Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (12)

Глава дванайсета

Обещавам ви, че сега за последен път ще използвам фразата „а в същото време“, но не мога да измисля друг начин да се върна в онзи момент, когато Клаус тъкмо беше обяснил на господин Поу какво иска да каже Съни със своето „Аха!“ и всички във Вивариума с влечугите се бяха вторачили в Стефано. Съни имаше тържествуващ вид. Клаус — предизвикателен. Господин Поу — разярен. Доктор Ла Фрофаг — разтревожен. Не можеше да се каже какъв вид имаше Невероятно смъртоносната усойница, защото израженията на змиите трудно се разчитат. Стефано гледаше мълчаливо всички тези хора с трепкащо лице, като се мъчеше да реши дали да си облекчи съвестта — израз, който тук означава „да признае, че всъщност е Граф Олаф и си е наумил лоши неща“ — или да държи на своята измама — израз, който тук означава „да лъже, да лъже, да лъже“.

— Стефано — подхвана господин Поу и се изкашля в носната си кърпа. Клаус и Съни го чакаха нетърпеливо да продължи. — Стефано, обяснете. Току-що ни казахте, че сте експерт по змиите. Преди това, обаче, казахте, че не разбирате нищо от змии и затова не можело да сте замесен в смъртта на доктор Монтгомъри. Каква е истината?

— Когато ви казах, че не разбирам нищо от змии — рече Стефано, — аз скромничех. Сега, ако ме извините, трябва да изляза за малко навън и…

— Вие не скромничехте! — извика Клаус. — Вие лъжехте! А лъжете и сега! Вие не сте нищо повече от лъжец и убиец!

Очите на Стефано се разшириха и лицето му помръкна от гняв.

— Нямате никакви доказателства за това — каза.

— Имаме — прозвуча глас откъм вратата и всички се обърнаха, за да видят Вайълет, застанала там с усмивка на лицето и доказателства в ръцете.

Тя прекоси тържествуващо Вивариума с влечугите до дъното, където все още бяха струпани на купчина книгите, в които Клаус бе чел за Мамбата на злото. Другите я последваха по пътеките между редовете влечуги. Без да продума, тя подреди предметите в редица върху масата — стъкленото шишенце със запечатаната гумена запушалка, спринцовката с острата игла, малката връзка сгънати листове, ламинираната карта, пухчето за пудра и ръчното огледалце.

— Какво е всичко това? — попита господин Поу и посочи малката изложба.

— Това — заяви Вайълет — са доказателства, които намерих в куфара на Стефано.

— Моят куфар — каза Стефано — е лична собственост, която не ти е позволено да пипаш. Постъпила си много недостойно, а освен това той беше заключен.

— Ставаше дума за спешен случай — отговори Вайълет спокойно, — затова го отворих с шперц.

— Как го направи? — попита господин Поу. — Добрите момичета не би трябвало да знаят как се правят такива неща.

— Сестра ми е добро момиче — възрази Клаус — и умее да прави най-различни неща.

— Рууфик! — съгласи се Съни.

— Е, добре, ще говорим за това по-късно — каза господин Поу. — А сега, продължавай, моля.

— Когато чичо Монти почина — започна Вайълет, — брат ми, сестра ми и аз бяхме много тъжни, но и много подозрителни.

— Не бяхме подозрителни! — възкликна Клаус. — Ако някой е подозрителен, то означава, че не е сигурен! А ние бяхме убедени, че Стефано го е убил!

— Глупости! — обади се доктор Ла Фрофаг. — Както обясних на всички ви, смъртта на Монтгомъри Монтгомъри е нещастен случай. Мамбата на злото се е измъкнала от клетката си и го е ухапала, и край на въпроса.

— Моля за извинение — каза Вайълет, — но това не е краят на въпроса. Клаус прочете всичко за Мамбата на злото и откри как тя убива жертвите си.

Клаус отиде до купчината книги и отвори най-горната. Беше отбелязал мястото с парченце хартия, та веднага намери каквото търсеше.

— Мамбата на злото — зачете той на глас — е една от най-смъртоносните змии в това полукълбо, известна със странгулационната си хватка, използвана съвкупно със смъртоносната й отрова, като придава на жертвите сумрачен оттенък, при вида на който човек изпитва ужас. — Той остави книгата и се обърна към господин Поу. — „Странгулационен“ означава…

— Знаем какво означават думите! — кресна Стефано.

