Лемъни Сникет
Вивариумът с влечугите (5)

Глава пета

Тази нощ се стори на сираците Бодлер най-дългата и най-ужасната, която някога бяха преживели, а те бяха преживели доста такива нощи. Помнеха една, скоро след като се роди Съни, когато и трите деца имаха ужасен грип и се мятаха и въртяха, измъчвани от страхотна треска, докато баща им се опитваше да облекчи всичките едновременно, налагайки потните им чела със студени мокри кърпи. Нощта след като бяха загинали родителите им, трите деца прекараха в къщата на господин Поу и изобщо не мигнаха, прекалено нещастни и объркани дори да се опитат да заспят. И, естествено, бяха прекарали много на брой дълги и ужасни нощи, докато живееха при Граф Олаф.

Но тази именно нощ им се стори още по-страшна. От момента, когато Монти пристигна, докато стана време за лягане, Стефано държа децата под постоянен надзор — израз, който тук означава „непрекъснато ги наблюдаваше, за да нямат никаква възможност да говорят насаме с чичо Монти и да издадат, че той всъщност е Граф Олаф“, а чичо Монти беше прекалено залисан, за да предположи, че става нещо необичайно. Докато внасяха останалите покупки на чичо Монти, Стефано вземаше пликове само с едната ръка, а другата държеше в джоба на палтото си, където криеше дългия нож, обаче чичо Монти беше прекалено възбуден от всичките нови припаси, за да го попита защо го прави. Когато отидоха в кухнята да приготвят вечерята, Стефано се усмихваше заплашително на децата, докато режеше гъбите на филийки, но чичо Монти беше прекалено зает да наглежда соса „Строганоф“ да не кипне, та дори не забеляза, че Стефано използва за кълцането собствения си застрашителен нож. По време на вечерята Стефано разказваше смешни анекдоти и хвалеше научната работа на чичо Монти, а чичо Монти беше толкова поласкан, че дори през ум не му мина да допусне, че Стефано държи под масата нож и през цялото време леко го опира в коляното на Вайълет. А когато чичо Монти съобщи, че ще използва вечерта, за да покаже на новия си помощник всичко във Вивариума с влечугите, той беше прекалено разпален, за да си даде сметка, че децата Бодлер просто се качиха в стаите си, без да кажат нито дума.

За първи път това, че имаха отделни спални, им се стори по-скоро беда отколкото лукс, защото без присъствието на другите две деца, всяко от сирачетата се чувстваше още по-самотно и по-безпомощно. Вайълет се взираше в листовете, забодени на стената, и се опитваше да си представи какво крои Стефано. Клаус седна на големия си мек фотьойл и запали месинговата лампа за четене, но беше прекалено разтревожен и дори не отвори книга. Съни бе вперила поглед в своите твърди предмети, но не захапа нито един от тях.

И на трите деца им се искаше да тръгнат по коридора към стаята на чичо Монти, да го събудят и да му кажат какво им тежи. Но за да стигнат до неговата спалня, трябваше да минат покрай стаята, в която бе настанен Стефано, а той цяла нощ бдеше на един стол пред отворената й врата. Когато децата открехваха своите врати, за да надзърнат в тъмния коридор, виждаха бледата бръсната глава на Стефано, която сякаш се носеше във въздуха над тялото му в мрака. Виждаха също ножа му, който Стефано движеше бавно като махало на голям стоящ часовник. Той се люшкаше напред и назад, напред и назад, проблясвайки в мъждивата светлина, и тази гледка беше толкова страшна, че те не се осмеляваха да тръгнат по коридора.

Най-после светлината в къщата прие бледия сивосинкав цвят на ранната зора и бодлерчетата поеха сънени надолу по стълбата, за да закусят, уморени и с болки в целите тела от безсънната нощ. Седяха около масата, където бяха яли торта първата сутрин в тази къща, и чоплеха унило храната си. За първи път откакто пристигнаха при чичо Монти, нямаха желание да влязат във Вивариума с влечугите и да се захванат с работата за деня.

— Мисля, че трябва вече да вървим — каза Вайълет и бутна настрана едва нахапаната си препечена филийка. — Сигурна съм, че чичо Монти е започнал да работи и ни очаква.

— Аз пък съм сигурен, че Стефано също е там — обади се Клаус, вперил мрачен поглед в купичката си с овесена каша. — Няма да имаме никаква възможност да кажем на чичо Монти какво знаем за него.

