Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (4)

Глава четвърта

Едно от най-трудните неща в живота е да мислиш за постъпки, за които се разкайваш. Нещо ще ти се случи и ще постъпиш погрешно, а после в продължение на години ще ти се иска да си постъпил другояче. От време на време, когато се разхождам край морския бряг, например, или когато посещавам гроба на един приятел, си спомням деня, много отдавна, когато не взех със себе си фенерче на място, където трябваше да нося фенерче, и последиците бяха пагубни. „Защо не взех със себе си фенерче? — си мисля тогава, макар да е твърде късно да се поправи нещо. — Трябваше да взема фенерчето.“

В продължение на години след този момент в живота на сираците Бодлер, Клаус мислеше за мига, когато той и сестрите му осъзнаха, че Стефано всъщност е Граф Олаф, и го изпълваше разкаяние, задето не е подвикнал на шофьора на таксито, който потегляше надолу по алеята. „Спрете! — крещеше Клаус на ум, макар да беше твърде късно да се поправи нещо. — Спрете! Откарайте този човек!“ Напълно разбираемо е, то се знае, че Клаус и сестрите му бяха прекалено изумени, за да действат толкова бързо, но години по-късно Клаус лежеше буден в леглото и си мислеше, че може би, просто може би, ако беше действал навреме, можеше да спаси живота на чичо Монти.

Но той не го стори. Докато сираците Бодлер гледаха втрещено Граф Олаф, таксито замина надолу по алеята и децата останаха сами със своето проклятие — дума, която тук означава „възможно най-страшният враг.“ Олаф им се усмихна досущ както се усмихваше чичомонтевата Монголска змия злобарка, когато всеки ден й слагаха по една бяла мишка в клетката за вечеря.

— Може би някой от вас ще отнесе куфара ми в моята стая — подхвърли той с хрипкавия си глас. — Пътуването по онзи зловонен път беше скучно и неприятно, та съм много уморен.

— Ако някой е заслужил да пътува по Противния път — обади се Вайълет, вперила в него яростен поглед, — това сте вие, Граф Олаф. Ние със сигурност няма да ви помогнем с багажа ви, защото няма да ви пуснем да влезете в тази къща.

Олаф се намръщи на сираците, а после се огледа насам-натам, сякаш очакваше да види някого, скрит зад змиеобразните плетове.

— Кой е Граф Олаф? — попиша озадачено. — Моето име е Стефано. Дошъл съм да помагам на Монтгомъри Монтгомъри за предстоящата му експедиция в Перу. Предполагам, че вие, тримата, сте джуджета, които слугуват в дома на Монтгомъри.

— Не сме никакви джуджета — каза Клаус строго. — Ние сме деца. А вие не сте Стефано. Вие сте Граф Олаф. Може да сте си пуснали брада и да сте си обръснали веждата, но все още сте същият омразен човек и ние няма да ви пуснем да влезете в тази къща.

— Фюта! — изпищя Съни, което вероятно означаваше нещо като „Съгласна съм!“.

Граф Олаф изгледа всяко от сирачетата Бодлер със силно искрящи очи, сякаш разказваше шега.

— Не знам за какво говорите — рече, — но ако знаех и бях този Граф Олаф, когото споменавате, бих си помислил, че се държите много невъзпитано. И ако си помисля, че се държите невъзпитано, може да се ядосам. И ако се ядосам, кой знае какво бих направил?

Децата наблюдаваха как граф Олаф вдига мършавите си ръце, като че ли свива рамене. Навярно не е нужно да ви напомням как той можеше да се разбеснее, но положително не беше нужно това да се напомня на бодлерчетата. Клаус все още усещаше натъртеното място на лицето си от онзи случай, когато Граф Олаф го удари, додето живееха в неговата къща. Съни все още изпитваше болки от това, че бе напъхана в птичи кафез и провесена от кулата, където той кроеше зловещите си планове. А докато Вайълет не бе станала жертва на физическо насилие от този ужасен мъж, тя едва не бе принудена да се омъжи за него и това бе достатъчно, за да я накара да вдигне куфара му и бавно да го повлече към къщата.

— По-високо — каза Олаф. — Вдигни го по-високо. Не ща да го влачиш така по земята.

Клаус и Съни се втурнаха да помогнат на Вайълет, но дори когато тримата понесоха куфара, тежестта му ги караше да залитат. Достатъчно голямо нещастие беше, че Граф Олаф се бе появил отново в живота им тъкмо когато се чувстваха толкова спокойни и защитени при чичо Монти. Но на всичкото отгоре и да помагат на този зловещ човек да влезе в техния дом, сякаш беше повече, отколкото можеха да понесат. Олаф ги следваше отблизо и трите деца надушваха лошия му дъх, докато внасяха вътре куфара, а после го сложиха на килима под картината с преплетените змии.

