Агата Кристи
Тъжният кипарис (21)

I

Много топло ли беше в съда? Или много студено? Елинор Карлайл не беше съвсем сигурна. Понякога усещаше, че гори като в треска, а веднага след това се разтреперваше от студ.

Не чу края на речта на прокурора. Пак се беше върнала в миналото и постепенно си припомни цялата история от деня, в който пристигна ужасното писмо, до момента, когато един полицай с гладко лице изрече ужасно отчетливо:

— Елинор Катарин Карлайл. Имам заповед за арестуването ви във връзка с обвинението, че на двайсет и седми юли сте убили Мери Джеръд чрез отравяне. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използвано като доказателство по време на процеса.

Ужасяваща, плашеща отчетливост… Почувства се хваната в капана на добре смазана, работеща плавно машина — безстрастна и нечовечна.

И ето я сега на подсъдимата скамейка, в центъра на общественото внимание. Стотици очи, нито безлични, нито безчовечни, бяха вперени в нея с алчна наслада…

Само съдебните заседатели не я гледаха. Бяха смутени и упорито извръщаха погледите си… Тя си помисли: „Така е, защото знаят какво решение ще вземат в най-скоро време…“

II

Доктор Лорд даваше свидетелски показания. Това същият Питър Лорд ли беше — младият, жизнерадостен лекар с луничавото лице от Хънтърбъри, толкова мил и добронамерен? Сега изглеждаше така скован. Строго професионален. Отговаряше монотонно: извикали са го по телефона в имението Хънтърбъри; било е твърде късно, за да направи нещо; Мери Джеръд умряла няколко минути след пристигането му; по негово мнение смъртта е настъпила вследствие отравяне с морфин, което е протекло нетипично, в така наречената „скоротечна“ форма.

Сър Едуин Булмър стана, за да проведе кръстосан разпит.

— Вие ли сте лекарят, който редовно се е грижил за госпожа Уелман?

— Да.

— При посещенията си в имението Хънтърбъри през месец юни виждали ли сте обвиняемата и Мери Джеръд заедно?

— Няколко пъти.

— Какво според вас бе отношението на обвиняемата към Мери Джеръд?

— Съвсем непринудено и любезно.

— Не сте ли забелязали някакви признаци на „омраза, породена от ревност“, за която се говори толкова много тук? — попита адвокатът с леко презрителна усмивка.

— Не — каза Питър Лорд твърдо и стисна зъби. Елинор си помисли: „Но той… той… Той лъже заради мен… Той знаеше…“

Следващият свидетел беше съдебният лекар. Неговите показания бяха по-подробни и по-дълги. Смъртта е предизвикана от отравяне с морфин, протекло в „скоротечна“ форма. Помолиха го да обясни термина и той го стори с удоволствие. Смъртта чрез отравяне с морфин може да настъпи по няколко различни начина. В най-често срещания случай симптомите включват период на превъзбудено състояние, последван от сънливост и упоение, когато зениците се свиват. Друга, не толкова често срещана форма е „скоротечната“, наречена така от французите. При нея за много кратко време, около десет минути, настъпва дълбок сън, а зениците обикновено са разширени…

III

Заседанието на съда бе прекъснато за почивка, след което продължи отново. Няколко часа се занимаваха с медицинските експертизи.

С увлечение и множество научни термини доктор Алан Гарсия, известен патоанатом, разказа за съдържанието на стомаха: хляб, рибен пастет, чай, морфин… Последваха още научни термини и различни проценти. Количеството морфин, погълнато от мъртвата, е било около четири грана^[1], а смъртоносната доза би могла да бъде само един гран.

Сър Едуин стана и го попита любезно:

— Бих искал да изясня. В стомаха сте намерили само хляб, масло, рибен пастет, чай и морфин и никаква друга храна, така ли?

— Да.

— Тоест за продължителен период от време мъртвата е поела само сандвичи и чай, така ли?

— Така е.

— Има ли някакво безспорно доказателство за начина, по който морфинът е попаднал в организма?

— Не ви разбирам.

— Ще задам въпроса по-просто. Морфинът е могъл да бъде погълнат с рибния пастет, с хляба или с маслото върху него, с чая или с млякото, което е било добавено към него. Така ли е?

— Да.

— Има ли конкретно доказателство, че морфинът е бил в рибния пастет, а не в някоя от другите храни?

— Не.

— Всъщност морфинът е могъл да бъде взет и отделно, тоест не чрез някоя от тези храни? Могъл е просто да бъде погълнат като таблетка?

— Да, разбира се.

Сър Едуин седна.

Сър Самюъл започна кръстосан разпит:

— Въпреки това вие сте на мнение, че независимо от начина, по който е взет морфинът, той е бил погълнат едновременно с храната и чая?

— Да.

— Благодаря.

IV

Инспектор Брил се закле механично и отривисто. Застана решително на свидетелското място и с лекотата на професионалист безпристрастно изложи показанията си.

— Повикаха ни в къщата… Обвиняемата каза: „Сигурно рибният пастет е бил развален.“ Започнахме да претърсваме помещенията. В килера намерихме измито бурканче от рибен пастет, поставено върху дъската за сушене на съдове, и още едно бурканче, наполовина празно. Продължихме да претърсваме килера…

— Какво още открихте?

