Агата Кристи
Тъжният кипарис (4)

II

Веднага щом получи телеграмата, Елинор се обади на Роди и сега двамата пътуваха с влака към Хънтърбъри. Елинор почти не се беше виждала с Роди през седмицата след последното им посещение в имението. Бяха се срещнали два пъти за малко, но между тях се беше появила странна скованост. Той й беше изпратил цветя — голям букет от рози с дълги дръжки. Беше доста необичайно от негова страна. Веднъж вечеряха заедно и по време на вечерята той се държа по-внимателно от обикновено. Предостави на нея да избере ястията и напитките, много усърдно й кавалерстваше за палтото.

На Елинор й се стори, че той играе роля от някоя пиеса — ролята на предания годеник…

Каза си: „Не ставай идиот. Всичко е наред… Въобразяваш си разни неща! Всеобхватното ти и примитивно чувство за собственост!“

В отношението й към него като че ли имаше сянка на отчуждение. Бе по-сдържана от преди.

Сега, при тази внезапна тревога, нормалните им отношения се възвърнаха и те разговаряха съвсем непринудено.

— Бедната стара дама. Изглеждаше така добре последния път, когато я видяхме — каза Роди.

— Ужасно се тревожа за нея. Зная как мрази да е болна, а сега, предполагам, ще е още по-безпомощна и ще се чувства отвратително! Струва ми се, Роди, че човек би трябвало да има право да сложи край на живота си — ако наистина го желае.

— Съгласен съм. Един цивилизован изход. Убиваме животните, за да прекратим мъките им. Предполагам, че не постъпваме така с човешките същества поради естеството на човешката природа — хората могат да бъдат умъртвени от любимите си роднини само заради парите им, дори и тогава, когато съвсем не са толкова зле.

Елинор отвърна замислено:

— Разбира се, би трябвало да се повери на лекарите.

— Не е изключено лекарят да е мошеник.

— Можем да се доверим на човек като доктор Лорд.

— Да, той изглежда напълно почтен. Приятен човек е.

III

Доктор Лорд се беше надвесил над леглото. Зад него се суетеше сестра О’Брайън. Той се опитваше, сбърчил чело, да разбере несвързаните звуци, които излизаха от устата на пациентката му.

— Да, да. Не се вълнувайте! Не бързайте! Повдигнете леко дясната си ръка, когато искате да ми кажете „да“. Има ли нещо, което ви тревожи?

Последва утвърдителен знак.

— Нещо спешно? Да. Искате да се направи нещо. Да извикаме някого? Госпожица Карлайл? И господин Уелман? Те вече пътуват за насам.

Болната се опита отново да каже нещо. Доктор Лорд внимателно я слушаше.

— Искате да дойдат, но не е само това, така ли? Някой друг? Роднина? Не? Делови въпрос? Разбирам. Нещо, свързано с пари? Адвокат? Така ли? Искате да повикаме адвоката ви? Искате да му дадете нареждания за нещо? Добре, добре — всичко ще бъде наред. Бъдете спокойна. Има време. Какво казвате? Елинор? — Той едва долови името. — Тя знае кой адвокат? И ще се договори с него? Добре. Тя ще пристигне след около половин час. Ще й предам желанието ви и с нея ще уредим всичко. А сега не се тревожете повече. Оставете на мен. Ще се погрижа всичко да стане така, както го искате.

Наблюдава я известно време, докато се успокои, после тихо излезе от стаята. Сестра О’Брайън го последва. По стълбите се качваше сестра Хопкинс и той й кимна. Тя каза задъхано:

— Добър вечер, доктор Лорд.

— Добър вечер, сестра.

Тримата влязоха в стаята на сестра О’Брайън. Доктор Лорд им даде наставления. Сестра Хопкинс щеше да остане през нощта да помага на сестра О’Брайън.

— Утре ще трябва да намеря още една сестра за постоянно дежурство. Ще е трудно, защото в Стамфорд има епидемия от дифтерит и сестрите в болниците не достигат.

