Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (1)

Глава първа

Пътят, който води навън от столицата — покрай Мъгливи мостик към град Досадия, е навярно най-неприятният в света. Нарича се Противният път. Противният път минава през поля с мръсносив цвят, по които шепа мършави дървета раждат толкова кисели ябълки, та на човек му прилошава само като ги погледне. Противният път пресича река Злокобна — вада, която се състои на девет десети от кал и където се въдят крайно отчайващи риби. Той заобикаля една фабрика за обработка на хрян, та цялата местност мирише силно на люто.

Със съжаление трябва да ви кажа, че тази история започва с това, как сираците Бодлер пътуват по този извънредно омразен път, и че оттук нататък нещата вървят от зле на по-зле. Сред всички хора по света, чийто живот е нещастен (а, както сигурно знаете, такива има доста), децата Бодлер обират каймака — израз, който тук означава, че на тях са се случили повече ужасни неща, отколкото на когото и да било друг. Нещастието им започна с огромен пожар, който унищожи техния дом и тогава загинаха двамата им любящи родители — достатъчно голяма мъка, за да държи всекиму за цял живот, ала в случая с тези три деца, това беше само нещастното начало. След пожара децата бяха изпратени да живеят при един далечен роднина — противен и алчен човек на име Граф Олаф. Родителите Бодлер бяха оставили огромно богатство, което щеше да премине у децата, когато Вайълет стане пълнолетна, а Граф Олаф беше толкова обзет от желание да сложи мръсната си ръка върху парите, че скрои непочтен план, от който до ден-днешен имам кошмари. Той беше разобличен тъкмо навреме, но избяга и се зарече някой ден да спипа Бодлеровото състояние. Вайълет, Клаус и Съни все още сънуваха кошмари за блестящите, толкова блестящите очи на Граф Олаф, за едната му проскубана вежда и най-много — за татуировката на око, която имаше на глезена си. Това око като че ли наблюдаваше сираците Бодлер, където и да отидеха.

И така, трябва да ви кажа, че ако сте отворили тази книга с надеждата да откриете, че децата са живели щастливо вовеки веков, можете да я затворите и да зачетете нещо друго. Защото Вайълет, Клаус и Съни, седнали в един малък претъпкан автомобил и втренчили през прозорците очи в Противния път, се отправяха към още по-големи нещастия и мъки. Река Злокобна и фабриката за обработка на хрян бяха само първите от редица трагични и неприятни епизоди, които карат лицето ми да се смръщва, а очите ми да се просълзяват, колкото пъти помисля за тях.

Автомобилът караше господин Поу, приятел на семейството, който работеше в една банка и вечно страдаше от кашлица. Господин Поу беше натоварен да надзирава делата на сираците, та именно той бе решил след всичките неприятности с Граф Олаф децата да бъдат настанени под грижите на един далечен роднина в провинцията.

— Съжалявам, ако ви е неудобно — подхвана господин Поу и се изкашля в една бяла носна кърпа, — но тази моя нова кола не събира много хора. Не успяхме да сместим нито един от вашите куфари. След около седмица ще дойда пак, за да ви ги докарам.

— Благодаря — каза Вайълет, която с четиринайсетте си години беше най-голямото от децата Бодлер.

Всеки, който познаваше добре Вайълет, можеше да види, че умът й всъщност не е в това, което говори господин Поу, защото дългата й коса бе вързана с панделка, за да не й пада в очите. Вайълет беше изобретателка и когато съчиняваше изобретения, обичаше да връзва косата си по този начин. Така можеше да мисли ясно за разните зъбчати колела, жици и въжета, от които се състояха повечето й творения.

— След като сте живели толкова време в голям град — продължи господин Поу, — мисля, че провинцията ще ви се стори като приятна промяна. О, ето го отклонението. Почти пристигнахме.

— Добре — каза Клаус тихо.

Като мнозина хора по време на пътуване с автомобил, той беше много отегчен и съжаляваше, че няма книга у себе си. Клаус обичаше да чете и на приблизително дванайсетгодишна възраст беше прочел повече книги, отколкото много хора прочитат през целия си живот. Понякога четеше до късно през нощта и се случваше да го намерят сутрин дълбоко заспал, с книга в ръка и с очилата на носа.

— Мисля, че и доктор Монтгомъри ще ви се хареса — каза господин Поу. — Много е пътувал и може да разкаже сума истории. Чувах, че къщата му е пълна с неща, които е донесъл от всичките места, където е бил.

— Бакс! — изпищя Съни.

