Агата Кристи
Тъжният кипарис (2)

I

Анонимно писмо!

Елинор Карлайл гледаше втренчено писмото в ръката си. Никога преди не бе получавала подобно нещо. Предизвикваше неприятно усещане. Написано бе на евтина розова хартия с грозен почерк и правописни грешки.

Това е предупреждение!

Не пиша имена, но има некой, който изцежда лелята ви и ако не сте фнимателена ще ви лиши от фсичко. Момичетата са много хитри, а старите лели много меки, когато младите ги цедят. Това, което ви казвам е най-добре елате тук и вижте сама кво става. Не е редно за вас и за младия господин да ви се взема вашето — тя е много хитра, а старата може да пукне всеки момент.

Доброжелател

Елинор все още гледаше със сбърчено от отвращение чело писмото, когато вратата се отвори. Прислужничката оповести:

— Господин Уелман.

Влезе Роди.

Роди! Както всеки път Елинор усети леко замайване, трепет от удоволствието, че го вижда. Имаше чувството, че е длъжна да бъде въздържана и хладна с него. Защото бе съвсем очевидно, че Роди, въпреки че я обичаше, не изпитваше към нея това, което чувстваше тя към него. Когато го видя за пръв път, сърцето й сякаш се обърна и тя усети болка. Абсурдно бе, че един обикновен мъж, да, съвсем обикновен млад мъж може да предизвика подобно нещо! Достатъчно бе да го погледне и й се завиваше свят. От гласа му можеше да се разплаче. Любовта би трябвало да бъде приятно изживяване, а не нещо, което ти причинява такава силна болка… Едно бе ясно: човек трябва да бъде много, много внимателен и сдържан. Мъжете не обичат предаността и обожанието. Роди също.

Тя го поздрави с безразличие:

— Здравей, Роди!

— Здравей, скъпа — отговори той. — Изглеждаш доста притеснена. Да не би да е някаква сметка?

Елинор поклати глава. Той каза:

— Помислих си, че може да е. В средата на лятото сме, сезонът на изкушенията, и сметките валят една след друга.

— По-ужасно. Анонимно писмо — отвърна тя.

Роди учудено повдигна вежди. Изтънченото му, деликатно лице се скова.

— Не! — възкликна с отвращение.

— Наистина е ужасно…

Тя тръгна към бюрото си.

— Предполагам, че е най-добре да го скъсам.

Можеше да го унищожи и почти го бе направила, защото Роди и анонимните писма бяха две несъвместими неща. Трябваше да го хвърли и да приключи с това. Той нямаше да я спре. Неговата изтънченост бе много по-силна от любопитството му.

Но нещо я накара да промени решението си. Тя каза:

— Може би все пак е по-добре да го прочетеш. После ще го изгорим. Отнася се за леля Лора.

Роди с изненада повдигна вежди.

— За леля Лора?

Взе писмото, прочете го и на лицето му се изписа отвращение. Върна й го.

— Да — каза. — Наистина трябва да се изгори! Колко странни са хората!

— Мислиш ли, че е някой от слугите? — попита Елинор.

— Предполагам. — Той се поколеба и продължи: — Чудя се кое ли е момичето, за което се говори?

— Струва ми се, че е Мери Джеръд — отговори замислено тя.

Роди се помъчи да си я спомни.

— Мери Джеръд? Коя е тя?

— Дъщерята на пазача. Живеят в малката къща на имението. Сигурно си я спомняш като дете. Леля Лора беше доста привързана към нея и полагаше големи грижи за образованието й. Плащаше за училището, за уроците й по пиано и по френски език и за още много други неща.

— О, да! Сега си спомних. Едно мършаво дете, само крака и ръце, с буйна руса коса — каза Роди.

— Да, вероятно не си я виждал от лятната ваканция, когато мама и татко бяха в чужбина. Не посещаваш Хънтърбъри толкова често, колкото мен, а освен това тя бе известно време в Германия като момиче au pair^[1]. Когато бяхме деца, често я измъквахме от къщи, за да си играем.

— Как изглежда сега? — попита Роди.

