Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (3)

Глава трета

Много, ама наистина много съжалявам, че ви оставих в такава неизвестност, но както пишех историята на сираците Бодлер, случайно погледнах часовника и съобразих, че закъснявам за официалната вечеря, която даваше една моя приятелка, мадам ди Лустро. Мадам ди Лустро е добра приятелка, отличен детектив и чудесна готвачка, но изпада в ярост, ако човек пристигне дори само пет минути по-късно от часа, споменат в поканата й, та ще разберете, че трябваше да бягам. В края на предишната глава сигурно сте си помислили, че Съни е мъртва и че това е ужасното нещо, което се е случило на бодлерчетата в дома на чичо Монти, обаче — давам ви честна дума — Съни преживява този епизод. За съжаление, мъртъв ще бъде чичо Монти, но засега още не.

Когато зъбите на Невероятно смъртоносната усойница се впиха в брадичката на Съни, Вайълет и Клаус наблюдаваха в ужас как очичките на Съни замижаха и лицето й се отпусна. После, внезапно като змията, Съни се усмихна весело, отвори уста и ухапа Невероятно смъртоносната усойница точно по мъничкия й, покрит с люспи нос. Змията пусна брадичката й и Вайълет и Клаус видяха, че не е оставила почти никакъв белег. Двете по-големи деца Бодлер погледнаха чичо Монти, а чичо Монти ги гледаше и се смееше. Силният му смях отекваше от стъклените стени на Вивариума с влечугите.

— Чичо Монти, какво можем да направим? — попита Клаус в отчаяние.

— Ох, извинявайте, миличките ми — каза чичо Монти и избърса с ръце очите си. — Сигурно много сте се изплашили. Обаче Невероятно смъртоносната усойница е една от най-малко опасните и най-дружелюбните твари в животинското царство. Съни няма за какво да се тревожи, нито пък вие.

Клаус погледна сестричката си — тя все още беше в обятията му и игриво прегърна Невероятно смъртоносната усойница през дебелото тяло — и осъзна, че чичо Монти сигурно казва истината.

— Но тогава защо се нарича Невероятно смъртоносната усойница?

Чичо Монти пак се изсмя.

— Това е лъженазвание — отвърна, използвайки дума, която тук означава „много погрешно име“. — Тъй като аз я открих, трябваше и да я назова, помните ли? Не казвайте никому за Невероятно смъртоносната усойница, защото ще я представя в Херпетологичното дружество и хубавичко ще ги изплаша, преди да им обясня, че змията е съвършено безобидна! Бог знае колко пъти са ме дразнили заради името ми. „Здравей, здравей, Монтгомъри Монтгомъри“, казват. „Как си, как си, Монтгомъри Монтгомъри?“ Обаче на тазгодишната конференция ще им го върна с тоя номер.

Чичо Монти се изпъна в цялата си височина и заговори с глуповат академичен глас — израз, който тук означава, че е говорил, както говорят хората на науката, когато изнасят лекция:

— „Колеги — ще им кажа, — бих искал да ви представя един нов вид, Невероятно смъртоносната усойница, която открих в югозападната част на… Господи! Тя се измъкна!“. А после, когато всичките ми колеги херпетолози са скочили върху столовете и масите и пищят от ужас, ще им кажа, че змията дори на мравката път прави! Няма ли да е истерично весело?

Вайълет и Клаус се спогледаха и сетне прихнаха да се смеят, както от облекчение, че за сестричката им няма никаква опасност, така и от веселие, защото решиха, че номера на чичо Монти си го бива.

Клаус сложи Съни на пода и Невероятно смъртоносната усойница я последва, увивайки опашката си любвеобилно около Съни, както човек обгръща с ръка някого, когото обича.

— Има ли в това помещение змии, които са наистина опасни? — попита Вайълет.

— Разбира се — отговори чичо Монти. — Не може да изучаваш змии в продължение на четирийсет години, без да срещнеш някоя опасна. Имам цял шкаф с проби от отрова на всяка отровна змия, позната на хората, за да мога да проучвам как действат тези опасни змии. В това помещение има една змия, чиято отрова е толкова смъртоносна, че сърцето ти ще спре още преди да си разбрал, че те е ухапала. Има една змия, която си отваря толкова широко устата, че би могла да глътне всички ни заедно на един залък. Има две змии, които са се научили да карат кола толкова безразсъдно, че биха те прегазили на улицата, без да спрат, за да се извинят. Но всичките тези змии са в клетки с много по-здрави ключалки и с всичките може да се борави безопасно, когато човек ги е изследвал достатъчно. Обещавам ви, че ако отделите време да научите фактите, няма да ви се случи нищо лошо тук, във Вивариума с влечугите.

