Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (13)

Глава тринайсета

Ако това беше книга, написана, за да забавлява малки деца, бихте знаели какво ще се случи оттук нататък. След като са разкрити самоличността и зловещите планове на разбойника, на сцената ще пристигне полицията и ще го натика в затвора до края на живота му, а младите храбреци ще отидат да хапнат пица и ще си живеят щастливо вовеки веков. Обаче тази книга разказва за сираците Бодлер, а вие и аз знаем, че за тези три злочести деца да си живеят щастливо, вовеки веков е горе-долу толкова вероятно, колкото е вероятно чичо Монти да се съживи. Но когато татуировката стана видима, сираците Бодлер имаха чувството, че са си върнали поне една малка част от чичо Монти, понеже бяха доказали веднъж завинаги подлостта на Граф Олаф.

— Това наистина е окото — каза господин Поу и престана да търка глезена на Граф Олаф. — Вие най-категорично сте Граф Олаф и най-категорично сте арестуван.

— Аз пък съм най-категорично потресен — заяви доктор Ла Фрофаг и се хвана за главата със странно скованите си длани.

— Както и аз — съгласи се господин Поу, сграбчвайки ръката на Граф Олаф, за да не се опита да избяга нанякъде. — Вайълет, Клаус, Съни… моля ви, простете ми, че не ви повярвах по-рано. Стори ми се просто като изсмукано от пръстите той да ви е открил, да се е предрешил като лаборант и да е скалъпил такъв сложен план, за да заграби богатството ви.

— Чудя се какво ли е станало с Густав, истинския лаборант на чичо Монти? — запита се Клаус на глас. — Ако Густав не беше напуснал, чичо Монти никога нямаше да наеме Граф Олаф.

Граф Олаф беше мълчал през цялото това време, откакто се появи татуировката. Искрящите му очи се стрелкаха насам-натам, наблюдавайки зорко всеки един, също както лъв наблюдава стадо антилопи и търси тази, която ще е най-подходяща да бъде убита и изядена. Но когато се спомена името на Густав, той заговори.

— Густав не напусна — каза с хрипкавия си глас. — Густав е мъртъв! Веднъж, когато беше излязъл да бере диви цветя, аз го удавих в Мрачния мочур. После написах с неговия почерк бележка, с която съобщаваше, че напуска.

Граф Олаф погледна трите деца, сякаш щеше да се втурне и да ги удуши, но вместо това остана абсолютно неподвижен, което беше някак си още по-зловещо.

— Но туй не е нищо в сравнение с онова, което ще направя с вас, сираци. Вие спечелихте този рунд на играта, но аз ще се върна да взема вашето богатство и да ви одера скъпоценните кожи.

— Това не е игра, изверг такъв — каза господин Поу. — Домино е игра. Водна топка е игра. Убийството е престъпление и за него ще отидете в затвора. Още тази минута ще ви откарам в полицейския участък в града. Ох, да му се не види, не мога. Колата ми е разбита. Е, ще ви откарам с джипа на доктор Монтгомъри, а вие, деца, може да ме следвате в колата на доктор Ла Фрофаг. Като че ли все пак ще можете да видите лекарски автомобил отвътре.

— Би било по-лесно — обади се доктор Ла Фрофаг, — да сложим Стефано в моята кола и децата да ни следват. В края на краищата тялото на доктор Монтгомъри е в моята кола, та и без друго няма място за трите деца.

— Ами — каза господин Поу, — никак не ми се ще да разочаровам децата след тези мъчителни преживелици. Можем да преместим тялото на доктор Монтгомъри в джипа и…

— Пет пари не даваме за това да видим лекарски автомобил отвътре — възкликна Вайълет припряно. — Измислихме го само за да не останем насаме с Граф Олаф.

— Не бива да разправяте лъжи, сираци — каза Граф Олаф.

— Според мен нямате никакво право да четете морал на децата, Олаф — сряза го господин Поу строго. — Добре, доктор Ла Фрофаг, откарайте го вие.