Съни, най-малкото сираче Бодлер, често приказваше на свой бебешки език. Всъщност, освен дето хапеше неща с четирите си много остри зъба, Съни прекарваше повечето време, говорейки с откъслеци от думи. Често беше трудно да се проумее какво иска да каже. В този момент вероятно имаше предвид нещо като „Притеснявам се, задето ще се запозная с нов роднина.“ Всъщност, и трите деца се притесняваха.

— Как точно ни се пада роднина доктор Монтгомъри? — попита Клаус.

— Доктор Монтгомъри е… я да видим… брат на съпругата на един братовчед на покойния ви баща. Мисля, че е така. Той е някакъв вид учен и получава доста пари от правителството.

Като банкер, господин Поу винаги се интересуваше от пари.

— Как трябва да го наричаме? — попита Клаус.

— Ще го наричате доктор Монтгомъри — отговори господин Поу, — освен ако ви каже да го наричате Монтгомъри. И двете му имена, личното и фамилното, са Монтгомъри, тъй че всъщност няма особено значение.

— Значи името му е Монтгомъри Монтгомъри? — попита Клаус с усмивка.

— Да, и съм сигурен, че лесно се засяга на тази тема, та затова не го вземайте на подбив — каза господин Поу и пак се изкашля в носната си кърпа. — „Вземам на подбив“ означава „присмивам се“.

Клаус въздъхна.

— Знам какво означава „вземам на подбив“ — каза той. Не добави, че, естествено, знае също да не си прави смешки с нечие име. Понякога хората мислеха, че тъй като сираците са за окайване, те са и малоумни.

Вайълет също въздъхна и свали панделката от косата си. Беше се опитала да измисли изобретение, което да попречи на миризмата на хряна да стига до човешкия нос, обаче твърде много се притесняваше от срещата с доктор Монтгомъри, за да се съсредоточи.

— Знаете ли какъв учен е той? — попита сега.

Мислеше, че доктор Монтгомъри може би има лаборатория, която тя би могла да използва.

— Боя се, че не знам — призна господин Поу. — Бях много зает с уреждането на вашето настаняване и нямах време за празни приказки. О, ето я алеята. Пристигнахме.

Господин Поу подкара автомобила по стръмна алея, посипана с едър пясък, и към огромна каменна къща. Къщата имаше квадратна входна врата, направена от тъмно дърво с няколко колони, които образуваха портик. От двете страни на вратата стояха лампи във формата на факли, които светеха ярко, въпреки че беше утро. Над входната врата се виждаха ред подир ред квадратни прозорци, повечето от които бяха отворени, за да влиза вътре ветрецът. Ала пред къщата имаше нещо наистина необичайно — обширна, добре поддържана морава с пръснати по нея дълги тесни храсти със забележителни форми. Когато колата на господин Поу спря, децата Бодлер видяха, че храстите са така подкастрени, че да приличат на змии. Всеки плет представляваше различен вид змия — някои дълги, някои къси, някои с протегнати навън езици и някои с отворени уста, в които се виждаха зелени страховити зъби. Храстите бяха доста зловещи и Вайълет, Клаус и Съни малко се подвоумиха дали да минат покрай тях на път към къщата.

Господин Поу, който вървеше напред, сякаш изобщо не забелязваше плетовете — може би защото поучаваше децата как да се държат.

— Слушай, Клаус, не задавай веднага прекалено много въпроси. Вайълет, какво стана с панделката на косата ти? Според мен ти изглеждаше много изискана с нея. И, моля ви, някой да се погрижи Съни да не ухапе доктор Монтгомъри. Няма да направи добро първо впечатление.

Господин Поу застана пред вратата и натисна един звънец, чието иззвъняване се оказа едно от най-силните, които децата бяха чували. След кратка пауза доловиха приближаващи стъпки и Вайълет, Клаус и Съни се спогледаха. Естествено, нямаше начин да знаят, че много скоро нещастното им семейство ще бъде сполетяно от нови беди, но въпреки това изпитваха безпокойство. Дали доктор Монтгомъри е мил човек?, питаха се те. Дали ще е поне по-добър от Граф Олаф? Възможно ли е да е по-лош?

Вратата скръцна, отвори се бавно и сираците Бодлер затаиха дъх, докато надничаха в тъмния вход. Видяха тъмновинен килим, постлан на пода. Видяха абажур от оцветено стъкло, който висеше от тавана. Видяха, закачена на стената, голяма маслена живописна картина, изобразяваща две преплетени змии. Но къде беше доктор Монтгомъри?

— Ало? — извика господин Поу. — Ало?

— Здравейте, здравейте, здравейте! — гръмна силен глас и иззад вратата се подаде нисък набит мъж с кръгло червендалесто лице. — Аз съм вашият чичо Монти, а вие идвате точно навреме! Тъкмо направих торта с кокосов крем!