Животът доста често ни поставя в положение, наречено „драматична ирония“, и този момент от историята на сираците Бодлер е точно такъв. Простичко казано, драматична ирония е, когато човек изрече безобидна забележка, а някой, който я чува, знае нещо, придаващо на забележката друг — и обикновено неприятен — смисъл. Например, ако сте в ресторант и кажете на висок глас: „Нямам търпение да си хапна телешкия винен кебап, който поръчах“, а наоколо има хора, които знаят, че в телешкия винен кебап има отрова и ще умрете, щом хапнете от него, вие ще изпаднете в ситуация на драматична ирония. Драматичната ирония е жестоко нещо, почти винаги болезнено, и съжалявам, че трябва да се появи в тази история, но Вайълет, Клаус и Съни водят толкова злополучен живот, че е само въпрос на време, преди драматичната ирония да навири грозната си глава.

Докато вие и аз слушаме как чичо Монти казва на сираците Бодлер, че във Вивариума с влечугите никога няма да им се случи нищо лошо, би трябвало да изпитаме странното чувство, което придружава появата на драматична ирония. Туй чувство не се различава много от онова в стомаха ви, когато сте в асансьор, внезапно тръгнал надолу, или когато сте се сгушили в леглото, а вратата на гардероба се отваря, скърцайки, и разкрива скрилия се там човек. Защото — независимо от това колко защитени и щастливи се чувстваха трите деца, независимо от това колко успокоителни бяха думите на чичо Монти — вие и аз знаем, че чичо Монти скоро ще бъде мъртъв, а бодлерчетата — отново нещастни.

През следващата седмица, обаче, децата Бодлер си живяха много весело в новия си дом. Всяка сутрин се събуждаха и обличаха в уединението на собствените си стаи, които бяха избрали и подредили по свой вкус. Вайълет си беше избрала стая с огромен прозорец, който гледаше към змиеобразните плетове на предната морава. Смяташе, че този изглед може да я вдъхнови, когато изобретява разни неща. Чичо Монти й беше позволил да закачи с кабари големи листове бяла хартия на всяка стена, за да може да скицира идеите си, дори ако й хрумнеха посред нощ. Клаус си беше избрал стая с уютна ниша — думата „ниша“ означава тук „много мъничък кът, идеален да седиш и четеш в него“. С разрешение на чичо Монти беше занесъл горе голям фотьойл от всекидневната и го бе сложил в нишата под тежка месингова лампа за четене. Всяка вечер, вместо да чете в леглото, той се настаняваше във фотьойла с някоя книга от библиотеката на чичо Монти и понякога оставаше там до сутринта. Съни си беше избрала стая между тези на Вайълет и Клаус и я напълни с дребни твърди предмети от цялата къща, за да ги хапе, щом й се доще. Имаше и разнообразни играчки за Невероятно смъртоносната усойница, та двете можеха да си играят заедно, когато им се приискваше, но в рамките на разумното.

Обаче Вивариумът с влечугите беше мястото, където сираците Бодлер най-много обичаха да стоят. Всяка сутрин след закуска те отиваха при чичо Монти, който беше вече започнал работата по предстоящата експедиция. Вайълет седеше до маса с въжетата, зъбчатите колела и клетките, от които се състояха различните капани за змии, учеше се как действат, поправяше ги, ако бяха повредени, и понякога правеше подобрения, за да станат по-удобни за змиите по време на дългото им пътуване от Перу до къщата на чичо Монти. Клаус седеше наблизо, четеше книгите за Перу, които имаше чичо Монти, и си водеше бележки в един тефтер, за да могат по-късно да правят справки по тях. А Съни седеше на пода и с голям ентусиазъм нахапваше едно дълго въже на по-къси парчета. Но най-много децата Бодлер обичаха да научават всичко за влечугите от чичо Монти. Докато работеха, той им показваше Аляскския кравешки гущер — дълго зелено създание, което дава прекрасно мляко. Запознаха се с Неблагозвучната крастава жаба, която можеше да подражава човешка реч с прегракнал глас. Чичо Монти ги научи как да се справят с Мастиления тритон, без да си омацат целите пръсти с черната му боя, и как да познаят кога Сприхавият питон е кисел и затова е най-добре да го оставят на мира. Научи ги да не дават прекалено много вода на Зелената жаба дълбачка и никога, при никакви обстоятелства, да не допускат Вирджинияулфската^[1] змия близо до пишеща машина.

Докато им разказваше за различните влечуги, чичо Монти често се увличаше — дума, която тук означава „оставяше разговора да се отклони“ — в истории от пътешествията си и описваше мъжете, змиите, жените, жабите, децата и гущерите, които беше срещал по време на своите странствания. Не се мина много време и сираците Бодлер почнаха да разказват на чичо Монти всичко за собствения си живот, като в края на краищата заговориха и за своите родители, и за това колко много те им липсват. Чичо Монти се интересуваше от историите на бодлерчетата колкото те от неговите и понякога разговаряха толкова дълго, че едва успяваха да си излапат вечерята, преди да се натъпчат в миниатюрния джип на чичо Монти и да се отправят към киното.

