Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (7)

Глава седма

— Виж ти, виж ти — каза един глас зад тях и като се обърнаха, сираците Бодлер видяха зад себе си Стефано, стиснал в ръце черния куфар с лъскавия сребърен катинар и с израз на фродульозна изненада на лицето си. „Фродульозен“ е толкова рядка дума за „престорен“, че дори Клаус не знаеше какво означава, но на децата нямаше нужда да се казва, че Стефано се преструва на изненадан. — Каква ужасна злополука е станала тук. Ухапване от змия. Който открие това, ще бъде много разстроен.

— Вие… — подхвана Вайълет, но гръклянът й се сви, сякаш фактът, че чичо Монти е умрял, е някакво отвратително ядене. — Вие… — повтори тя.

Стефано не й обърна внимание.

— Естествено, след като открият, че доктор Монтгомъри е мъртъв, ще се питат какво е станало с онези отвратителни сираци, които са се търкаляли из къщата му. Обаче тях отдавна няма да ги има. И като казвам това, време е да тръгваме. „Просперо“ ще отплава от Мъгливи мостик в пет часа и ми се иска да съм първият пасажер на борда. Така ще имам време за една бутилка вино преди обяда.

— Как можахте? — прошепна Клаус хрипкаво. Той не можеше да откъсне очи от бледото, толкова бледото лице на чичо Монти. — Как можахте да сторите това? Как можахте да го убиете?

— Слушай, Клаус, изненадваш ме — каза Стефано и отиде при тялото на чичо Монти. — Едно хитроумно момче като тебе би трябвало да е в състояние да проумее, че твоят шишкав стар чичо е умрял от ухапване на змия, а не е бил убит. Погледни тези белези от зъби. Погледни бледото му, толкова бледото му лице. Погледни тези втренчени очи.

— Престанете! — извика Вайълет. — Не говорете така!

— Права си! — каза Стефано. — Няма време за бъбрене! Трябва да хванем кораба! Хайде!

— Никъде няма да отидем с вас — възкликна Клаус. Лицето му се беше сгърчило от неговото усилие да се съсредоточи върху затруднението, в което се намираха, вместо да рухне. — Ще останем тук, докато дойде полицията.

— А според теб как ще узнае полицията, за да дойде? — попита Стефано.

— Ще й се обадим — отговори Клаус с глас, който се надяваше да звучи решително, и тръгна към вратата.

Лъскавият сребърен катинар издрънча, удряйки се в мраморния под, когато Стефано изтърва куфара си. Той направи няколко крачки и препречи пътя на Клаус с очи, разширени и почервенели от ярост.

— Омръзна ми — изръмжа Стефано — да ти обяснявам всяко нещо. Уж си толкова хитър, а въпреки това сякаш постоянно забравяш това!

Той бръкна в джоба си и извади назъбения нож.

— Това е моят нож. Много е остър и много му се иска да те нарани… почти колкото ми се иска на мен. Ако не правиш каквото ти казвам, наистина ще пострадаш. Достатъчно ясно ли се изразих, за да разбереш? А сега се качвай в проклетия джип!

Както знаете, да се ругае е много, много неприлично и обикновено — ненужно, но сираците Бодлер бяха прекалено ужасени, за да кажат това на Стефано. Като хвърлиха последен поглед към бедния си чичо Монти, трите деца последваха Стефано до вратата на Вивариума с влечугите, за да се качат в проклетия джип. Прибавяйки обида към страданието — израз, който тук означава „да принудиш някого да извърши нещо неприятно, когато и без друго е много измъчен“ — Стефано накара Вайълет да изнесе куфара му от къщата, но тя бе толкова потънала в собствените си мисли, че й беше безразлично. Припомни си последния разговор между тях тримата и чичо Монти и със студен прилив на срам си помисли, че то всъщност не беше никакъв разговор. Вие помните, разбира се, че на връщане от прожекцията на „Зомбита в снега“ децата бяха толкова разтревожени заради Стефано, та не казаха нито дума на чичо Монти, и че когато джипът пристигна пред къщата, сираците Бодлер се втурнаха на горния етаж, за да поразсъждават върху положението, без дори и да кажат „лека нощ“ на човека, който сега лежеше мъртъв под един чаршаф във Вивариума с влечугите. Когато децата стигнаха при джипа, Вайълет се опита да си спомни дали поне му бяха благодарили, че ги е завел на кино, но цялата вечер й се губеше, като обвита в мъгла. Помисли си, че тя, Клаус и Съни може би са казали „Благодаря, чичо Монти“, докато са стояли заедно пред билетната каса, но не беше сигурна. Стефано отвори вратата на джипа и направи знак с ножа, приканвайки Клаус и Съни да седнат на малката задна седалка, а Вайълет с тежкия черен куфар в скута — отпред до него. Когато Стефано завъртя ключа, сираците изпитаха мимолетна надежда, че моторът няма да запали, обаче тя се оказа напразна. Чичо Монти се беше грижил добре за своя джип и той запали веднага.

