг, — тогава някой трябва да е направил това нарочно. Очевидно вие, трите деца, не сте го убили, а единственият друг човек в къщата е бил Стефано.

— А пък аз — добави Стефано бързо — не разбирам почти нищо от змии. Работя тук само от два дни и едва ли съм имал време да науча нещо.

— Наистина изглежда да е злополука — намеси се господин Поу. — Съжалявам, деца. Доктор Монтгомъри ми се струваше подходящ настойник за вас.

— Той беше повече от това — каза Вайълет тихо. — Той беше много, много повече от подходящ настойник.

— Тази храна е на чичо Монти! — провикна се Клаус внезапно с лице, изкривено от гняв. Той сочеше към доктор Ла Фрофаг, който беше извадил от шкафа една консерва. — Престанете да ядете неговата храна!

— Исках само да си взема няколко праскови — рече доктор Ла Фрофаг.

С една от странно скованите си ръце той показа консерва с праскови от онези, които чичо Монти бе купил едва вчера.

— Моля ви — обърна се господин Поу кротко към доктор Ла Фрофаг. — Децата са много разстроени. Сигурен съм, че можете да го разберете. Вайълет, Клаус и Съни, защо не излезете за малко навън? Ние трябва да обсъдим много неща, а вие явно сте прекалено възбудени, за да участвате. Сега, доктор Ла Фрофаг, нека се опитаме да уточним тази работа. Вие имате място за трима пътници, като броим и тялото на доктор Монтгомъри. Вие, Стефано, също имате място за трима пътници.

— Значи е много просто — каза Стефано. — Вие и трупът ще пътувате в колата на доктор Ла Фрофаг, пък аз ще карам след вас с децата.

— Не — възрази Клаус твърдо.

— Бодлерчета! — каза господин Поу също така твърдо. — Хайде, тримата да излезете!

— Афууп! — изпищя Съни, което навярно означаваше „Не“.

— Ще излезем, разбира се — каза Вайълет, като хвърли многозначителен поглед на Клаус и Съни, и — хващайки ръцете им — тя сякаш ги поведе, но всъщност ги повлече навън от кухнята. Клаус и Съни вдигнаха очи към по-голямата си сестра и видяха, че нещо у нея се бе променило. Лицето й беше по-скоро решително отколкото съкрушено и тя вървеше бързо, сякаш е закъсняла за някъде.

Вие помните, разбира се, че дори години по-късно Клаус щеше да лежи буден в леглото си, изпълнен със съжаление, че не е подвикнал на шофьора на таксито, който докара Стефано отново в живота им. В това отношение обаче Вайълет беше по-досетлива от брат си. Защото, за разлика от Клаус — който бе толкова изненадан, когато позна Стефано, че мигът да действа отмина — докато слушаше как възрастните дърдорят ли, дърдорят, Вайълет осъзна, че времето да действа, е сега. Не мога да кажа, че години по-късно Вайълет спеше спокойно, когато хвърляше поглед назад върху живота си — имаше твърде много нещастни периоди, за да може което и да е от децата Бодлер да се радва на спокоен сън — но тя винаги малко се гордееше с това, дето е проумяла, че тя, брат й и сестричката й трябва наистина да излязат от кухнята и да отидат на по-благоприятно място.

— Какво правим? — попита Клаус. — Къде отиваме?

Съни също гледаше въпросително сестра си, но Вайълет само поклати глава в отговор и почна да върви още по-бързо към вратата на Вивариума с влечугите.