Агата Кристи
Тъжният кипарис (9)

Глава втора

Питър Лорд зяпна, после извади носна кърпа, избърса лицето си и седна на един стол.

— Уф! Така ме измъчихте! По нищо не разбрах, че ще поемете случая!

— Аз само проучвах делото срещу Елинор Карлайл. Сега съм запознат с него. На Мери Джеръд е бил даден морфин и доколкото мога да преценя, трябва да е бил в сандвичите. Никой, освен Елинор Карлайл не се е докосвал до тях. Елинор Карлайл е имала мотив да убие Мери Джеръд и по мое мнение тя е способна да убие Мери Джеръд. Твърде е вероятно тя да е убила Мери Джеръд. Не виждам причина да мисля другояче. Ето, mon ami, едната страна на въпроса. Сега да преминем към втората. Да изхвърлим от съзнанието си всички досегашни разсъждения и да подходим към случая от друг ъгъл: Ако Елинор Карлайл не е убила Мери Джеръд, тогава кой го е извършил? Или Мери Джеръд се е самоубила?

Питър Лорд се надигна от стола си със сбърчено чело.

— Сега не бяхте съвсем точен.

— Аз не съм бил точен! — обидено извика Поаро.

— Да — продължи Питър Лорд неумолимо. — Вие казахте, че никой, освен Елинор Карлайл не се е докосвал до сандвичите. Но не знаете със сигурност.

— В къщата не е имало никой друг.

— Да, доколкото знаем. Но изпускате един кратък период от време. Този, през който Елинор Карлайл е излязла и е отишла до малката къща. Тогава сандвичите са били в чинията в килера и някой би могъл да сложи отровата.

Поаро си пое дълбоко въздух и каза:

— Прав сте, приятелю. Признавам. Съществувал е известен период от време, през който някой би могъл да има достъп до подноса със сандвичи. Трябва да се опитаме да си представим кой може да бъде този някой, тоест какъв тип човек… — Спря за малко и после продължи: — Нека разгледаме Мери Джеръд. Някой, но не Елинор Карлайл, желае смъртта й. Защо? Някой би ли се облагодетелствал от смъртта й? Имала ли е пари, които да остави?

Питър Лорд поклати глава.

— Тогава не. Но след месец щеше да притежава две хиляди лири. Елинор Карлайл уреждаше да й бъде прехвърлена тази сума, защото смяташе, че такова е желанието на лелята. Но наследството още не беше легализирано.

— В такъв случай можем да пренебрегнем парите като мотив — продължи Поаро. — Казвате, че Мери Джеръд е била красива. Това винаги създава усложнения. Имаше ли ухажори?

— Вероятно. Не зная много по този въпрос.

— А кой знае?

— По-добре да ви свържа със сестра Хопкинс — ухили се лекарят. — Тя е местната клюкарка. Знае всичко, което се случва в Мейдънсфорд.

— Исках да ви помоля да ми кажете какво ви е впечатлението от двете медицински сестри.

— О’Брайън е ирландка, добра медицинска сестра, компетентна, малко глуповата, може да бъде злобна и обича да послъгва. Тя е от хората с богата фантазия, но не прекалява с измислиците, просто понякога преувеличава.

Поаро кимна.

— Хопкинс е практична и хитра жена на средна възраст, много внимателна и компетентна, но прекалено много обича да си пъха носа в чуждите работи.

— Ако е имало някаква история с младеж от селото, сестра Хопкинс дали ще знае за нея?

— Обзалагам се! Въпреки това не вярвам, че ще можем да открием нещо съществено, следвайки тази линия — бавно добави доктор Лорд, — Мери не си е била вкъщи дълго време. Прекарала е две години в Германия.

— Била е на двайсет и една, нали?

— Да.

— Може да има някаква връзка с престоя й в Германия.

Лицето на Питър Лорд просветна и той нетърпеливо отбеляза:

— Искате да кажете, че някой немски младеж си е падал по нея? Може да я е проследил дотук, да е издебнал удобен момент и да е постигнал своето?

— Звучи малко мелодраматично — изрази съмнение Еркюл Поаро.

— Но е възможно!

— И все пак не е много вероятно.

— Не съм съгласен с вас — възрази лекарят. — Някой може би е бил толкова влюбен в нея, че когато тя го е отблъснала, той е побеснял. Навярно е решил, че се е отнесла ужасно с него. Възможно е.

— Да, възможно е — каза Еркюл Поаро, но тонът му не беше окуражителен.

— Продължете, мосю Поаро — подкани го Питър Лорд.

— Разбирам, че искате от мен да правя фокуси. Да вадя заек след заек от празна шапка.

— Е, може и така да се каже.

— Има и друга възможност.

— Продължавайте.

— Някой е откраднал опаковка морфин от чантата на сестра Хопкинс през въпросната юнска нощ. Да предположим, че Мери Джеръд е видяла човека, който го е направил.