Вайълет, Клаус и Съни гледаха назад, когато Стефано подкара колата покрай змиеобразните плетове. При вида на Вивариума с влечугите, който чичо Монти беше напълнил толкова грижливо със своите екземпляри и в който самият той сега беше един вид екземпляр, тягостта на отчаянието стана непоносима за бодлерчетата и те почнаха тихичко да плачат. Странно нещо е смъртта на обичан човек. Всички знаем, че времето ни на този свят е ограничено и че в края на краищата до един ще се озовем под някой чаршаф и няма повече да се събудим. А въпреки всичко винаги сме изненадани, когато това се случи някому, когото познаваме. Все едно се качваш в тъмното по стълбата към спалнята си и мислиш, че има едно стъпало повече, отколкото има всъщност. Кракът ти пропада във въздуха и настъпва неприятен миг на мрачна изненада, докато се опитваш да пренастроиш начина, по който си си представял нещата. Сираците Бодлер плачеха не само за своя чичо Монти, но и за собствените си родители и за онова мрачно и странно усещане, че пропадаш, което съпътства всяка голяма загуба.

Какво щеше да стане с тях? Стефано беше убил безсърдечно човека, който трябваше да бди над децата Бодлер, и сега те бяха съвършено сами. Какво щеше да направи с тях Стефано? Беше предвидено той да остане тук, когато тръгнат за Перу, а сега Стефано щеше да замине с тях на кораба „Просперо“. И какви ли ужасни неща щяха да се случат в Перу? Щеше ли някой да ги спаси там? Щеше ли Стефано да сложи ръка върху богатството? И какво щеше да стане по-нататък с трите деца? Това са страшни въпроси. Ако мислиш за подобни неща, те изискват цялото ти внимание и децата бяха толкова дълбоко потънали в тези мисли, та не осъзнаха, че Стефано е на път да се сблъска с друг автомобил, чак до мига на самия удар.

Разнесе се ужасен трясък от метал и стъкло, когато една черна кола се блъсна в джипа на чичо Монти, запрати децата на пода и те тупнаха долу с чувството, че стомасите им са останали на седалките. Черният куфар политна към рамото на Вайълет, а после — към предното стъкло, което незабавно се напука на десетина места и заприлича на паяжина. Стефано нададе вик на изненада и взе да върти волана насам-натам, но двете возила се бяха вкопчили едно в друго, излетяха от пътя и се озоваха с още един трясък в малка локва кал. Една автомобилна злополука много рядко може да се нарече късмет, но в този случай това беше абсолютно подходящо. Змиеобразните плетове се виждаха още съвсем ясно, а пътешествието на децата Бодлер към Мъгливи мостик бе завършило.

Стефано нададе още един остър вик, този път от яд.

— Дяволска проклетия! — кресна той, докато Вайълет разтриваше рамото си, за да се увери, че не е сериозно наранено.

Клаус и Съни се надигнаха предпазливо от пода на джипа и погледнаха през напуканото предно стъкло. В другата кола като че ли имаше само един човек, но беше трудно да се прецени със сигурност, тъй като това возило явно бе пострадало много повече от джипа на Монти. Цялата предна част се беше нагънала като акордеон и капакът на едното колело се въртеше шумно върху паважа на Противния път, описвайки неправилни кръгове, сякаш бе огромна монета, изтървана от някого. Шофьорът беше облечен в сив костюм и издаде рязък отсечен звук, когато отвори смачканата врата на колата и с усилие се измъкна навън. Отново издаде отсечения звук, а после бръкна в джоба на костюма си и извади бяла носна кърпа.

