Агата Кристи
Тъжният кипарис (24)

II

Кратко изложение на съдията, господин Бедингфийлд:

— … трябва да сте напълно убедени, че тази жена е дала смъртоносната доза морфин на Мери Джеръд на двайсет и седми юли. Ако не сте — би следвало да признаете обвиняемата за невинна. Обвинението заяви, че единственият човек, който е имал възможност да даде отровата на Мери Джеръд, е била обвиняемата. Защитата успя да докаже, че има и други алтернативи. Посочено бе, че Мери Джеръд е могла да се самоубие, но единственото доказателства в подкрепа на това мнение е фактът, че е направила завещание малко преди да умре. Не се намери никакво доказателство, че е била потисната или нещастна, или в такова състояние на духа, което да доведе до подобна стъпка. Изложено бе и предположението, че някой друг е могъл да сложи морфин в сандвичите, докато Елинор Карлайл е отсъствала от къщата. Но в такъв случай отровата е била предназначена за Елинор Карлайл и смъртта на Мери Джеръд е била грешка. Третата версия, представена от защитата, е, че друг човек е имал същата възможност да даде морфина и отровата е била сложена в чая, а не в сандвичите. В подкрепа на тази версия защитата призова свидетеля Литълдейл, който заяви под клетва, че парченцето хартия, намерено в килера, е част от етикет на опаковка, съдържаща таблетки от апоморфин хидрохлорид, много мощно средство за повръщане. Бяха ви представени и двата вида етикети. Според мен полицията носи голяма отговорност, че не е проверила щателно парченцето и е направила погрешното заключение, че се отнася за етикет от опаковка морфин. Свидетелката Хопкинс заяви, че си е одраскала китката на розата, растяща пред малката къща. Свидетелят Уоргрейв огледа растението и потвърди, че по него няма бодли. Вие трябва да решите от какво е драскотината на китката на сестра Хопкинс и защо тя е излъгала… Ако обвинението ви е убедило, че подсъдимата, а не някой друг е извършил престъплението, би следвало да я признаете за виновна. Ако алтернативната версия, представена от защитата, е възможна и е в съответствие с доказателствата, обвиняемата трябва да бъде оправдана. Ще ви помоля да обмислите присъдата старателно и да проявите смелост при преценката на представените ви доказателства.

III

Въведоха Елинор в съдебната зала. Влязоха съдебните заседатели.

— Господа съдебни заседатели, постигнахте ли съгласие относно присъдата?

— Да.

— Обърнете се към подсъдимата и кажете дали я признавате за виновна или за невинна.

— Невинна…

Изведоха я през страничната врата.

Осъзнаваше, че я поздравяват… Лицето на Роди, на детектива с големите мустаци…

Но тя се обърна към Питър Лорд:

— Искам да се махна…

Сега двамата прекосяваха бързо Лондон, седнали в удобния даймлер.

Той мълчеше, а тя се наслаждаваше на блажената тишина.

Всяка минута я отвеждаше все по-далече и по-далече.

Нов живот… Изведнъж каза:

— Аз… искам да отида на някое спокойно място… където няма да виждам никакви лица…

— Всичко съм уредил. Отивате в санаториум. Спокойно място с красиви градини. Там никой няма да ви намери и да ви безпокои.

— Да, желая тъкмо това… — въздъхна тя.

Помисли си, че той я разбираше само защото беше лекар. Разбираше я и не я закачаше. Такова блажено спокойствие й носеше присъствието му. Да избяга от всичко, далеч от Лондон… на безопасно място…

Искаше да забрави, да забрави всичко… Вече нищо не изглеждаше истинско. Досегашният й живот и емоции бяха отминали, приключени и изчезнали. Чувстваше се като съвършено ново, неопитно и беззащитно създание, непокътнато и неопетнено, започващо битието си отначало. Страхуваше се, ужасно се страхуваше.

Но присъствието на Питър Лорд й действаше така утешително…

Вече напускаха Лондон и навлизаха в предградията.

Най-после тя проговори:

— Дължа всичко на вас, само на вас…

— Дължите го на Еркюл Поаро — отвърна той. — Този човек сякаш е магьосник.

— Дължа го на вас — настоя Елинор. — Вие го открихте и го накарахте да го направи!

— Наистина го накарах… — ухили се Питър.

— Убеден ли бяхте, че не съм го извършила, или се съмнявахте?

— Не бях напълно сигурен — призна си той.

— В началото за малко да се призная за виновна… защото, разбирате ли, си го бях помислила… Помислих си го в онзи ден, когато ме видяхте да надничам в дома на сестрата и да се смея.

— Да, зная.

— Сега ми изглежда толкова странно… като някакво безумие. Тогава купих пастета и направих сандвичите и през цялото време си представях как ще сложа отрова в тях, как тя ще изяде един и ще умре, а Роди ще се върне при мен.

— При някои хора подобни фантазии помагат. Всъщност не е чак толкова лошо. Освобождавате се от нещо чрез въображението си. Прилича на изпотяване.

— Да, вярно е. Защото си отиде изведнъж! Имам предвид злото, което ме беше обзело! Когато онази жена спомена за розата пред малката къща, всичко отново си дойде на място… — Тя потрепери и продължи: — После, когато отидохме в стаята и видяхме, че умира, аз се запитах дали има голяма разлика между това да помислиш за убийство и да го извършиш.

— Колкото от земята до небето!

— Да, но все пак…

— Разбира се, че има разлика! Да мислиш за убийство съвсем не означава да причиняваш зло. Понякога хората имат глупави представи. Мислят си, че е същото като да планираш убийство! Но не е. Ако дълго време мислиш за убийство, в един момент злото те напуска и усещаш колко си бил глупав!

— О! Вие ми действате така успокояващо… — възкликна Елинор.

— Едва ли. Просто имам повечко здрав разум — възрази Питър Лорд малко смутено.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Докато бях в съда, от време на време поглеждах към вас. Добивах смелост. Вие изглеждахте толкова обикновен. — Тя се засмя и продължи: — Бях груба!

— Разбирам. Когато изживяваш кошмар, единствената надежда идва от обикновените неща. Винаги съм смятал, че те са най-добрият изход.

За пръв път, откакто влязоха в колата, тя обърна глава и го погледна.

Образът му не предизвика в нея болка, каквато усещаше всеки път, когато погледнеше Роди. Не й причиняваше нито страдание, нито радост. Но я стопляше и успокояваше.

Тя си помисли: „Колко е хубаво лицето му… хубаво и смешно… Да, наистина е успокояващо…“

Продължаваха да пътуват.

Стигнаха до една порта. Зад нея имаше път, който се виеше към тиха бяла къща, кацнала на хълма.

— Тук ще бъдете съвсем спокойна. Никой няма да ви тревожи — каза Питър Лорд.

Тя сложи импулсивно ръката си върху неговата.

— Вие… ще идвате ли да ме виждате?

— Разбира се.

— А често ли?

— Толкова често, колкото желаете — отвърна той.

— Моля ви, идвайте… много често…