Доктор Ла Фрофаг сграбчи рамото на Граф Олаф с една от странно скованите си ръце и го поведе навън от Вивариума с влечугите към входната врата, като спря на прага и отправи тънка усмивка към господин Поу и трите деца.

— Кажете „сбогом“ на сираците, Граф Олаф — рече доктор Ла Фрофаг.

— Сбогом — каза Граф Олаф.

— Сбогом — каза Вайълет.

— Сбогом — каза Клаус.

Господин Поу кашляше в носната си кърпа и направи някакъв погнусен полужест към Граф Олаф в знак на сбогуване. Но Съни не каза нищо. Вайълет и Клаус погледнаха надолу към нея, учудени, че не е казала „Йиит!“ или „Либо!“, или някоя от другите си различни думи за „довиждане“. Но Съни се беше вторачила в доктор Ла Фрофаг с решителен израз в очите и миг по-късно скочи високо и го ухапа по ръката.

— Съни! — ахна Вайълет и тъкмо щеше да се извини за поведението на сестра си, когато видя как цялата ръка на доктор Ла Фрофаг се откачи от китката му и падна на земята. Съни се нахвърли върху нея с четирите си остри зъба и ръката издаде пращящ звук, сякаш се чупи дърво или пластмаса, а не кожа и кост. И като погледна мястото, където преди беше ръката на доктор Ла Фрофаг, Вайълет не видя нито кръв, нито подобие на рана, а лъскава метална кука. Доктор Ла Фрофаг също погледна куката, после — Вайълет и се ухили зловещо. И Граф Олаф се ухили, а секунда по-късно двамата бяха побягнали през вратата.

— Кукоръкият мъж! — извика Вайълет. — Той не е лекар! Той е един от помагачите на Граф Олаф!

Вайълет инстинктивно сграбчи въздуха, където бяха стояли двамата мъже, но тях ги нямаше, разбира се. Тя отвори широко входната врата и видя двамата да тичат между змиеобразните плетове.

— Подире им! — изкрещя Клаус и трите бодлерчета се втурнаха към вратата. Но господин Поу застана пред тях и им препречи пътя.

— Не! — викна той.

— Но това е кукоръкият мъж! — кресна Вайълет. — Той и Олаф ще избягат!

— Не мога да ви оставя да тичате подир двама опасни престъпници — отговори господин Поу. — Аз отговарям за вашата сигурност, деца, и няма да позволя да ви се случи нещо лошо.

— Тогава гонете ги вие — извика Клаус. — Но бързайте!

Господин Поу понечи да излезе през вратата, но спря, когато чу рева на стартиращ мотор. Двамата мошеници — дума, която тук означава „ужасни хора“ — бяха достигнали колата на доктор Ла Фрофаг и вече потегляха.

— Качете се в джипа! — възкликна Вайълет. — Следвайте ги!

— Един сериозен мъж — каза господин Поу строго, — не се замесва в гонитби с автомобили. Това е работа на полицията. Отивам да им се обадя и те навярно ще могат да блокират пътищата.

Децата Бодлер наблюдаваха със свити сърца как господин Поу затвори вратата и се втурна към телефона. Те знаеха, че няма смисъл. Докато господин Поу успееше да обясни положението на полицията, Граф Олаф и кукоръкият мъж сигурно отдавна щяха да са изчезнали. Вайълет, Клаус и Съни усетиха внезапно умората си, отидоха до огромното стълбище на чичо Монти и седнаха на най-долното стъпало, вслушвайки се в тихия звук от телефонния разговор на господин Поу. Те знаеха, че опитът да се намерят Граф Олаф и кукоръкият мъж, особено след като се стъмнеше, щеше да прилича на опит да се намери игла в купа сено.

Въпреки тревогата си от бягството на Граф Олаф трите сирачета трябва да бяха проспали няколко часа, защото следващото нещо, което осъзнаха, бе, че е нощ, а те все още се намират на най-долното стъпало. Някой ги беше завил с одеяло и докато се протягаха, те видяха как от Вивариума с влечугите излизат трима мъже в работни дрехи, които носят някои от влечугите с клетките им. Зад тях вървеше дебел мъж, облечен с кариран костюм в ярки цветове. Той спря, когато видя, че децата са будни.