— Йинга — рече Съни тъжно, като изпусна на земята недокоснатия си суров морков.

— Да можеше чичо Монти да знае каквото знаем ние — каза Вайълет, — и Стефано да знае, че той знае каквото знаем ние. Но чичо Монти не знае каквото знаем ние и Стефано знае, че той не знае каквото знаем ние.

— Знам — отговори Клаус.

— Знам, че знаеш — продължи Вайълет, — обаче ние не знаем какво е замислил всъщност Граф Олаф… искам да кажа Стефано… Той се стреми към нашето богатство, това е ясно, но как може да го вземе, щом като сме под опеката на чичо Монти?

— Може би просто ще дочака да станеш пълнолетна и после ще открадне богатството — каза Клаус.

— Да чакаш четири години е много време — възрази Вайълет.

Трите сирачета млъкнаха, докато всяко от тях си спомняше къде са били преди четири години. Тогава Вайълет беше десетгодишна и носеше косата си много къса. Спомни си, че някъде около десетия си рожден ден бе изобретила нов вид острилка за моливи. Клаус беше горе-долу осемгодишен и помнеше колко се интересуваше от комети и как четеше всички книги по астрономия, които родителите му имаха в библиотеката си. Съни, разбира се, не беше още родена преди четири години, та седеше и се опитваше да си спомни какво е било. Много тъмно, мислеше си тя, и не е имало нищо за хапане. И на трите деца четири години се струваха много дълго време.

— Хайде, хайде, много се бавите тази сутрин — каза чичо Монти, нахлувайки в кухнята.

Лицето му сияеше повече от обикновено, а в едната си ръка държеше малка връзка сгънати листове. — Стефано работи тук само от един ден, а вече е във Вивариума с влечугите. Всъщност, станал е още преди мен… Натъкнах се на него, когато слизах по стълбата. Той си пада малко слагач. А вие, тримата… движите се като Унгарската ленива змия, чиято максимална скорост е сантиметър и половина в час! Днес трябва да свършим много неща, а бих искал да сваря прожекцията в шест часа на „Зомбита в снега“. Хайде… бързо, бързо, бързо!

Вайълет погледна чичо Монти и осъзна, че това може да е единствената възможност да говорят наса ме с него, без да им пречи Стефано, но Монти изглеждаше толкова разпален, та не беше сигурна дали ще ги изслуша.

— Като стана дума за Стефано — подхвана тя плахо, — бихме и скали да говорим с теб за него.

Очите на чичо Монти се разшириха и той се огледа, сякаш в стаята има шпиони, а после се наведе към децата и прошепна:

— И аз бих искал да говоря с вас — каза. — Имам известни подозрения относно Стефано и ми се ще да ги обсъдя с вас.

Сираците Бодлер се спогледаха облекчено.

— Така ли? — попита Клаус.

— Разбира се — отговори чичо Монти. — Снощи започнах да ставам много подозрителен спрямо този мой нов помощник. У него има нещо малко съмнително и мисля… — чичо Монти пак се огледа и заговори още по-тихо, та децата трябваше да притаят дъх, за да го чуват. — И мисля, че трябва да го обсъдим навън. Идвате ли?

Децата кимнаха в знак на съгласие и станаха от масата. Оставяйки мръсните си съдове, което общо взето не е редно, но е напълно приемливо при критични обстоятелства, те тръгнаха с чичо Монти към главния вход, минаха покрай картината с двете преплетени змии и излязоха през входната врата на моравата, сякаш искаха да говорят със змиеподобните плетове, а не един с друг.

— Не искам да звучи като тщеславие — Започна чичо Монти, използвайки дума, която тук означава „самохвалство“, — обаче аз наистина съм един от най-уважаваните херпетолози в света.

Клаус примигна. Това беше неочаквано начало на разговора.

— То се знае, че си — каза той, — но…

— И заради това, колкото и да ми е тъжно да го кажа — продължи чичо Монти, сякаш не беше чул, — много хора ми завиждат.

— Убедена съм, че е така — вметна Вайълет озадачено.