— Красиво младо момиче с добри маниери и всичко останало. Благодарение на образованието й никога не би допуснал, че е дъщеря на стария Джеръд.

— Станала е млада дама, така ли?

— Да. Струва ми се, че по тази причина тя не се чувства добре вкъщи. Госпожа Джеръд почина преди няколко години, а Мери не се разбира с баща си. Той й се присмива, че е образована и има добри обноски.

— Хората не предполагат какво зло могат да причинят, когато „образоват“ някого! Много често това е жестокост, а не милосърдие — отбеляза Роди раздразнено.

— Предполагам, че прекарва много време у дома… Знам, че след инсулта на леля момичето й чете на глас.

— Защо не й чете сестрата? — попита той.

— Сестра О’Брайън говори на ужасен диалект. Не се учудвам, че леля Лора предпочита Мери — усмихна се Елинор.

Роди се разходи две-три минути нервно из стаята. После каза:

— Знаеш ли, Елинор, мисля, че трябва да посетим леля.

— Заради това? — потръпна тя.

— Не, съвсем не! О, по дяволите, човек трябва да е честен! Колкото и непочтено да изглежда, в писмото може да има и частица истина. Имам предвид, че ако старата дама е доста зле…

— Добре, Роди.

Той я погледна и й се усмихна чаровно, признавайки греховността на човешката природа.

— А парите й са важни, Елинор. И за двама ни.

— О, да — съгласи се тя.

— Не съм користен — продължи той сериозно. — Но, в крайна сметка, самата леля Лора неведнъж е казвала, че ние с теб сме единствените й роднини. Ти си нейна племенница, дете на брат й, а аз — племенник на съпруга й. Винаги ни е давала да разберем, че когато умре, един от нас ще я наследи, а по-вероятно и двамата. Става въпрос за много пари, Елинор.

— Да — отговори тя замислено. — Вероятно са много.

— Не е лесно да се поддържа Хънтърбъри — замълча за момент, после продължи: — Чичо Хенри, както се казва, не беше много състоятелен, когато срещна леля Лора. Тя обаче бе много богата. Двамата с баща ти наследиха огромно богатство. Жалко, че баща ти го пропиля.

— Горкият татко, нямаше нюх към търговията. Преди да умре, много се тревожеше за мен — въздъхна Елинор.

— Да. Леля Лора бе много по-разумна от него. Омъжи се за чичо Хенри и после купиха имението Хънтърбъри. Наскоро тя сподели с мен, че всички инвестиции, които е правила, са били успешни и никога не е губила.

— Чичо Хенри й остави всичко, нали?

Роди кимна.

— Да, жалко, че почина толкова скоро след сватбата. Тя така и не се омъжи повторно. Остана му вярна до гроб. А и с нас винаги е била много добра. Отнася се с мен като с роден племенник. Когато съм имал неприятности, винаги ми е помагала. Е, добре че не ми се случваха прекалено често!

— С мен също е била изключително щедра — каза Елинор.

— Леля Лора е много сърдечен човек — продължи Роди. — Струва ми се, Елинор, че без да го съзнаваме, с теб живеем доста разточително, имайки предвид с какво всъщност разполагаме.

— Май си прав… — съгласи се тя унило. — Всичко е толкова скъпо — дрехите, парфюмите, а също и такива глупости, като коктейлите, киното, та дори и грамофонните плочи.

— Скъпа, ти си такова нежно създание! Не си свикнала нито да се трудиш, нито да пестиш!

— Мислиш ли, че трябва да започна, Роди?

Той поклати глава.

— Харесвам те такава, каквато си: деликатна, сдържана и малко иронична. Би ми било много неприятно, ако се промениш. Искам да кажа само това, че ако не беше леля Лора, ти вероятно би работила нещо досадно. — После продължи: — Същото важи и за мен. Имам някаква работа. Кантората „Люис & Хюм“ не е чак толкова престижна, но напълно ме устройва. Запазвам самоуважението си, като работя, но, забележи, не се тревожа за бъдещето си, защото очаквам леля Лора да ми остави нещо.

— Приличаме на готованци! — заключи Елинор.

