Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (10)

Глава десета

Когато сте били съвсем малки, някой може би ви е прочел блудкавата приказка — думата „блудкава“ тук означава, че „не заслужава да бъде четена никому“ — за лъжливото овчарче. Сигурно помните, че едно много глупаво овчарче взело да вика „Вълк!“, когато нямало никакъв вълк, и лековерните селяни се втурнали да го спасяват, но открили, че цялата работа е шега. После овчарчето взело да вика „Вълк!“, когато не било на шега, и селяните не дотърчали, а вълкът изял овчарчето и приказката, слава Богу, свършва тук.

Естествено, поуката от приказката би трябвало да е: „Недей да живееш някъде, където вълците се разхождат на свобода“, но онзи, който ви е прочел приказката, вероятно ви е казал, че поуката е да не лъжете. Това е нелепа поука, защото вие и аз знаем, че понякога не е само добре да излъжеш, но е необходимо да излъжеш. Ето, например, напълно подходящо беше, след като Вайълет излезе от Вивариума с влечугите, Съни да изпълзи до клетката, обитавана от Невероятно смъртоносната усойница, да я отключи и да се разпищи колкото й глас държи, въпреки че всъщност нямаше нищо страшно.

Има още една приказка, отнасяща се до вълци, която навярно някой ви е чел и която е също толкова нелепа. Става дума за Червената шапчица, едно крайно неприятно момиченце, което — също като лъжливото овчарче — държало да навлезе в територията на опасни животни. Сигурно помните, че след като Червената шапчица се отнесла много обидно към вълка, той изял бабата на малкото момиче и се преоблякъл в нейните дрехи. Именно това обстоятелство в приказката е най-смехотворно, защото човек би рекъл, че дори едно толкова малоумно момиче като Червената шапчица мигновено ще види разликата между баба си и един вълк, облечен в нощница и обут в пухкави чехли. Ако познавате някого много добре, като баба си или малката си сестричка, ще познаете кога са истински и кога — фалшиви. Поради това щом Съни започна да пищи, Вайълет и Клаус веднага познаха, че писъкът й е напълно фалшив.

„Този писък е напълно фалшив“ — каза си Клаус в другия край на Вивариума с влечугите.

„Този писък е напълно фалшив“ — каза си Вайълет на стълбището, докато се качваше към стаята си.

„Господи! Станало е нещо ужасно!“ — каза си господин Поу в кухнята, където говореше по телефона. — Дочуване! — извика той в слушалката, затвори я и изтича да види какво се е случило.

— Какво се е случило? — господин Поу се втурна към Стефано и доктор Ла Фрофаг, които бяха привършили с разтоварването на куфарите и влизаха в къщата. — Чух писъци откъм Вивариума с влечугите.

— Убеден съм, че няма нищо — каза Стефано.

— Нали знаете какви са децата — добави доктор Ла Фрофаг.

— Не бива да допуснем още една трагедия — каза господин Поу и хукна към огромната врата на Вивариума с влечугите. — Деца! Деца!

— Тук сме! — извика Клаус. — Елате бързо!

Гласът му беше дрезгав и гърлен и всеки, който не познава Клаус, би помислил, че е много изплашен. Но ако познавате Клаус, ще знаете, че когато е много изплашен, гласът му става напрегнат и писклив, какъвто беше, когато откри тялото на чичо Монти. Гласът му става дрезгав и гърлен, когато се опитва да не избухне в смях. Много добре беше, че Клаус успя да не се разсмее, когато господин Поу, Стефано и доктор Ла Фрофаг влязоха във Вивариума с влечугите. Смехът му би развалил всичко.

Съни лежеше на мраморния под и размахваше лудешки мъничките си ръце и крака, сякаш се опитваше да плува. Обаче изразът на лицето й беше това, от което Клаус го избиваше на кикот. Устата на Съни беше широко отворена и разкриваше четирите й остри зъба, а очите й примигваха бързо. Стараеше се да изглежда много уплашена и ако не познавахте Съни, щеше да ви се стори наистина така. Но Клаус познаваше Съни и знаеше, че когато е много уплашена, лицето й се сгърчва и тя мълчи, както стана, когато Стефано се закани да отреже едно палче от крака й. На всеки, освен на Клаус Съни би се сторила много уплашена, особено заради онова, в чиято компания се намираше. Защото — усукана около телцето на Съни — се виждаше змия, черна като катран и дебела колкото канализационна тръба. Тя гледаше Съни с искрящи зелени очи и устата й бе отворена, като че ли се кани да я захапе.

— Невероятно смъртоносната усойница! — провикна се Клаус. — Ще я ухапе!

Клаус се разкрещя, а Съни отвори още по-широко устата и очите си, за да изглежда още по-ужасена. Устата на доктор Ла Фрофаг също зина и Клаус видя как той понечи да каже нещо, но не беше в състояние да намери думи. Стефано, който, разбира се, пет пари не даваше за благото на Съни, изглеждаше поне изненадан, обаче господин Поу изпадна в пълна паника.