Наставленията му бяха изслушани с изключително внимание (понякога това го ласкаеше). Лекарят слезе по стълбите и се приготви да посрещне племенницата и племенника, които според часовника му трябваше да пристигнат всеки момент.

Във вестибюла срещна Мери Джеръд. Лицето й беше бледо и разтревожено. Попита го:

— По-добре ли е?

— Сигурен съм, че ще прекара спокойно нощта. Това е всичко, което може да се направи.

— Толкова е жестоко, толкова е несправедливо! — каза момичето сподавено.

Той съчувствено кимна.

— Да, случва се понякога. Надявам се… — Той се заслуша. — Колата.

Излезе навън, а Мери се качи горе.

— Много ли е зле? — извика Елинор притеснено, когато влезе в дневната.

Роди беше блед и загрижен. Доктор Лорд каза:

— Страхувам се, че състоянието й ще бъде шок за вас. Тя е почти напълно парализирана. Говорът й е съвсем неразбираем. Между другото, нещо определено я тревожи. Свързано е с адвоката й. Вие знаете кой е той, нали, госпожице Карлайл?

Елинор бързо отговори:

— Господин Седън — на Блумсбъри Скуеър. Но в този час едва ли е там, а не зная къде живее.

— Утре ще имате достатъчно време — увери я доктор Лорд. — Но бих желал госпожа Уелман да се успокои, колкото може по-скоро. Елате да се качим горе, госпожице Карлайл. Мисля, че двамата заедно ще успеем да я успокоим.

— Разбира се. Веднага ще се кача.

— Нямате нужда от мен, нали? — попита Роди с надежда.

Почувства се леко засрамен от себе си, но се ужасяваше при мисълта да се качи в стаята и да види леля Лора, лежаща безмълвна и безпомощна.

— Не, господин Уелман — отговори лекарят. — По-добре е да няма много хора при нея.

Роди не успя да прикрие облекчението си.

Доктор Лорд и Елинор се качиха горе. При болната дежуреше сестра О’Брайън.

Лора Уелман лежеше унесена, а дишането й беше тежко, придружено с хрипове. Елинор се загледа в нея. Изпитото й, разкривено лице я шокира.

Изведнъж клепачът на дясното й око потрепна и се повдигна. Изражението на лицето й леко се промени, когато позна Елинор. Опита се да заговори:

— Елинор… — Едва ли някой би могъл да разбере думата, ако не предполагаше какво би искала да каже тя.

Племенницата й веднага й отговори:

— Тук съм, лельо Лора. Тревожи ли ви нещо? Искате да повикам господин Седън?

Последва нова серия от дрезгави, гъргорещи звуци. Елинор се досети за смисъла им и я попита:

— Мери Джеръд?

Дясната ръка на болната се раздвижи. От устата й отново се чуха неразбираеми звуци. Доктор Лорд и Елинор безпомощно повдигнаха вежди. Звуците продължиха настойчиво. Най-после Елинор успя да разбере нещо.

— Обезпечаване? Искате да я обезпечите в завещанието си? Искате да получи някакви пари? Разбирам, скъпа лельо Лора. Това е съвсем просто. Господин Седън утре ще дойде тук и всичко ще стане точно както искате.

Болната се успокои. Отчаяният израз изчезна от молещите й очи. Елинор взе ръката й и усети как пръстите на болната леко я стиснаха.

С огромно усилие госпожа Уелман каза:

— Вие — всички — вие…

— Да, да. Оставете на мен. Ще се погрижа желанията ви да бъдат изпълнени.

Отново почувства натиска от пръстите на леля си. После ръката й се отпусна. Клепачите й се затвориха.

Доктор Лорд хвана Елинор подръка и внимателно я изведе от стаята. Сестра О’Брайън зае отново мястото си до леглото.

Мери Джеръд и сестра Хопкинс разговаряха на площадката на стълбището. Като видя доктор Лорд, Мери се спусна към него.

— О, доктор Лорд, мога ли да вляза да я видя? Моля ви!