— Глупости! Дадоха ни да разберем, че някой ден ще имаме пари. Това е всичко. Естествено е този факт да повлияе на поведението ни.

— Всъщност леля Лора никога не ни е казвала на кого точно е оставила парите си — замислено отбеляза Елинор.

— Няма значение! Най-вероятно ще ги раздели между двама ни, но ако не стане така, ако тя остави всичко или по-голямата част от наследството на теб, като нейна кръвна роднина, то тогава, скъпа, наследството ще бъде и за мен, защото аз ще се оженя за теб. Ако възрастната дама реши да остави по-голямата част на мен като представител на рода Уелман, то пак всичко ще бъде наред, защото ти ще се омъжиш за мен.

Той й намигна закачливо и продължи:

— Какво щастие, че се обичаме. Обичаш ме, нали, Елинор?

— Да — малко студено и надменно отвърна тя.

— Да! — изимитира я Роди. — Ти си великолепна, Елинор. Само как изглеждаш! Недостъпна и сдържана — същинска принцеса! Предполагам, че тези твои качества ме накараха да се влюбя в теб.

— Така ли? — сдържайки дъха си, попита тя.

— Да. — Той се намръщи. — Някои жени са, как да кажа, с такова чувство за собственост. Приличат на кучета с привързаността си и непрекъснато демонстрират чувствата си. Не бих го понесъл! Докато с теб никога не съм сигурен. Можеш всеки момент да станеш студена и недостъпна по начин, по който само ти умееш. Можеш съвсем хладнокръвно да промениш мнението си, ей така, без да ти мигне окото. Ти си невероятно създание, Елинор! Като произведение на изкуството. Толкова съвършена! — После продължи: — Знаеш ли, струва ми си, че нашият брак ще бъде безупречен… Обичаме се достатъчно, но не прекалено. Добри приятели сме. Вкусовете ни са еднакви. Познаваме се много добре. Имаме всички предимства от това, че сме братовчеди, без недостатъците на кръвното родство. Никога няма да ми омръзнеш, защото си така загадъчна. Но аз може би ще ти омръзна. Толкова съм обикновен…

Елинор го прекъсна:

— Няма да ми омръзнеш, Роди! Никога!

— Сладка моя! — Той я целуна. — Струва ми се, че леля Лора е наясно за нашите чувства, въпреки че отдавна не сме ходили при нея, всъщност откакто взехме окончателно решение. Може дори да го използваме като предлог за посещението си, нали?

— Да. Скоро си мислех…

Роди продължи изречението й:

— … че не я посещаваме толкова често, колкото би трябвало. Аз също си го мислех. Когато получи инсулт, всяка събота и неделя бяхме при нея, а сега вече два месеца не сме стъпвали там.

— Щяхме веднага да отидем, ако ни се беше обадила.

— Да, разбира се. А и леля харесва сестра О’Брайън. Тя се грижи добре за нея. Все пак мисля, че бяхме малко безотговорни. Казвам го от чисто хуманна гледна точка, а не заради парите.

— Наистина — съгласи се Елинор.

— Така че това ужасно писмо в крайна сметка е за добро. Ще заминем за имението, за да защитим интересите си и защото обичаме милата старица.

Роди извади клечка кибрит, взе писмото от Елинор и го запали.

— Чудя се кой ли го е писал? — изрече той. — Не че е важно… Някой, който е на „наша страна“, както казвахме като деца. Може би ни мислят доброто. Майката на Джим Партингтън замина за Ривиерата, запозна се с млад италиански лекар, който се грижеше за нея, влюби се и му завеща цялото си състояние. Джим и сестрите му се опитаха да оспорят завещанието, но не успяха…

— Леля Лора харесва новия лекар, който пое пациентите на доктор Рансъм, но все пак не чак толкова! А и в това ужасно писмо се говори за момиче. Сигурно е Мери.

— Ще отидем и ще видим…

II

Сестра О’Брайън изскочи от спалнята на госпожа Уелман и влезе в банята. Промърмори през рамо:

— Ще сложа чайника. Сигурна съм, че една чаша чай ще ви се отрази добре, сестра.