— Това е господин Поу! — провикна се Клаус.

Наистина беше господин Поу, който кашляше както обикновено, а децата така се зарадваха да го видят, та осъзнаха, че въпреки ужасното си положение се усмихват.

— Господин Поу! Господин Поу! — извика Вайълет и се пресегна през куфара на Стефано да отвори вратата до себе си.

Стефано се протегна и я сграбчи за нараненото рамо, като извъртя бавно глава, та всяко от децата да види бляскавите му очи.

— Това не променя нищо! — изсъска им той. — Малко късмет за вас, но ще ви е за последно. И тримата ще бъдете пак в тази кола с мен на път към Мъгливи мостик точно навреме, за да хванем „Просперо“. Уверявам ви.

— Ще видим — отговори Вайълет, като отвори вратата и се измъкна изпод куфара. Клаус отвори своята врата и последва сестра си, със Съни на ръце. — Господин Поу! Господин Поу!

— Вайълет? — попита господин Поу. — Вайълет Бодлер? Ти ли си?

— Да, господин Поу — каза Вайълет. — Ние сме, и тримата, и сме толкова благодарни, че ни връхлетяхте така.

— Е, не бих казал точно това — възрази господин Поу. — Вината беше явно на другия шофьор. Вие връхлетяхте върху мен.

— Как смеете! — кресна Стефано и също слезе от колата, сбърчил нос от миризмата на хрян, която изпълваше въздуха. Той затрополи към мястото, където стоеше господин Поу, но децата видяха как насред път лицето му се промени и от яростно прие израз на фродульозна обърканост и тъга. — Съжалявам — каза той с висок разтреперан глас. — Всичко това стана по моя вина. Толкова съм разстроен от онова, което се случи, че не обръщах внимание на правилата за движение. Надявам се, че не сте пострадали, господин Фоу.

— Поу — каза господин Поу. — Името ми е Поу. Не съм пострадал. За щастие, като че ли никой не е пострадал. Иска ми се същото да можеше да се каже за колата ми. Но кой сте вие и какво правите с децата Бодлер?

— Аз ще ви кажа кой е той — обади се Клаус. — Той е…

— Моля те, Клаус — смъмри го господин Поу, като тук „смъмри“ е дума, която означава „укори Клаус, въпреки че той го прекъсна с пълно основание“. — Не е учтиво да прекъсваш.

— Името ми е Стефано — каза Стефано, ръкувайки се с господин Поу. — Аз съм… искам да кажа бях… лаборантът на доктор Монтгомъри.

— Как така бяхте? — попита господин Поу строго. — Той уволни ли ви?

— Не. Доктор Монтгомъри… о, извинете… — Стефано се извърна и уж си избърса очите, сякаш е прекалено тъжен, за да продължи. С гръб към господин Поу, той намигна пресилено на сираците, преди да подхване наново. — Съжалявам, но трябва да ви кажа, че се случи страшно нещастие, господин Доу. Доктор Монтгомъри е мъртъв.

— Поу — каза господин Поу. — Мъртъв ли? Но това е ужасно. Какво е станало?

— Не зная — отговори Стефано. — На мене ми прилича на ухапване от змия, но аз не разбирам нищо от змии. Затова тръгнах към града, за да доведа лекар. Децата ми се сториха прекалено разстроени, за да ги оставя сами.

— Той не е тръгнал с нас да доведе лекар! — извика Клаус. — Той е тръгнал с нас за Перу!

— Виждате ли какво имам предвид? — каза Стефано на господин Поу, като потупа Клаус по главата. — Децата явно са много объркани. Доктор Монтгомъри щеше да замине днес с тях за Перу.

— Да, знам — отвърна господин Поу. — Затова бързах да дойда тази сутрин, за да им донеса най-после багажа. Клаус, ясно ми е, че си объркан и разтревожен от това нещастие, обаче, моля те, опитай се да разбереш, че ако доктор Монтгомъри наистина е мъртъв, експедиция няма да има.

— Но, господин Поу… — каза Клаус възмутено.

— Моля те — настоя господин Поу. — Това е въпрос, който трябва да обсъдят възрастните, Клаус. Очевидно е, че трябва да се повика лекар.

— Защо вие не отидеше с колата си до къщата — каза Стефано, — а пък аз ще отведа децата, за да намерим лекар.