— Само че пази тишина и не я безпокой — кимна й той.

Момичето влезе в стаята на болната. Лекарят каза:

— Влакът ви закъсня. Вие… — и замълча. Елинор беше извърнала глава и гледаше след Мери. Изведнъж осъзна, че той беше престанал да говори. Обърна се към него и го погледна въпросително. Той се беше втренчил в нея и изразът на лицето му беше озадачен. Елинор се изчерви.

— Моля да ме извините. Какво казахте?

Питър Лорд промълви бавно:

— За какво говорех? Не си спомням. Госпожице Карлайл, вие се държахте чудесно! — После продължи топло: — Направихте всичко както трябва — бързо я разбрахте и я успокоихте.

Сестра Хопкинс леко изсумтя. Елинор каза:

— Бедната! Ужасно се разстройвам, като я гледам в това състояние.

— Естествено. Но не го показахте. Сигурно умеете да се владеете.

Тя сви устни.

— Научих се да не показвам чувствата си.

— Все пак маската пада от време на време.

Сестра Хопкинс беше влязла в банята. Елинор повдигна тънките си вежди и го погледна открито:

— Маската?

— В крайна сметка човешкото лице не е нищо повече от една маска — каза доктор Лорд.

— А под нея?

— Под нея се крие примитивният мъж или жена.

Тя рязко се обърна и тръгна надолу по стълбите. Озадачен, Питър Лорд я последва. Във вестибюла се появи Роди и нетърпеливо попита:

— Е?

— Бедната — каза Елинор. — Много е тъжно да я гледаш така… Роди, не бива да влизаш при нея, докато не те повика.

— Искаше ли нещо специално? — попита той.

Питър Лорд се обърна към Елинор:

— Трябва да тръгвам. Засега не мога да направя нищо повече. Ще мина утре сутринта. Довиждане, госпожице Карлайл. Не се тревожете прекалено много.

Той задържа за момент ръката й. Ръкуването с него беше така успокояващо и облекчаващо. Елинор си помисли, че я гледа малко особено, като че ли я съжалява.

Вратата след лекаря се затвори и Роди повтори въпроса си.

Тя каза:

— Леля Лора се тревожи за някои делови въпроси. Успях да я успокоя и я уверих, че господин Седън със сигурност ще дойде утре. А сега трябва да му се обадим.

— Ново завещание ли иска да направи? — попита Роди.

— Не, не точно.

— А какво?… — спря на средата на въпроса си Роди.

По стълбите тичаше Мери Джеръд. Мина през вестибюла и влезе в кухнята. Гласът на Елинор стана рязък:

— Да? Какво искаше да ме попиташ?

— Аз… Какво? Забравих — отговори той разсеяно. Беше се вторачил във вратата, през която изчезна Мери Джеръд.

Елинор сви пръстите си. Усети как дългите й, остри нокти се забиват в дланите. Помисли си. „Не мога да го понеса… Не мога да го понеса… Не си въобразявам… Истина е. Роди, Роди, не мога да те загубя…“

После мислите й се насочиха към лекаря: „А този човек, докторът, какво ли видя на лицето ми горе? Видя нещо… О, Господи, колко ужасен е животът, когато се чувстваш така, както се чувствам аз сега. Кажи нещо, глупачко. Вземи се в ръце!“

А на глас спокойно заяви:

— Колкото до вечерята, Роди, аз не съм много гладна. Ще поседя при леля Лора, за да могат сестрите да слязат долу.

— И да вечерят с мен? — попита Роди обезпокоен.

— Няма да те изядат! — отвърна тя хладно.

— А ти? Трябва да хапнеш нещо. Защо първо не вечеряме ние, а после те да слязат долу?

— Не, другият вариант е по-добър. — После добави ядосано: — Знаеш, че са много докачливи.

Тя си помисли: „Не мога да понеса да вечерям с теб сега, да сме сами, да разговаряме, да се държим както обикновено…“

После каза нетърпеливо:

— О, остави ме да организирам нещата както аз преценя, че е най-добре!