Има два основни начина да изпаднеш в паника — заковаваш се на място, без дума да продумаш, или почваш да подскачаш накъдето ти видят очите и да бръщолевиш каквото ти мине през ума. Господин Поу принадлежеше към подскачащо-бръщолевещия вид. Клаус и Съни никога не бяха виждали банкера да се движи толкова бързо, нито да говори с толкова писклив глас.

— Божичко! — развика се той. — Олеле! Милостиви Боже! Благословени Аллах! Зевсе и Хера! Марийо и Йосифе! Натаниел Хоторн^[1]! Не я докосвайте! Грабнете я! Приближете се! Бягайте! Не мърдайте! Убийте змията! Оставете я на мира! Дайте й храна! Не й позволявайте да я ухапе! Примамете змията! Тук, змийке! Тук, змийке, добро момиче!

Невероятно смъртоносната усойница изслуша търпеливо словото на господин Поу, без за миг да откъсва поглед от Съни, и когато господин Поу млъкна, за да се изкашля в носната си кърпа, тя се наведе и ухапа Съни по брадичката, точно където я беше ухапала, когато двете приятелки се бяха срещнали за първи път. Клаус се помъчи да не се захили, но доктор Ла Фрофаг изпъшка, Стефано се облещи, а господин Поу започна пак да подскача и да бръщолеви.

— Ухапа я! — провикна се той. — Сгриза я! Сдъвка я! Успокойте се! Размърдайте се! Повикайте Бърза помощ! Повикайте полицията! Повикайте някой учен! Повикайте жена ми! Това е ужасно! Това е зловещо! Това е чудовищно! Това е фантасмагорично! Това е…

— Това съвсем не е тревожно — прекъсна го Стефано невъзмутимо.

— Как така „съвсем не е тревожно“? — попита господин Поу недоверчиво. — Съни току-що беше ухапана от… Как е името на змията, Клаус?

— Невероятно смъртоносната усойница — отговори Клаус незабавно.

— Невероятно смъртоносната усойница! — повтори господин Поу, сочейки змията, която продължаваше да стиска брадичката на Съни със зъбите си. Съни нададе още един престорен писък на ужас. — Как можете да кажете, че това съвсем не е тревожно?

— Защото Невероятно смъртоносната усойница е абсолютно безобидна — каза Стефано. — Успокойте се, Поу. Името на тази змия е лъженазвание, което доктор Монтгомъри е измислил за свое забавление.

— Сигурен ли сте? — попита господин Поу. Гласът му стана малко по-плътен и той взе да се движи малко по-бавно — явно почна да се успокоява.

— Естествено, че съм сигурен — каза Стефано и Клаус позна едно изражение, което помнеше от времето, когато живееха при Граф Олаф. Беше изражение на неподправена суета — израз, който тук означава, че „Граф Олаф се мисли за най-невероятната личност, живяла някога на света“. Докато сираците Бодлер бяха под опеката на Олаф, той често се държеше по този начин, винаги готов да се перчи с уменията си, било то на сцената със своята отвратителна театрална трупа или горе в стаята си в кулата, зает да крои зловещи планове.

Стефано се усмихна и продължи да обяснява на господин Поу, жаден да се самоизтъкне:

— Змията е съвсем безобидна… дори дружелюбна. Прочетох всичко за Невероятно смъртоносната усойница и за много други змии в библиотечното отделение на Вивариума с влечугите, както и в личните книжа на доктор Монтгомъри.

Доктор Ла Фрофаг се покашля да си прочисти гърлото.

— Ъъъ, шефе… — каза.

— Не ме прекъсвайте, доктор Ла Фрофаг — сопна му се Стефано. — Проучих книги за всичките главни видове. Разгледах внимателно рисунки и схеми. Взимах си подробни бележки и ги преглеждах всяка вечер, преди да си легна. Ще си позволя да кажа, че се смятам за отличен експерт по змиите.

— Аха! — изпищя Съни, освобождавайки се от Невероятно смъртоносната усойница.

— Съни! Ти си невредима! — извика господин Поу.

— Аха! — изпищя Съни повторно, като сочеше Стефано.

Невероятно смъртоносната усойница примигваше тържествуващо със зелените си очи.

Господин Поу погледна озадачено Клаус.

— Какво иска да каже сестра ти с това „Аха!“? — попита той.

Клаус въздъхна. Понякога имаше чувството, че е прекарал половината си живот да обяснява разни неща на господин Поу.

— С „Аха!“ — каза сега, — тя иска да каже „В едната минута Стефано твърди, че нищо не разбира от змии, а в другата твърди, че е експерт.“ С „Аха!“ тя иска да каже „Стефано ни е лъгал!“. С „Аха!“ иска да каже „Най-после разобличихме пред вас неговата непочтеност!“. С „Аха!“ тя иска да каже „Аха!“.