Обаче една сутрин, когато трите деца приключиха закуската си и отидоха във Вивариума с влечугите, не намериха чичо Монти, а една бележка от него. В бележката пишеше следното:

Мили бамбини,

Отивам в града да купя още някои неща, които ще ни трябват за експедицията — препарат против перуански оси, четки за зъби, консервирани праскови и огнеупорно кану. Ще ми отнеме време да намеря прасковите, та не ме очаквайте преди вечеря.

Стефано, заместникът на Густав, ще пристигне днес с такси. Моля, посрещнете го добре. Както знаете, остават само два дни до експедицията, затова ви моля днес да работите много усърдно.

Вашият занесен чичо,

Монти

— Какво означава „занесен“? — попита Вайълет, когато прочетоха докрай бележката.

— „Замаян и развълнуван“ — отговори Клаус, научил думата от една поетична сбирка, която беше прочел в първи клас. — Предполагам, че има предвид „развълнуван заради Перу“. Или може би е развълнуван, защото ще има нов помощник.

— Или може би е развълнуван заради нас — каза Вайълет.

— Кирдал! — изпищя Съни, което вероятно означаваше „Или може да е развълнуван заради всичко заедно!“.

— И аз съм малко занесен — каза Клаус. — Много е забавно да се живее с чичо Монти.

— Наистина е забавно — съгласи се Вайълет. — След пожара мислех, че никога вече няма да съм щастлива. Но времето, прекарано тук досега, беше чудесно.

— Обаче нашите родители все още ми липсват — каза Клаус. — Колкото и да е мил чичо Монти, иска ми се да си живеехме в истинския си дом.

— Разбира се — рече Вайълет бързо. Тя спря за малко и каза бавно на висок глас нещо, което си беше мислила през последните няколко дни. — Струва ми се, че нашите родители винаги ще ни липсват. Но смятам, че могат да ни липсват, без да сме постоянно нещастни. В края на краищата, те не биха искали да сме нещастни.

— Помниш ли онзи дъждовен следобед — каза Клаус замечтано, — когато ни беше много скучно и всички си лакирахме ноктите на краката яркочервени?

— Да — отвърна Вайълет и се усмихна, — и аз излях малко лак върху жълтия стол.

— Арчо! — каза Съни тихо, което може би означаваше нещо като „И петното никога не излезе напълно.“

Сирачетата Бодлер се усмихнаха едно на друго и без повече приказки се заловиха с работата си за деня. Останалата част от сутринта работиха тихо и усърдно, съзнавайки, че доволството им тук, в къщата на чичо Монти, не заличава смъртта на родителите им, съвсем не, но поне ги кара да се чувстват по-добре, след като тъй дълго време са се чувствали толкова тъжни.

Жално е, разбира се, че този спокоен щастлив миг щеше да е последният, който децата щяха да преживеят за доста време напред, обаче сега никой с нищо не може да промени това. Тъкмо когато бодлерчетата започнаха да мислят за обяда си, чуха пред къщата да спира кола и свирене на клаксон. За децата това беше сигнал за пристигането на Стефано. За нас то трябва да е сигнал за началото на нови нещастия.

— Предполагам, че е новият лаборант — каза Клаус, вдигайки поглед от „Голямата перуанска книга за малките перуански змии“. — Надявам се да е симпатичен като Монти.

— Аз също — отвърна Вайълет, като отвори и затвори един капан за жаби, за да провери дали действа добре. — Би било неприятно да пътуваме до Перу със скучен или злобен човек.

— Герджа! — изписка Съни, което вероятно означаваше нещо като „Хайде да отидем да видим що за човек е Стефано!“

Бодлерчетата излязоха от Вивариума с влечугите, минаха през входната врата и видяха едно такси, паркирано до змиеобразните плетове. Много висок, слаб мъж с дълга брада и без вежди над очите слизаше от задната седалка, стиснал в ръка черен куфар с лъскав сребърен катинар.

— Няма да ви дам бакшиш — обясняваше тъкмо брадатият на шофьора на таксито, — защото говорите прекалено много. Не всеки иска да слуша за вашето новородено бебе, така да знаете. Е, пристигнах вече, аз съм Стефано, новият помощник на доктор Монтгомъри. Добър ден.

— Добър ден — каза Вайълет и докато приближаваше към него, нещо в хрипкавия му глас й се стори смътно познато.

— Добър ден — каза и Клаус и когато вдигна поглед към Стефано, нещо в бляскавите му очи му се стори много познато.

— Бълден! — извряка Съни.

Стефано не носеше чорапи и Съни, която пълзеше по земята, видя голия му глезен между обувката и маншета на панталона. Там, на глезена му, имаше нещо, което беше най-познато от всичко.

Тримата сираци Бодлер проумяха едно и също нещо в един и същи миг и отстъпиха крачка назад, както човек отстъпва пред ръмжащо куче. Този мъж не беше Стефано, независимо от това как се представяше. Трите деца огледаха новия помощник на чичо Монти от главата до петите и видяха, че той не е друг, а Граф Олаф. Можеше да си е обръснал единствената дълга вежда и да е пуснал брада на мършавата си брадичка, но нямаше как да скрие татуировката на око върху глезена си.