— Благодаря, сираци — каза Олаф, като затвори входната врата след себе си. — Доктор Монтгомъри каза, че за мен щяло да има приготвена стая горе. Мисля, че оттук мога да си нося багажа. Сега, бягайте! По-късно ще имаме много време да се опознаем.

— Ние вече ви познаваме, Граф Олаф — рече Вайълет. — И вие явно ни най-малко не сте се променили.

— Вие също не сте се променили — каза Олаф. — Ясно ми е, Вайълет, че си упорита както винаги. А ти, Клаус, все още носиш тези идиотски очила, защото четеш прекалено много книги. Пък виждам и че малката Съни все още има девет палци на краката вместо десет.

— Фът! — изпищя Съни, което вероятно означаваше нещо като „Не е вярно!“.

— Какво говорите? — възрази Клаус притеснено. — Тя си има десет палци, точно както всички хора.

— Нима? — рече Олаф. — Колко странно! Помня, че тя загуби единия си палец при нещастен случай.

Очите му заблестяха още по-силно, сякаш разказва шега, а в същото време той бръкна в джоба на протритото си палто и извади дълъг нож като онези, които се използват за рязане на хляб.

— Струва ми се, че си спомням един мъж, който така се объркал, задето многократно го наричали с погрешно име, та случайно изтървал ножа си върху нейното краче и й отрязал единия палец.

Вайълет и Клаус погледнаха Граф Олаф, а след това — босото краче на сестричката си.

— Не бихте посмели — каза Клаус.

— Нека не обсъждаме какво бих и какво не бих посмял да направя — отвърна Олаф. — Нека по-добре обсъдим как ще бъда наричан, докато сме заедно в тази къща.

— Ще ви наричаме Стефано, щом продължавате да ни заплашвате — каза Вайълет, — обаче няма да бъдем дълго време заедно в тази къща.

Стефано отвори уста, за да каже нещо, но Вайълет нямаше намерение да продължи разговора. Обърна се на пета и закрачи с надменен вид през огромната врата на Вивариума с влечугите, последвана от брат си и сестра си. Ако вие или аз бяхме там, щяхме да си помислим, че сираците Бодлер изобщо не са се изплашили, щом говорят тъй храбро на Стефано, а след това просто си отиват, но когато децата стигнаха дъното на помещението, истинските им чувства се изписаха ясно по лицата им. Бодлерчетата бяха изпаднали в ужас. Вайълет захлупи лице в ръцете си и се облегна на една от клетките за влечуги. Клаус се отпусна на своя стол, толкова разтреперан, че стъпалата му барабаняха по мраморния под. А Съни се сви на топчица на пода, толкова мъничка, че не бихте я забелязали, ако влезехте в стаята. Няколко минути никое от децата не продума — те само се вслушваха в приглушените звуци, издавани от Стефано, докато се качваше по стълбите, и в собственото си сърцебиене, което кънтеше в ушите им.

— Как ни е намерил? — попита Клаус с прегракнал шепот, сякаш му е възпалено гърлото. — Как е успял да стане помощник на чичо Монти? Какво търси тук?

— Той се закле, че ще сложи ръка на Бодлеровото богатство — отговори Вайълет, като свали ръце от лицето си и вдигна Съни, която трепереше. — Това бяха последните му думи, преди да избяга. Каза, че щял да спипа нашето богатство, пък ако ще нищо друго да не направи.

Вайълет потръпна и не добави какво бе казал освен това — че когато си присвои състоянието им, ще премахне и трите деца Бодлер. Нямаше нужда да го добавя. Вайълет, Клаус и Съни знаеха, че ако той измисли начин да заграби богатството им, ще пререже гръкляните на сираците Бодлер със същата лекота, с която вие бихте изяли една бисквитка.

— Какво да направим? — попита Клаус. — Ще минат часове, преди да се върне чичо Монти.

— Бихме могли да се обадим на господин Поу — каза Вайълет. — Сега е средата на работното време, но случаят е спешен и навярно ще може да напусне банката.

— Няма да ни повярва — възрази Клаус. — Помниш ли, когато се опитвахме да му разкажем за Граф Олаф, докато живеехме там? Толкова време му отне да проумее истината, та насмалко да стане прекалено късно. Мисля, че трябва да избягаме. Ако тръгнем веднага, сигурно можем да стигнем до града навреме, за да хванем някой влак, който отива далеч оттук.