— Значи би трябвало да знаете — каза Клаус, — че Мамбата на злото не е убила чичо Монти. Тялото му нямаше сумрачен оттенък. Беше от бледо по-бледо.

— Това е вярно — намеси се господин Поу, — обаче то не свидетелства непременно, че доктор Монтгомъри е бил убит.

— Да — каза доктор Ла Фрофаг. — Може би тъкмо в този случай на змията не й се е искало да натъртва жертвата си.

— По-вероятно е — заяви Вайълет — чичо Монти да е бил убит с помощта на тези предмети. — Тя вдигна стъкленото шишенце със запечатана гумена запушалка. — Това шишенце има етикет с надпис „Отрова на злото“ и явно е от шкафа на чичо Монти с проби от отрови. — После вдигна спринцовката с острата игла. — Стефано… Олаф… е взел тази спринцовка и е инжектирал отровата на чичо Монти. След това е направил още една дупка, за да изглежда, сякаш го е ухапала змията.

— Но аз обичах доктор Монтгомъри — каза Стефано. — Не бих спечелил нищо от неговата смърт.

Понякога, ако някой изрече една абсурдна лъжа, най-добре е изобщо да не му се обръща внимание.

— Както всички знаем, щом навърша осемнайсет години — продължи Вайълет, без изобщо да обръща внимание на Стефано, — ще наследя Бодлеровото богатство, а Стефано имаше намерение да заграби това богатство. Би го постигнал по-лесно, ако се намирахме на място, където нещата по-трудно се разследват, като Перу. — Вайълет вдигна малката връзка сгънати листове. — Това са билети за кораба „Просперо“, който ще отплава днес в пет часа от Мъгливи мостик за Перу. Натам ни караше Стефано, когато случайно се сблъскахме с вас, господин Поу.

— Но чичо Монти скъса билета за Перу на Стефано — каза Клаус с объркан вид. — Видях го.

— Вярно — съгласи се Вайълет. — Затова той трябваше да премахне чичо Монти. Убил е чичо Монти… — Вайълет се прекъсна за минутка и потръпна. — Убил е чичо Монти и е взел тази ламинирана карта. Това е членската карта на чичо Монти от Херпетологичното дружество. Стефано е смятал да се представи за чичо Монти, за да се качи на „Просперо“ и да ни отвлече в Перу.

— Просто не разбирам — обади се господин Поу. — Как Стефано изобщо е узнал за вашето богатство?

— Защото всъщност е Граф Олаф — отговори Вайълет, изкарана из търпение, задето трябва да обяснява нещо, което тя, брат й и сестра й, и вие, и аз знаехме от момента, когато Стефано пристигна в къщата. — Може да си е обръснал главата и да си е махнал веждите, но единственият начин да се отърве от татуировката на левия си глезен е бил с това пухче за пудра и ръчното огледалце. По целия му ляв глезен има грим, за да закрие татуировката, и бас държа, че ако го потъркаме с някакъв парцал, ще видим тази татуировка.

— Това е абсурдно! — провикна се Стефано.

— Ще видим — отвърна господин Поу. — Кой има парцал?

— Аз нямам — каза Клаус.

— Аз нямам — каза Вайълет.

— Гуйл! — каза Съни.

— Е, щом никой няма парцал, можем да забравим цялата работа — обади се доктор Ла Фрофаг, но господин Поу вдигна пръст, за да му подскаже да изчака. За облекчение на сираците Бодлер той бръкна в джоба си и извади носната си кърпа.

— Левият ви глезен, моля! — каза той строго на Стефано.

— Но вие през целия ден кашляхте в нея! — възпротиви се Стефано. — Пълна е с микроби!

— Ако наистина сте този, за когото ви смятат децата — заяви господин Поу, — микробите са най-малкият ви проблем. Левият ви глезен, моля!

Стефано — и това, слава Богу, е последният път, когато ще го наречем с неговото фалшиво име — изръмжа тихо и вдигна левия си крачол, за да оголи глезена. Господин Поу коленичи и го потърка няколко мига. Отпървом като че ли нищо не се случи, но след това, като слънце, пронизало облаците след ужасна буря, започнаха да се появяват неясните очертания на око. То се виждаше все по-ясно и по-ясно, докато стана толкова тъмно каквото беше, когато сираците го видяха за първи път в дома на Граф Олаф.

Вайълет, Клаус и Съни вторачиха погледи в окото и то се вторачи в тях. За пръв път в живота си сираците Бодлер бяха щастливи, че го виждат.