Сестра Хопкинс отвърна със задоволство:

— Ами, скъпа, чаша чай ми се отразява добре всеки път. Винаги съм казвала, че няма нищо по-хубаво от чаша силен чай.

Сестра О’Брайън напълни чайника и запали газовия котлон.

— Имам всичко тук, в този шкаф — чашки, чинийки и захар, а Една ми носи прясно мляко два пъти дневно. Няма нужда непрекъснато да натискаш звънеца. Хубаво нещо е това котлонче, водата завира за секунди.

Сестра О’Брайън бе висока червенокоса жена на трийсет години, с ослепително бели зъби, луничаво лице и приветлива усмивка. С жизнеността и веселия си нрав тя бе любимка на пациентите си. Сестра Хопкинс, участъковата сестра, която идваше всяка сутрин да помага за тоалета на тежката възрастна дама, бе пъргава и опитна жена на средна възраст с грозновато лице.

— Всичко в тази къща се прави както трябва — одобрително каза тя.

— Да — съгласи се другата сестра. — Къщата е малко старомодна, няма парно, но има достатъчно камини. Прислугата си знае задълженията, а и госпожа Бишоп ги държи изкъсо.

— Днешните момичета трудно ги издържам. Повечето от тях не знаят какво искат, а и никаква работа не могат да свършат свястно — каза сестра Хопкинс.

— Мери Джеръд е добро момиче — отвърна сестра О’Брайън. — Не мога да си представя какво би правила госпожа Уелман без нея. Чу ли как питаше за нея преди малко? Бих казала дори, че е чудесно момиче и има добри обноски.

— Мъчно ми е за Мери. Старият й баща постоянно я дразни.

— Нито една свястна дума не можеш да чуеш от този стар темерут — възмути се сестра О’Брайън. — А, ето, чайникът завря. Сега ще направя чая.

Тя приготви горещ силен чай и напълни чашите. Двете се настаниха в стаята на сестра О’Брайън, която се намираше до спалнята на госпожа Уелман.

— Ще дойдат господин Уелман и госпожица Карлайл — съобщи сестра О’Брайън. — Тази сутрин получихме телеграма.

— О, чудесно! — зарадва се сестра Хопкинс. — Чудех се от какво ли е развълнувана старата дама. Май отдавна не са идвали?

— Трябва да има повече от два месеца. Господин Уелман е толкова приятен млад мъж. Ама е много горделив.

— Скоро видях нейна снимка в „Татлър“. Беше с приятел — сети се сестра Хопкинс.

— Тя е доста известна в обществото, нали? И винаги е с такива хубави дрехи! Мислите ли, че в действителност е толкова красива?

— Трудно може да се каже как в действителност изглеждат тези момичета под такова количество грим! — възкликна сестра Хопкинс. — Според мен тя не е толкова красива, колкото Мери Джеръд.

Сестра О’Брайън сви устни и наклони глава.

— Може и да сте права. Но Мери няма стил!

Сестра Хопкинс поучително заяви:

— „Дрехите правят човека!“

— Още малко чай, сестра?

— С удоволствие. Благодаря.

Двете жени доближиха глави над чашите с горещ чай. Сестра О’Брайън започна:

— Снощи се случи нещо странно. Нощес в два часа отидох да видя както обикновено старата дама. Беше будна, но като че ли сънуваше, защото когато влязох, тя промълви: „Снимката. Трябва да видя снимката.“ Аз й казах: „Разбира се, госпожо Уелман. Но не е ли по-добре да почакате до сутринта?“, а тя ми отговори: „Не, искам да я видя сега!“ Така че аз й рекох: „Ами добре. Къде е снимката? Тази на господин Родерик ли имате предвид?“ А тя ми отговори: „Родерик? Не. Люис.“ Започна да се надига от леглото и аз се приближих, за да й помогна. От малката кутийка на нощното шкафче тя извади връзка ключове и ми каза да отворя второто чекмедже на високия скрин. А там наистина имаше голяма снимка в сребърна рамка. Такъв красив мъж! В единия ъгъл бе написано „Люис“. Изглеждаше доста старомодно. Снимката сигурно е правена преди много години. Занесох й я и тя дълго време я държа, взираше се в нея. От време на време промърморваше: „Люис, Люис.“ Въздъхна и ми я даде, за да я прибера на мястото й. И можете ли да си представите, когато се обърнах, тя вече спеше сладко като дете.

