Агата Кристи
Тъжният кипарис (5)

II

— Какво има, сестра? Загубили ли сте нещо? — попита сестра О’Брайън. Лицето на сестра Хопкинс се беше зачервило. Търсеше нещо в кожената си чанта, която беше оставила във вестибюла предишната вечер.

— Колко неприятно — измърмори тя. — Не мога да си представя как съм могла да направя такова нещо.

— Какво?

Сестра Хопкинс отговори малко невъздържано:

— Елайза Райкин, нали знаете, има рак. Трябва да й се слагат по две инжекции морфин дневно — сутрин и вечер. Снощи, когато идвах насам, използвах последната таблетка и мога да се закълна, че сложих в чантата си нова опаковка.

— Потърсете пак. Тези опаковки са толкова малки.

Сестра Хопкинс отново прерови чантата си.

— Не, няма я! Може би все пак съм я оставила на шкафчето си. Бях убедена, че мога да се доверявам повече на паметта си. Бих се заклела, че я взех със себе си!

— Нали никъде не сте оставяли чантата си на път за насам?

— Разбира се, че не съм! — отговори сестра Хопкинс троснато.

— О, скъпа, ще я намерите ли? — попита сестра О’Брайън.

— Да, разбира се! Единственото място, където си оставих чантата, е този вестибюл, а тук няма кой да рови в него. Предполагам, че съм я забравила. Но ме е яд, сестра, нали разбирате? А и ще трябва първо да ходя до нас, на другия край на селото, и после отново да се връщам.

— Дано след снощното дежурство денят ви да не е много уморителен, скъпа — каза сестра О’Брайън. — Горката стара дама. Знаех си, че няма да издържи дълго.

— Аз също. Но докторът ще се изненада.

— Той винаги храни надежда за пациентите си — отбеляза сестра О’Брайън с нотка на неодобрение в гласа си.

— Много е млад. Няма нашия опит — отбеляза мрачно сестра Хопкинс на тръгване.

III

Доктор Лорд подскочи от изненада. Рижите му вежди се повдигнаха толкова високо, че почти се сляха с косата му, и той възкликна:

— Какво? Починала е?

— Да, докторе.

Подробностите бяха на върха на езика на сестра О’Брайън, но строгата й дисциплинираност я накара да изчака.

— Починала? — Питър Лорд се замисли, а после рязко нареди: — Донесете ми гореща вода.

Сестрата се озадачи, но вярна на професионалния си дълг, не зададе никакви въпроси. Ако лекар й кажеше да отиде и да одере кожата на някой алигатор, тя автоматично щеше да отговори: „Да, докторе“ и да излезе послушно от стаята, за да се справи със задачата.

IV

— Искате да кажете, че леля ми умря, без да остави завещание и че никога не е правила такова! — попита Родерик Уелман.

Господин Седън избърса стъклата на очилата си.

— Изглежда, в случая е така.

— Но е толкова необичайно! — удиви се Роди.

— Не е толкова необичайно, колкото си представяте — покашля се неодобрително адвокатът. — Случва се по-често, отколкото си мислите. Съществува известно суеверие около завещанията. А и хората смятат, че имат още много време. Струва им се, че ако направят завещание, по-бързо ще умрат. Много странно, но е така.

— Никога ли не сте говорили с нея по този въпрос? — попита младият мъж.

— Напротив, доста често — отговори господин Седън сухо.

— И какво казваше тя?

— Обичайните неща — въздъхна адвокатът. — Че има много време, че все още няма намерение да умира, че не е решила как точно да се разпореди с парите си.

— Но сигурно след първия инсулт… — намеси се Елинор.

— Не — поклати глава той. — Тогава стана дори по-лошо. Не искаше да чуе и дума!

— Много странно! — възкликна Роди.

— О, не. Болестта й естествено я направи много по-раздразнителна.

— Но тя искаше да умре… — каза Елинор озадачено.

— Скъпа госпожице Елинор — Седън отново избърса очилата си, — човешкият ум е нещо много любопитно. Госпожа Уелман може би си е мислела, че иска да умре, но наред с това е хранила надежда, че ще се възстанови напълно. Именно тази надежда, струва ми се, я е карала да смята, че ако направи завещание, ще й се случи нещастие. Не че изобщо не възнамеряваше да направи завещание, а по-скоро постоянно отлагаше.

Неочаквано той се обърна към Роди с почти приятелски тон:

— Знаете как човек отлага и избягва неприятните неща — тези, с които не желае да се сблъска.

Младежът се изчерви и промърмори:

— Да, аз… аз… Да, разбира се, зная какво имате предвид.

— Така. Госпожа Уелман винаги е смятала да направи завещание — продължи господин Седън, — но за нея утрешният ден бе по-подходящ от днешния. Повтаряше си, че има достатъчно време.

— Ето защо е била толкова разстроена снощи — изрече бавно Елинор — и много настояваше да ви повикаме…

— Несъмнено! — отговори адвокатът.

— Какво ще стане сега? — смутено попита Роди.

— С наследството на госпожа Уелман ли? — Адвокатът се изкашля и продължи: — Тъй като тя умря, без да остави завещание, цялото й състояние се наследява от най-близкия й роднина — госпожица Елинор Карлайл.