— Здравейте — каза дебелият мъж със силен кънтящ глас. — Съжалявам, ако съм ви събудил, но моята група трябва да работи бързо.

— Кой сте вие? — попита Вайълет. Объркващо е да заспиш през деня и да се събудиш през нощта.

— Какво правите с влечугите на чичо Монти? — попита Клаус. Объркващо е също така да разбереш, че си спал на стълбище, вместо в легло или в спален чувал.

— Диксник? — попита Съни. Винаги е объркващо да се чудиш защо някой е решил да облече кариран костюм.

— Името ми е Брус — каза Брус. — Аз съм директор на Търговския отдел на Херпетологичното дружество. Вашият приятел, господин Поу, ми се обади да дойда и да иззема змиите, тъй като доктор Монтгомъри е починал. „Изземам“ означава „вземам ги всичките“.

— Ние знаем какво значи думата „изземам“ — отбеляза Клаус, — но защо ги взимате? Къде ще отидат?

— Вие, тримата, сте сираците, нали? Ще се преместите при някой друг роднина, който няма да умре и да ви изостави, както е направил доктор Монтгомъри. А тези змии се нуждаят от грижи и затова ще ги дадем на други учени, на зоологически градини и домове за пенсионери. Онези, които не можем да подслоним, ще трябва да приспим.

— Но това е колекцията на чичо Монти! — извика Клаус. — Отнело му е години да намери всичките тези влечуги! Не може да ги разпилеете по всички краища на земята!

— Ще трябва да стане така — каза Брус равнодушно. Без видима причина той говореше на много висок глас.

— Усойница! — викна Съни и взе да пълзи към Вивариума с влечугите.

— Сестра ми иска да каже — обясни Вайълет, — че е много добра приятелка с една от змиите. Бихме ли могли да вземем със себе си поне една… Невероятно смъртоносната усойница?

— Първо, не — отговори Брус. — Оня Поу каза, че всичките змии сега принадлежат на нас. И второ, ако мислите, че ще допусна малки деца до Невероятно смъртоносната усойница, премислете още веднъж.

— Но Невероятно смъртоносната усойница е безобидна — каза Вайълет. — Името й е лъженазвание.

Брус се почеса по главата.

— Какво е?

— Това означава „погрешно име“ — поясни Клаус. — Чичо Монти я открил и трябвало да я назове.

— Ама на този човек му се носеше славата, че е блестящ учен — рече Брус. Той бръкна в джоба на карираното си сако и извади една пура. — Да назовеш една змия с погрешно име не ми звучи особено блестящо. Звучи идиотски. Но, всъщност, какво можеш да очакваш от човек, чието име беше Монтгомъри Монтгомъри?

— Не е учтиво — каза Клаус — да се окарикатурява така нечие име.

— Нямам време да те питам какво значи „окарикатурява“ или както го рече — заяви Брус. — Но ако това бебе иска да махне с ръка за „чао“ на Невероятно смъртоносната усойница, по-добре да побърза. Тя е вече навън.

Съни запълзя към входната врата, но Клаус не беше довършил разговора си с Брус.

— Нашият чичо Монти беше блестящ учен — каза той твърдо.

— Беше блестящ човек — съгласи се Вайълет — и ние винаги ще го помним като такъв.

— Блестящ! — изпищя Съни насред пълзенето, а Вайълет и Клаус й се усмихнаха, изненадани, че е произнесла дума, която всеки можеше да разбере.

Брус запали пурата си и издуха дима във въздуха, после вдигна рамене.

— Хубаво е, че мислиш така, хлапе — каза. — Желая ви успех, където и да ви настанят.

Той погледна бляскавия диамантен часовник на китката си и се обърна към мъжете с работните дрехи:

— Хайде да побързаме. След пет минути трябва да сме пак на онзи път, дето мирише на джинджифил.

— Мирише на хрян — поправи го Вайълет, но Брус беше вече излязъл.