— Джозѐ! — изпищя Съни, което вероятно означаваше нещо като „По никакъв начин!“.

— А защо да не отидем всички в къщата — предложи господин Поу — и да се обадим да дойде лекар?

Стефано примигна и за секунда лицето му отново стана яростно, докато успя да се овладее и да отговори престорено:

— Естествено — рече, — трябваше да се обадя по-рано. Явно не мисля тъй ясно като вас. Хайде, деца, върнете се в джипа, а господин Поу ще ни следва.

— Няма да се качим пак в тази кола с вас — отсече Клаус.

— Моля те, Клаус — каза господин Поу. — Опитай се да разбереш. Станало е сериозно нещастие. Всички други спорни въпроси трябва да бъдат изоставени. Единствената ми тревога е, че не съм сигурен дали колата ми ще тръгне. Много е смачкана.

— Опитайте да я запалите — рече Стефано.

Господин Поу кимна и отиде при колата си. Седна на шофьорската седалка и завъртя ключа. Моторът издаде остър задавен звук — наподобяващ малко кашлицата на господин Поу — обаче не запали.

— Струва ми се, че моторът е съвсем умрял — извика господин Поу.

— А не след дълго — промърмори Стефано на децата — вие също ще умрете.

— Извинете — обади се господин Поу. — Не ви чух добре.

Стефано се усмихна.

— Казах, че е много жалко. Е, защо аз да не откарам децата обратно до къщата, а вие да тръгнете пеша след нас? Няма място за всички.

Господин Поу се намръщи.

— Но тук са куфарите на децата. Не искам да ги оставя без надзор. Защо да не сложим багажа във вашата кола, пък децата и аз ще повървим до къщата?

Стефано се намръщи.

— Добре, обаче едно от децата трябва да пътува с мен, за да не сбъркам пътя.

Господин Поу се усмихна.

— Но оттук вие виждате къщата. Няма да сбъркате пътя.

— Стефано не иска да останем насаме с вас — обади се Вайълет, взимайки най-сетне думата. Досега бе изчаквала подходящ момент, за да изрече каквото й тежеше. — Страх го е, че ще ви кажем кой е той в действителност и какво крои.

— За какво говори тя? — обърна се господин Поу към Стефано.

— Нямам представа, господин Тоу — отговори Стефано, като поклати глава и хвърли бесен поглед към Вайълет.

Вайълет си пое дълбоко въздух.

— Този човек не е Стефано — каза тя и го посочи. — Той е Граф Олаф и е дошъл да ни отведе.

— Кой съм аз? — попита Стефано. — Какво ще направя?

Господин Поу огледа Стефано от главата до петите и после поклати глава.

— Простете на децата — каза. — Те са много разстроени. Граф Олаф е един ужасен човек, който се опита да открадне парите им, и децата се страхуват много от него.

— Приличам ли на този Граф Олаф? — попита Стефано с искрящи очи.

— Не приличате — отговори господин Поу. — Граф Олаф имаше една дълга вежда и бръснато лице. Вие имате брада и… не ми се сърдете, че го казвам… изобщо нямате вежди.

— Обръснал е веждата си — каза Вайълет — и си е пуснал брада. Всеки може да го види.

— Той има и татуировката! — провикна се Клаус. — Татуировката на око на глезена му! Вижте татуировката!

Господин Поу погледна Стефано и вдигна извинително рамене.

— Простете, че ще поискам това от вас — каза, — но децата ми се струват толкова разтревожени, че преди да продължим разговора, бих искал да ги видя успокоени. Бихте ли ми показали глезена си?

— С най-голямо удоволствие — рече Стефано, като отправи към децата зъбата усмивка. — Десния или левия?

Клаус замижа и се замисли за секунда.

— Левия — каза после.

Стефано опря левия си крак върху бронята на джипа на чичо Монти. Насочил своите искрящи, толкова искрящи очи към сираците Бодлер, той почна да вдига крачола на лекьосания си раиран панталон. Вайълет, Клаус, Съни и господин Поу впериха очи в глезена на Стефано.

Крачолът на панталона се вдигаше, както се вдига завесата, преди да започне театрално представление. Обаче не се виждаше никаква татуировка на око. Сираците Бодлер гледаха втрещено парче гладка кожа, небелязана и бледа като лицето на горкия чичо Монти.