— Всичко на мен! — произнесе тя бавно.

— Държавата ще вземе определен процент — поясни господин Седън и се впусна в подробности. Накрая заключи: — Върху парите й няма попечителство или някакви специални разпоредби. Госпожа Уелман разполагаше изцяло с парите си и беше свободна да прави с тях каквото пожелае. Следователно сега всичко се наследява от госпожица Карлайл. Страхувам се, че данъкът наследство ще бъде доста голям, но дори след като се плати, състоянието ще е значително. Вложено е в сигурни ценни книжа.

— Но Родерик… — обади се Елинор.

— Господин Уелман — покашля се малко извинително адвокатът — е само племенник на съпруга на госпожа Уелман и не й е кръвен роднина.

— Така е — каза Роди.

— Естествено, няма особено значение кой от двама ни получава наследството, защото ние ще се оженим — изрече бързо Елинор, но не погледна към Роди.

— Така е — на свой ред се съгласи господин Седън.

V

— Няма значение, нали? — почти умолително попита Елинор.

Адвокатът Седън си беше отишъл. Лицето на Роди се изкриви в нервна гримаса и той каза:

— Ти трябва да го получиш. Така е съвсем правилно. За Бога, Елинор, не си въобразявай, че ти се сърдя. Не искам тези проклети пари!

— В Лондон се разбрахме, Роди, че няма значение кой от нас ще е наследникът, защото ние ще се оженим… — гласът на Елинор леко трепереше.

Той не отговори и тя настоя:

— Не си ли спомняш, че ти го каза?

— Да, спомням си.

Беше навел глава и гледаше в краката си. Лицето му пребледня и помръкна. Чувствителните му устни се свиха от болка. Внезапно Елинор вдигна изящно глава и попита:

— Няма значение, ако ние се оженим… Но ще го направим ли, Роди?

— Да направим какво? — попита той.

— Ще се оженим ли?

— Мисля, че имахме такова намерение — отвърна той с леко раздразнение. После продължи: — Разбира се, Елинор, ако предлагаш нещо друго сега…

— О, Роди, не можеш ли да бъдеш честен? — извика тя.

Той трепна и промълви тихо и объркано:

— Не зная какво става с мен…

— Аз зная… — заяви Елинор рязко.

— Може би наистина е така. Май вече съвсем не ми харесва идеята да живея от парите на жена си… — изрече Роди припряно.

Лицето на младата жена побеля.

— Не е това… Друго нещо е… — Замълча, после продължи: — Мери, нали?

— Предполагам — промърмори Роди нещастно. — Как разбра?

Елинор каза с горчива усмивка:

— Не беше трудно… Винаги когато я погледнеш… Изписано е на лицето ти. Всеки може да го види.

Изведнъж самообладанието му го напусна.

— О, Елинор! Не зная какво става с мен! Мисля, че полудявам! Случи се, когато я видях за пръв път, там, в гората… Лицето й. Всичко в мен се обърна. Не можеш да разбереш…

— Мога. Продължавай.

— Не исках да се влюбвам в нея… — каза той безпомощно. — Бях много щастлив с теб. О, Елинор, какъв мерзавец съм, да ти говоря тези неща…

— Глупости. Продължавай. Разкажи ми…

— Ти си чудесна… Страшно ми олеква, когато разговаряме. Силно съм привързан към теб, Елинор! Трябва да ми повярваш. Но другото е като магия! То обърка всичко — разбиранията ми за живота, радостта от него и всички сериозни, разумни и подредени неща…

— Любовта не е много разумна… — изрече тя нежно.

— Не е… — съгласи се Роди нещастно.

— Говорил ли си с нея? — попита Елинор и гласът й леко потрепери.

— Тази сутрин… Толкова глупаво постъпих… Загубих си ума…

— И какво стана?

— Тя, разбира се, ме накара веднага да млъкна! Беше шокирана. Заради леля Лора и заради теб…

Елинор свали от пръста си годежния пръстен с диамант и каза:

— По-добре да ти го върна, Роди.

Той го взе и без да я погледне, промърмори:

— Елинор, нямаш представа какво животно се чувствам.

— Мислиш ли, че тя ще се омъжи за теб? — попита младата жена тихо.

— Нямам представа. — Той поклати глава. — Не, няма да е скоро. В момента едва ли я интересувам. Но може би един ден…

— Мисля, че си прав — каза Елинор. — Трябва й време. Не бива да я виждаш за известен период, а после ще опиташ отново.

— Скъпата ми, Елинор! Ти си най-добрата приятелка, която съм имал. — Изведнъж хвана ръката й и я целуна. — Знаеш ли, Елинор, аз наистина те обичам, повече от всякога! Понякога Мери ми се струва само сън. Може да се събудя и да открия, че не съществува…

— Ако Мери не съществуваше… — промълви Елинор.

— Понякога ми се иска да я няма… — каза Роди, внезапно разчувстван. — Ние с теб, Елинор, си принадлежим. Наистина си принадлежим, нали?

Тя бавно сведе глава.

— О, да, ние си принадлежим.

И си помисли: „Ако Мери не съществуваше…“