Тя и Клаус се спогледаха и после тръгнаха подир Съни да излязат навън, за да помахат за сбогом на своите приятели — влечугите. Но когато стигнаха до вратата, господин Поу влезе в помещението и пак им прегради пътя.

— Виждам, че сте будни — каза той. — Моля, качете се горе и си лягайте! Сутринта ще трябва да станем много рано.

— Искаме само да се сбогуваме със змиите — възропта Клаус, но господин Поу поклати глава.

— Само ще пречите на Брус — отговори той. — Освен това бих рекъл, че на вас, тримата, няма никога вече да ви се прииска да видите змия.

Сираците Бодлер се спогледаха и въздъхнаха. Всичко на този свят сякаш беше лошо. Лошо беше, че чичо Монти е мъртъв. Лошо беше, че Граф Олаф и кукоръкият мъж избягаха. Лошо беше, че Брус мисли за Монти като за човек с глупаво име вместо като за блестящ учен. Лошо беше също да приемеш, че децата няма никога вече да поискат да видят змия. Змиите и дори всичко във Вивариума с влечугите бяха последните възпоминания на сираците Бодлер за малобройните щастливи дни, прекарани в тази къща — малобройните щастливи дни, които бяха преживели, откакто загинаха родителите им. Макар и да разбираха, че господин Поу няма да им позволи да живеят сами с влечугите, беше много лошо, че никога вече няма да ги видят, без дори да са се сбогували с тях.

Пренебрегвайки нарежданията на господин Поу, Вайълет, Клаус и Съни се втурнаха навън през входната врата към мъжете в работни дрехи, които товареха клетките в един пикап, на който отзад пишеше „Херпетологично дружество“. Имаше пълнолуние и лунната светлина се отразяваше в стъклените стени на Вивариума с влечугите сякаш е голям скъпоценен камък с ярък, толкова ярък блясък — човек би рекъл „блестящ“. Когато Брус използва думата „блестящ“ за чичо Монти, той имаше предвид „човек със славата, че е умен и интелигентен“. Но когато децата използваха тази дума — и когато мислеха за нея сега, гледайки как Вивариумът с влечугите сияе на лунната светлина — тя означаваше повече от това. Тя означаваше, че дори в мрачните обстоятелства на сегашното им положение, дори през цялата поредица от злополучия, които щяха да ги сполитат през техния живот, чичо Монти и неговото добродушие щяха да сияят в спомените им. Чичо Монти беше блестящ и тяхното пребиваване при него беше блестящо. Брус и неговите хора от Херпетологичното дружество можеха да разтурят колекцията му, но никой никога не би могъл да накърни чувствата, с които децата Бодлер щяха да мислят за него.

— Сбогом, сбогом! — извикаха сираците Бодлер, когато мъжете натовариха в камионетката Невероятно смъртоносната усойница. — Сбогом, сбогом! — викаха те и въпреки че усойницата беше се сприятелила най-много със Съни, Вайълет и Клаус усетиха, че плачат наред със сестра си, и когато Невероятно смъртоносната усойница вдигна глава, за да ги види, те я видяха също да плаче и от зелените й очи се ронеха мънички искрящи сълзи. Усойницата също блестеше и когато децата се спогледаха, видяха как искрят собствените им сълзи.

— Ти си блестящ — пошепна Вайълет на Клаус, — задето прочете всичко за Мамбата на злото.

— Ти си блестяща — пошепна Клаус в отговор, — задето намери доказателствата в куфара на Стефано.

— Блестяща! — каза Съни отново и Вайълет и Клаус прегърнаха сестричката си. Дори най-малкото бодлерче беше блестящо, задето отвлече вниманието на възрастните с Невероятно смъртоносната усойница.

— Сбогом, сбогом! — викаха блестящите бодлерчета и махаха на влечугите на чичо Монти.

Децата стояха заедно под лунната светлина и продължаваха да махат дори след като Брус затвори вратите на пикапа, дори когато пикапът потегли покрай змиеобразните плетове и тръгна надолу по алеята към Противния път и дори когато зави край един ъгъл и изчезна в мрака.