Вайълет си представи как тримата вървят съвсем сами по Противния път — под дърветата с киселите ябълки и всред горчивата и люта миризма на хрян.

— Къде да идем? — попита.

— Някъде — каза Клаус. — Някъде, само не тук. Ще отидем далеч, където Граф Олаф не би ни намерил, и ще си сменим имената, та никой да не знае кои сме.

— Нямаме пари — изтъкна Вайълет. — Как ще живеем сами?

— Може да си намерим работа — отговори Клаус. — Аз вероятно бих могъл да работя в библиотека, а ти — в някоя фабрика за механични уреди. Съни едва ли би намерила работа на нейната възраст, но след няколко години и тя ще може.

Трите сирачета млъкнаха. Опитваха се да си представят как напускат чичо Монти и живеят сами, как опитват да си намерят работа и да се грижат едно за друго. Бъдещето им се очертаваше като много самотно. Децата Бодлер поседяха известно време в тъжно мълчание и всичките мислеха едно и също нещо — искаше им се родителите им да не бяха загинали в пожара и животът им да не беше се преобърнал наопаки, както бе станало. Стига родителите Бодлер да бяха още живи, децата нямаше дори да са чували за Граф Олаф, камо ли пък щяха да го видят да се настанява в дома им, където без съмнение щеше да крои зловещи планове.

— Не можем да тръгнем — каза най-сетне Вайълет. — Щом Граф Олаф веднъж ни е намерил, сигурна съм, че ще ни намери пак, колкото и далеч да отидем. А и кой знае къде са помощниците на Граф Олаф? Може би са обкръжили вече къщата и пазят, в случай че го изобличим.

Клаус потръпна. Не беше помислил за помощниците на Олаф. Освен че възнамеряваше да сложи ръка върху Бодлеровото богатство, той беше ръководител на ужасна трупа от актьори — негови другари, винаги готови да му помагат в плановете. Те бяха отвратителна компания — единият по-ужасяващ от другия. Имаше един плешив мъж с дълъг нос, винаги облечен в дълга черна одежда. Имаше две жени, чиито лица всякога бяха покрити с призрачнобяла пудра. Имаше едно същество, толкова едро и с такова безизразно лице, та не можеше да се каже дали е мъж, или жена. И имаше един мършав мъж с две куки, където би трябвало да са му ръцете. Вайълет беше права. Всеки един от тези хора можеше да дебне пред къщата на чичо Монти в очакване да ги залови, ако опитат да избягат.

— Мисля, че трябва просто да изчакаме чичо Монти да се върне и да му кажем какво се е случило — продължи Вайълет. — Той ще ни повярва. Ако научи за татуировката, поне ще поиска обяснение от Стефано.

Тонът, с който Вайълет произнесе „Стефано“, подсказваше крайното й презрение към маскировката на Олаф.

— Сигурна ли си? — попита Клаус. — В края на краищата именно чичо Монти е наел Стефано.

Тонът, с който Клаус произнесе „Стефано“, подсказваше, че той споделя чувствата на сестра си.

— Откъде да знаем дали чичо Монти и Стефано не са замислили нещо заедно?

— Минда! — изпищя Съни, което вероятно означаваше нещо като „Я не ставай смешен, Клаус!“.

Вайълет поклати глава.

— Съни е права. Не вярвам чичо Монти да е в съюз с Олаф. Досега беше толкова мил и щедър към нас, пък и ако работеха заедно, Олаф не би настоявал да използва друго име.

— Това е вярно — каза Клаус умислено. — Значи ще чакаме чичо Монти.

— Ще чакаме — съгласи се Вайълет.

— Тоджуу — каза Съни тържествено и децата се спогледаха мрачно.

Да чакаш е едно от изпитанията в живота. Достатъчно трудно е да чакаш шоколадовия крем, докато загорялото говеждо печено е още в чинията ти. Извънредно трудно е да чакаш празника Вси светии, когато досадният септември е все още пред теб. Но да чакат своя чичо осиновител да се прибере, докато един алчен насилник е на горния етаж, се оказа едно от най-страшните очаквания, които някога бяха преживявали децата Бодлер. С цел да отклонят мислите си, те се опитаха да продължат своята работа, но бяха прекалено притеснени, за да свършат нещо. Вайълет се опита да закрепи вратичка с панти на един от капаните, но можеше само да се съсредоточи върху тревожната бучка в стомаха си. Клаус се опита да прочете как човек да се пази от трънливи перуански растения, но мисли за Стефано постоянно замъгляваха ума му. А Съни се опитваше да хапе въжето, обаче някаква студена тръпка на страх преминаваше по зъбите й и тя скоро се отказа. Дори не изпитваше желание да играе с Невероятно смъртоносната усойница. И така, бодлерчетата прекараха останалата част от следобеда насядали мълчаливо във Вивариума с влечугите, гледаха през стъклата да видят джипа на чичо Монти и се ослушваха за звуците, долитащи от време на време от горния етаж. Дори не искаха да помислят за онова, което Стефано може би вадеше от багажа си.