— Мислите ли, че това е мъжът й? — попита сестра Хопкинс.

— Не е! Тази сутрин попитах госпожа Бишоп уж случайно, какво е било малкото име на стария господин Уелман. Тя ми отговори, че се е казвал Хенри!

Двете жени се спогледаха. Сестра Хопкинс имаше дълъг нос и върхът му като че ли леко помръдна от удоволствие. Промърмори замислено:

— Люис… Люис. Чудя се. Не си спомням тук да има човек с такова име.

— Било е много отдавна, скъпа — припомни й другата.

— Да, а освен това аз съм тук само от няколко години. Чудя се…

— Много красив мъж. Изглеждаше като кавалерийски офицер!

— Колко интересно! — възкликна сестра Хопкинс, отпивайки от чая си.

Сестра О’Брайън каза замечтано:

— Може би като млади са били влюбени, а жесток баща ги е разделил…

Сестра Хопкинс тъжно въздъхна:

— Или пък е бил убит през войната…

III

Приятно ободрена от чая и романтичния разговор, сестра Хопкинс най-накрая си тръгна. Мери Джеръд изтича след нея и я настигна.

— Сестра, мога ли да повървя с вас до селото?

— Разбира се, скъпа Мери.

— Трябва да говоря с вас — задъхано каза момичето. — Много съм разтревожена.

Сестра Хопкинс я погледна мило.

Мери Джеръд бе прекрасно младо момиче на двайсет и една години. Красотата й, подобна на дива роза, бе някак нереална — тя имаше изящна дълга шия, светлоруса коса, която падаше покрай съвършено оформеното й лице в естествени къдри, и дълбоки, живи сини очи.

— Какво се е случило? — попита сестрата.

— Работата е там, че времето минава, а аз не правя нищо!

— Имаш достатъчно време за всичко — сухо отбеляза сестрата.

— Не мисля така. Всичко е толкова несигурно. Госпожа Уелман винаги е била много внимателна с мен. Плати доста пари, за да ме образова. Но чувствам, че е време да започна сама да се издържам. Трябва да усвоя някаква професия.

Сестра Хопкинс кимна разбиращо.

— Иначе всичко би било напразно. Опитах се да обясня на госпожа Уелман, но тя изглежда не ме разбра. Толкова ми е трудно. Постоянно ми повтаря, че има време.

— Не забравяй, че тя е болна — каза сестра Хопкинс.

Мери се изчерви засрамено.

— О, зная. Предполагам, че не би трябвало да я тревожа. Но е толкова неприятно, а и баща ми — държи се отвратително! Подиграва ми се, че се правя на дама! А аз наистина не искам да стоя без работа!

— Сигурно.

— Проблемът е, че всички курсове струват скъпо. Зная доста добре немски език и бих могла да опитам нещо с него. Но всъщност това, което наистина желая, е да стана медицинска сестра. Харесва ми да помагам на болни хора.

— Не забравяй, че за тази професия трябва да си здрава като кон! — отбеляза сестра Хопкинс не съвсем деликатно.

— Но аз съм силна! А и наистина ми харесва да се грижа за болни. Сестрата на майка ми, която живее в Нова Зеландия, също беше медицинска сестра. Разбирате ли, в кръвта ми е.

— Какво ще кажеш за един курс по масаж? — предложи сестра Хопкинс. — Или да станеш детегледачка. Нали много обичаш деца? От масажа би изкарвала добри пари.

— Но курсовете са скъпи, нали? Надявах се… Въпреки че би било нахално от моя страна, защото тя вече е направила толкова много за мен — изрече Мери нещастно.

— Имаш предвид госпожа Уелман? Глупости! Според мен тя ти го дължи. Дала ти е добро образование, но с него едва ли би могла да правиш нещо. Не искаш ли да станеш учителка?