— А щом завиждат — каза чичо Монти и поклати глава, — хората са готови да извършат какво ли не. Вършат налудничави неща. Когато взимах научната си степен по херпетология, моят съквартирант така ми завидя на една нова жаба, която бях открил, че открадна и изяде единствения ми екземпляр. Трябваше да снимам стомаха му на рентген и при защитата да използвам рентгеновите снимки вместо жабата. И нещо ми подсказва, че тук може да имаме подобно положение.

За какво говореше всъщност чичо Монти?

— Боя се, че не мога да схвана напълно мисълта ти — обади се Клаус, което е учтив начин да кажеш: „За какво говориш всъщност, чичо Монти?“.

— Снощи, след като си легнахте, Стефано ми зададе прекалено много въпроси за всичките змии и за предстоящата ми експедиция. И знаете ли защо?

— Предполагам — подхвана Вайълет, но чичо Монти я прекъсна.

— Защото този човек, който се нарича Стефано — заяви той, — в действителност е член на Херпетологичното дружество и е дошъл тук, за да се опита да намери Невероятно смъртоносната усойница и да обсеби моя доклад. Вие, тримата, знаете ли какво означава думата „обсебвам“?

— Не — отговори Вайълет, — обаче…

— Означава, че според мен този Стефано ще открадне змията ми — каза чичо Монти — и ще я представи на Херпетологичното дружество. Тъй като е нов вид, нямам начин да докажа, че аз съм я открил. Докато се усетим, Невероятно смъртоносната усойница ще бъде назована „Змия Стефано“ или нещо подобно, също толкова ужасно. И ако е замислил това, представете си какво ще причини на нашата перуанска експедиция. Всяка жаба, която хванем, всяка мостра от отрова, която сложим в епруветка, всяко интервю със змия, което запишем — изобщо всяка, дори най-малка работа, която свършим — ще попадне в ръцете на този шпионин на Херпетологичното дружество.

— Той не е шпионин на Херпетологичното дружество — каза Клаус нетърпеливо, — той е Граф Олаф!

— Разбирам точно какво имаш предвид! — възкликна чичо Монти развълнувано. — Такова поведение наистина е също тъй подло, като това на онзи ужасен човек. Ето защо ще направя ей така. — Той вдигна едната си ръка и размаха във въздуха сгънатите листове хартия. — Както знаете — каза, — утре заминаваме за Перу. Това са нашите билети за пътуването с „Просперо“, чудесен кораб, който тръгва в пет часа и ще ни отведе през морето до Южна Америка. Има един билет за мен, един за Вайълет, един за Клаус, един за Стефано, обаче няма за Съни, Защото ще я скрием в куфар, за да спестим малко пари.

— Дийпо!

— Само се пошегувах. Но за това не се шегувам. — С пламнало от възбуда лице чичо Монти взе един от сгънатите листове и почна да го раздира на дребни късчета. — Туй е билетът на Стефано. В края на краищата той няма да дойде с нас в Перу. Утре сутринта ще му кажа, че трябва да остане тук и да се грижи за моите влечуги. Така можем да осъществим спокойно една успешна експедиция.

— Но чичо Монти… — каза Клаус.

— Колко пъти трябва да ти напомням, че не е учтиво да прекъсваш? — прекъсна го чичо Монти, клатейки глава. — Във всеки случай знам какво те тревожи. Тревожи те мисълта какво ще се случи, ако той остане тук сам с Невероятно смъртоносната усойница. Но не се безпокой. Усойницата ще дойде с нас на експедицията и ще пътува в една от нашите клетки за пренасяне на змии. Не знам защо изглеждаш така унила, Съни. Мислех, че ще се зарадваш, ако усойницата ти прави компания. Тъй че не изглеждайте толкова разтревожени, бамбини. Както виждате, чичо ви Монти владее положението.

Когато някой прави малка грешка — да речем, ако келнерът ви донесе еспресо без мляко вместо с мляко, често е съвсем лесно да му се обясни как и защо греши. Но когато някой прави огромна грешка — да речем, ако келнерът ви ухапе по носа, вместо да вземе поръчката — често може да сте толкова изумени, че не сте в състояние да кажете каквото и да било. Парализирани от това каква огромна грешка прави келнерът, устата ви ще зине леко, а очите ви ще мигат на парцали, но няма да сте в състояние да кажете нито дума. Това се случи с децата Бодлер. Чичо Монти правеше такава огромна грешка по отношение на Стефано, като мислеше, че той е херпетологичен шпионин, а не Граф Олаф, та трите сирачета не можеха да измислят начин да му го кажат.