Най-после, когато змиеобразните плетове започнаха да хвърлят дълги прозирни сенки от залязващото слънце, трите деца чуха приближаващ мотор и джипът спря пред къщата. Голямо кану беше вързано върху покрива на джипа, а задната седалка бе отрупана с покупките на чичо Монти. Той слезе, залитайки от тежестта на няколко пазарски плика, и видя децата през стъклените стени на Вивариума с влечугите. Усмихна им се. Те също му се усмихнаха и в тази секунда — точно когато се усмихнаха — се роди още един миг на бъдещо разкаяние за тях. Ако не се бяха забавили, за да отвърнат на усмивката на Монти, а вместо това бяха хукнали към колата, можеха да имат един кратък миг насаме с него. Но докато стигнаха антрето, той вече говореше със Стефано.

— Не знаех какъв вид четка за зъби предпочитате — казваше тъкмо чичо Монти, сякаш се извиняваше, — и затова взех една със супертвърд косъм, защото аз обичам този вид. Перуанските ястия често са лепкави, та трябва да имате поне една резервна четка за зъби, когато отивате там.

— Харесвам супертвърдия косъм — отговори Стефано на чичо Монти, обаче гледаше сираците с блестящите си, толкова блестящи очи. — Да внеса ли кануто?

— Да, но за Бога, не можете да го носите съвсем сам — каза чичо Монти. — Клаус, моля те да помогнеш на Стефано.

— Чичо Монти — обади се Вайълет, — трябва да ти кажем нещо много важно.

— Целият съм слух — каза чичо Монти, — но позволете ми да ви покажа първо препарата против оси, който купих. Толкова се радвам, че Клаус проучи в книгите положението с насекомите в Перу, защото другите препарати, които имам, нямаше да ни свършат никаква работа.

Чичо Монти взе да рови в единия плик, нанизан на ръката му, докато децата чакаха нетърпеливо да свърши.

— Този съдържа едно химическо вещество, наречено…

— Чичо Монти — рече Клаус, — това, което трябва да ти кажем, е наистина спешно.

— Клаус — възкликна чичо Монти и веждите му се вдигнаха от изненада, — не е учтиво да прекъсваш чичо си, когато говори. Сега, моля те, помогни на Стефано с кануто, а след малко ще говорим за всичко, което искаш.

Клаус въздъхна, но последва Стефано през отворената врата. Вайълет ги наблюдаваше как вървят към джипа, докато чичо Монти слагаше пликовете с покупките на пода и после се обърна с лице към нея.

— Не помня какво говорех за препарата — рече той малко сърдито. — Много мразя, когато изтърва хода на мислите си.

— Това, което трябва да ти кажем — подхвана Вайълет, но се прекъсна, защото нещо привлече погледа й.

Монти стоеше с гръб към вратата, та не можеше да види какво прави Стефано, обаче Вайълет видя как Стефано спря при змиеобразните плетове, бръкна в джоба си и извади дългия нож. Острието му отрази лъчите на залязващото слънце и заблестя ярко, също като фар. Както навярно знаете, фаровете дават предупредителни сигнали, които показват на корабите къде се намира брегът, за да не се блъснат в него. Блестящият нож също беше предупреждение.

Клаус погледна ножа, после — Стефано и после — Вайълет. Вайълет погледна Клаус, после — Стефано и после — Монти. Съни гледаше всички. Само Монти не забеляза какво става — толкова напрегнато се мъчеше да си спомни какво бе бърборил за препарата против оси.

— Каквото трябва да ти кажем — започна Вайълет пак, ала не можа да продължи.

Стефано не каза нито дума. Нямаше и нужда. Вайълет знаеше, че ако промълви само една думичка за действителната му самоличност, Стефано ще нарани брат й, ей там, при змиеобразните плетове. Без изобщо да продума. Проклятието на сираците Бодлер бе изпратило много ясно предупреждение.