— Тя би казала.

— Не, не, mon cher. Разсъждавайте логично. Ако видите Елинор Карлайл, Родерик Уелман, сестра О’Брайън или дори някой от прислугата да отваря чантата и да взема опаковката, какво бихте си помислили? Просто, че човекът е бил изпратен от сестрата, за да вземе нещо от чантата. Случилото се веднага е било забравено от Мери, но е възможно по-късно да си е спомнила този факт и да го е споменала пред въпросния човек. О, без никакво подозрение. Но представете си въздействието на тази забележка върху виновника за смъртта на госпожа Уелман! Мери е видяла и на всяка цена е трябвало да бъде накарана да замълчи! Мога да ви уверя, приятелю, че този, който веднъж е извършил убийство, не би се затруднил да убие отново!

— През цялото време съм вярвал, че госпожа Уелман сама е взела медикамента… — каза Питър Лорд намръщено.

— Но тя е била парализирана и безпомощна. Току-що е била получила втори инсулт.

— О, зная. Мислех си, че след като по някакъв начин се е сдобила с морфина, тя го е държала подръка.

— В такъв случай би трябвало да се е добрала до морфина, преди да получи втория инсулт, а сестрата го е изгубила след това.

— Възможно е Хопкинс да е забелязала, че морфинът липсва едва през въпросната сутрин. Може да е бил взет няколко дни по-рано, а тя да не е забелязала.

— Как би могла старата дама да се снабди с морфина?

— Не зная. Може да е подкупила някоя прислужничка. Ако е така, прислужничката никога няма да си признае.

— Не допускате ли, че някоя от сестрите е била подкупена?

— В никакъв случай! — поклати глава Лорд. — И двете много държат на професионалната етика, пък и биха се страхували до смърт да направят подобно нещо. Знаят колко е опасно за тях.

— Да, така е — съгласи се Поаро. После добави замислено: — Изглежда се озоваваме отново там, откъдето тръгнахме. Кой е човекът, който е най-вероятният извършител на кражбата на морфина? Елинор Карлайл. Можем да кажем, че го е направила, за да си осигури цялото наследство. Ако бъдем по-снизходителни, ще приемем, че е била подтикната от състрадание. Взела морфина и го е дала на леля си, като по този начин изпълнила нееднократната й молба. Но тя е взела морфина и Мери Джеръд я е видяла. И така, отново се връщаме към сандвичите и празната къща и към Елинор Карлайл, но този път с друг мотив: да спаси кожата си.

— Абсурд! — извика Питър Лорд. — Уверявам ви, тя не е такъв човек! Парите не я интересуват, а трябва да призная, същото се отнася и за Родерик Уелман. Чувал съм и двамата да го казват!

— Така ли? Много интересно. Самият аз винаги приемам подобен род изявления с голямо подозрение.

— По дяволите, Поаро — възмути се Питър Лорд, — всеки път ли трябва да обръщате нещата с главата надолу, така че всичко пак да се окаже срещу момичето?

— Не аз обръщам нещата, те самите се подреждат така. То е като магическото колело по панаирите. Завърта се и когато спре, показва едно и също име — Елинор Карлайл.

— Не! — възкликна младият мъж.

Еркюл Поаро тъжно поклати глава и каза:

— Елинор Карлайл има ли роднини? Сестри, братовчеди? Баща или майка?

— Не, сирак е, сама на този свят…

— Звучи толкова патетично! Сигурен съм, че Булмър доста ще посвири на тази струна! Кой тогава ще наследи парите й, ако тя умре?

— Не зная. Не съм мислил.

— Човек винаги трябва да мисли за тези неща — каза Поаро укорително. — Направила ли е например завещание?

Питър Лорд се изчерви и отговори с несигурен глас:

— Аз… не зная.

Детективът погледна в тавана и допря върховете на пръстите на ръцете си.

— Хубаво би било да ми кажете.

— Какво?

— Точно това, което се върти в главата ви, без значение дали би навредило на Елинор Карлайл.

— Откъде знаете…

— Да, да, зная! Има нещо, някаква случка! По-добре ми кажете, защото в противен случай ще си помисля, че е нещо много лошо.

— Всъщност не е нещо…

— Приемам, че не е нещо сериозно, но нека да го чуя.

Бавно и неохотно Питър Лорд му разказа за сцената, на която беше станал свидетел — как Елинор надничаше през прозореца на дома на сестра Хопкинс, а после започна да се смее.

Поаро повтори замислено:

— Тя каза така, нали: „Значи правиш завещанието си, Мери? Това е странно, толкова странно.“ И на вас ви стана ясно какво е имала наум… Може би си е помислила, че Мери Джеръд няма да живее дълго…

— Стори ми се, че си го мислеше. Не зная — измърмори Питър Лорд.

— Не, не ви се е сторило…