— Не съм толкова умна.

— Е, хайде, стига! Ако послушаш съвета ми, Мери, засега трябва да бъдеш търпелива. Както ти казах, госпожа Уелман е длъжна да ти помогне да започнеш да се издържаш сама. Сигурна съм, че има нещо предвид. Но едно е вярно — тя е много привързана към теб и не желае да те загуби.

— О! — възкликна Мери. — Наистина ли мислите така?

— Да, естествено! Горката стара дама, парализирана и така безпомощна. Не са й останали много радости. За нея е особено важно да има до себе си едно мило младо момиче като теб. Ти внасяш толкова свежест в стаята на болната.

— Ако действително мислите така — каза тихо Мери, — това ме кара да се чувствам по-добре… Милата госпожа Уелман, аз съм много, много привързана към нея! Винаги е била толкова добра към мен. Бих направила всичко за нея!

— В такъв случай най-доброто, което можеш да направиш, е, да оставиш всичко така, както е, и да престанеш да се тревожиш! Няма да е за дълго — отвърна сухо сестра Хопкинс.

— Какво искате да кажете? — попита момичето със страх в очите.

— Състоянието й се подобри, но няма да е за дълго. Ще последва нов удар, а после още един… Картината ми е добре позната. Бъди търпелива, мила моя. Но ако съумееш да направиш щастливи последните й дни, това ще е най-голямата ти отплата към нея. После всичко ще си дойде на мястото.

— Колко сте добра! — каза Мери.

— Ето бащата ти излиза от къщичката ви. Май денят му не е започнал много добре.

Приближиха се до големите железни порти. Един прегърбен възрастен мъж с мъка слизаше по стъпалата.

— Добро утро, господин Джеръд! — весело го поздрави сестра Хопкинс.

— Уф! — раздразнено отвърна Ифрейм Джеръд.

— Много приятно време! — продължи сестра Хопкинс.

— За вас може би, но не и за мен! Лумбагото жестоко ме мъчи!

— Миналата седмица бе доста влажна. Но сега е топло и сухо и болката ви ще премине — ободри го сестрата.

Резките й професионални маниери като че ли ядосаха стареца и той заяви намусено:

— Тези сестри, винаги приказват все едно и също. Веселят се за сметка на мъките на хората. Съвсем не ви е грижа! А сега пък и Мери реши да става сестра. Мислех си, че иска да бъде нещо повече, с тия нейни френски, немски, пиано и разните му там други работи, дето ги учи в скъпите училища и по чужбините.

Мери му отговори рязко:

— Само ако можех да стана медицинска сестра, би ми било достатъчно!

— Е, да! И съвсем скоро ще спреш да вършиш каквото и да било! Ще развяваш напред-назад добрите си обноски, финеса си на дама и ще безделничиш! Да мързелуваш — само това ти харесва, моето момиче!

В очите й се появиха сълзи:

— Не е вярно, татко. Нямаш право да говориш така!

Сестра Хопкинс се опита да разведри атмосферата:

— Май не сме в много добро настроение тази сутрин, а? Вие не мислите наистина така, нали, Джеръд? Мери е добро момиче и добра дъщеря.

Джеръд погледна със злоба дъщеря си.

— Тя вече не ми е дъщеря — с тоя френски, история и префърцунени приказки! Пфу!

Обърна се и си влезе в къщичката.

В очите на Мери блестяха сълзи. Погледна сестрата и каза:

— Нали виждате, сестра, колко ми е трудно! Той е толкова несправедлив. Никога не ме е харесвал, дори когато бях малко момиче. Мама постоянно трябваше да ме защитава.

— Хайде, хайде, не се тревожи чак толкова! — опита се да я успокои сестра Хопкинс. — Господ ни праща трудностите, за да ни изпита! О, Боже, закъснявам. Толкова много посещения имам тази сутрин.

Мери Джеръд се загледа в бързо отдалечаващата се жена и с тъга си помисли, че на този свят наистина няма кой да й помогне. Въпреки милото си държание сестра Хопкинс й даде само банални съвети и не предложи нищо ново.

Помисли си печално: „А сега какво да правя?“