— В пукнатината между дъските на пода зад масата намерих парченце хартия.

Показаха го на съдебните заседатели.

— Разбрахте ли от какво е парченцето хартия?

— Част от етикет, който обикновено се използва при стъклените опаковки с морфин.

Адвокатът на подсъдимата се надигна бавно и спокойно.

— Намерили сте това парченце в пукнатина на пода — попита той.

— Да.

— Част от етикет ли е?

— Да.

— Открихте ли другото парче от етикета?

— Не.

— Не намерихте ли стъклена тубичка или шишенце, от чийто етикет е могло да бъде откъснато парченцето?

— Не.

— В какво състояние беше парченцето, когато го видяхте на пода? Чисто ли беше или изцапано?

— Изглеждаше току-що откъснато.

— Какво искате да кажете?

— Върху едната му страна имаше малко прах от пода, но иначе беше чисто.

— Възможно ли е да е престояло там по-дълго време?

— Не, беше паднало на пода съвсем наскоро.

— Тоест твърдите, че е попаднало там в деня, когато сте го открили, не по-рано. Така ли?

— Да.

Сър Едуин изсумтя и седна на мястото си.

V

На свидетелското място застана сестра Хопкинс. Лицето й беше зачервено и излъчваше самодоволство.

„Въпреки всичко — помисли си Елинор — сестра Хопкинс не ме плаши толкова, колкото инспектор Брил. Безчовечността на инспектора ме парализира. Той определено е част от голямата машина. Сестра Хопкинс поне има човешки чувства и предубеждения.“

— Казвате се Джеси Хопкинс?

— Да.

— Вие сте правоспособна участъкова сестра и живеете в „Роуз Котидж“, Хънтърбъри. Така ли е?

— Да.

— Къде бяхте на двайсет и осми юни?

— Бях в имението Хънтърбъри.

— Повикаха ли ви?

— Да. Госпожа Уелман бе получила втори инсулт. Отидох да помогна на сестра О’Брайън, докато намерят още една сестра за болната.

— Взехте ли със себе си чантата си?

— Да.

— Кажете на съдебните заседатели какво имаше в нея.

— Бинтове, марли, спринцовка, някои лекарства, включително и една опаковка морфин хидрохлорид.

— Защо тази опаковка беше в чантата ви?

— Трябваше всяка сутрин и вечер да инжектирам морфин на една от болните в селото.

— Какво съдържаше опаковката?

— В нея имаше двайсет таблетки от половин гран морфин хидрохлорид.

— Какво направихте с чантата си?

— Оставих я във вестибюла.

— Това беше на двайсет и осми юни вечерта. После кога го отворихте?

— На другата сутрин, около девет часа, точно когато се готвех да си тръгна.

— Липсваше ли нещо?

— Липсваше опаковката морфин.

— Казахте ли на някого?

— Споменах на сестра О’Брайън, която се грижеше за госпожа Уелман.

— Чантата ви е стояла във вестибюла, през който са минавали много хора, така ли?

— Да.

Сър Самюъл замълча, после попита:

— Бяхте ли близки с мъртвото момиче — Мери Джеръд?

— Да.

— Какво бе мнението ви за нея?

— Беше много сладко и добро момиче.

— Беше ли щастлива?

— Много.

— Знаете ли дали е имала неприятности?

— Не, нямаше.

— Тревожеше ли я нещо, преди да умре? Чувстваше ли се нещастна?

— Не.

— Съществуваше ли някаква причина сама да сложи край на живота си?

— Не, никаква.

Разпитът продължи дълго. Казаното звучеше изобличаващо. Сестра Хопкинс придружила Мери до малката къща, появила се Елинор, била развълнувана, поканила ги на сандвичи и поднесла първия на Мери. Елинор пожелала да измие съдовете, после предложила на сестра Хопкинс да се качат на горния етаж, за да й помогне да разпределят дрехите.

Сър Едуин Булмър често я прекъсваше и отправяше възражения.

Елинор си помисли: „Да, истина е — и тя вярва, че аз съм го направила. Сигурна е. И всяка нейна дума отговаря на фактите. Ето кое е най-ужасното. Всичко, което казва, е вярно.“

Погледна отново към залата и съзря погледа на Еркюл Поаро. Гледаше я замислено, дори мило. Гледаше я така, сякаш бе разкрил всичко…

Намереното парченце от етикета, залепено върху картонче, бе подадено на свидетелката.

— Знаете ли какво е това?

— Част от етикет.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели от какъв етикет?

— Да, от етикет на опаковка, съдържаща таблетки за подкожно приложение. Таблетки морфин от половин гран като тези, които загубих.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. От моята опаковка е.

Съдията попита:

— Има ли някакъв специален знак, по който можете да определите, че този етикет е от опаковката, която сте загубили?

— Не, ваша милост. Но сигурно е от нея.

— Всъщност единственото, което можете да кажете, е, че много прилича на нея.

— Да, това искам да кажа.

Съдът се оттегли за почивка.