— Елате сега, миличките ми — каза чичо Монти. — Пропиляхме достатъчно време от сутринта в приказки. Трябва да… ох! — той се прекъсна с вик на изненада и болка и падна на земята.

— Чичо Монти! — извика Клаус.

Бодлерчетата видяха, че някакъв голям лъскав предмет лежи върху него и миг по-късно разбраха какъв е предметът — беше тежката месингова лампа за четене, която стоеше до големия мек фотьойл в стаята на Клаус.

— Ох! — повтори чичо Монти, като отмести лампата. — Наистина ме заболя! Рамото ми може да е изкълчено. Добре че не падна на главата ми, защото можеше да стори голяма беля.

— Но откъде се появи? — попита Вайълет.

— Трябва да е паднала от прозореца — каза чичо Монти и посочи стаята на Клаус. — Чия стая е това? Мисля, че е твоята, Клаус. Трябва да си по-внимателен. Не бива да провесваш току-тъй тежки предмети от прозореца. Видя ли какво можеше да стане?

— Но тя не беше дори близо до прозореца ми — възрази Клаус. — Държа я в нишата, за да чета, седнал на големия фотьойл.

— Хайде сега, Клаус — каза чичо Монти, като стана и му подаде лампата. — Наистина ли очакваш да повярвам, че лампата е изтанцувала до прозореца и е скочила на рамото ми? Моля те, сложи я на сигурно място в стаята си и няма да говорим повече за това.

— Но… — започна Клаус, обаче по-голямата му сестра го прекъсна.

— Ще ти помогна, Клаус — рече Вайълет. — Ще й намерим сигурно място.

— Добре, но не се бавете — каза чичо Монти, разтривайки рамото си. — Ще се видим във Вивариума с влечугите. Ела, Съни.

След като прекосиха входната зала, четиримата се разделиха при стълбата — чичо Монти и Съни тръгнаха към огромната врата на Вивариума с влечугите, а Вайълет и Клаус понесоха тежката месингова лампа към стаята на Клаус.

— Знаеш много добре — процеди Клаус през зъби към сестра си, — че не съм се отнасял небрежно с лампата.

— Знам, разбира се — прошепна Вайълет. — Обаче няма смисъл да се опитваме да го обясним на чичо Монти. Той мисли, че Стефано е херпетологичен шпионин. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз знам, че това е работа на Стефано.

— Какви сте ми умни, че се досетихте — каза един глас от горния край на стълбата и Вайълет и Клаус така се стреснаха, че едва не изтърваха лампата. Беше Стефано или, ако предпочитате, Граф Олаф. Тъй или иначе, беше лошият. — Вие открай време сте умни деца — продължи той. — Малко прекалено умни за моя вкус, но тъй като няма да ви има още дълго, това не ме тревожи особено.

— Вие пък не сте много умен — обади се Клаус яростно. — Тази тежка лампа за малко не ни улучи, но ако нещо се случи на сестрите ми или на мен, никога няма да сложите ръка върху Бодлеровото богатство.

— Ах, ах — каза Стефано и мръсните му зъби се показаха, като се усмихна. — Ако исках да нараня тебе, сирак, кръвта ти вече щеше да шурти надолу по тези стълби като водопад. Не. Няма да позволя нито косъм да падне от главата на който е да е Бодлер… не в тази къща. Няма нужда да се страхувате от мен, мъничките ми, докато не се озовем на място, където престъпленията се разкриват по-трудно.

— И къде би било това? — попита Вайълет. — Ние смятаме да останем тук, докато пораснем.

— Нима? — възкликна Стефано със своя мазен, толкова мазен глас. — Аз пък бях останал с впечатлението, че утре напускаме страната.

— Чичо Монти скъса вашия билет — отговори Клаус тържествуващо. — Усъмни се във вас, та промени плановете си и сега вие няма да дойдете с нас.

Усмивката на Стефано се превърна в навъсена гримаса и нечистите му зъби сякаш пораснаха. Очите му заблестяха тъй силно, че Вайълет и Клаус изпитаха болка, като ги гледаха.

— Не бих разчитал на това — каза той със зловещ, толкова зловещ глас. — Дори най-добрите планове могат да се променят, ако се случи злополука. — Той посочи с единия си костелив пръст месинговата лампа за четене. — А злополуки се случват непрекъснато.