Агата Кристи
Тъжният кипарис (22)

I

Дойде следващият ден.

Сър Едуин Булмър стоеше прав и провеждаше кръстосан разпит. Този път никак не беше любезен. Попита рязко:

— Относно чантата, за която чухме толкова много неща. Оставихте ли на двайсет и осми юни чантата си във вестибюла в Хънтърбъри през цялата нощ?

— Да.

— Доста безотговорно, нали?

— Да, струва ми се, че е така — изчерви се сестра Хопкинс.

— Имате ли навика да оставяте опасни лекарства на места, до които всеки има достъп?

— Не, разбира се.

— О! Но в този случай сте постъпили така.

— Да.

— И е вярно, нали, че всеки от къщата е могъл да вземе морфина, стига да иска?

— Предполагам.

— Няма място за предположения! Кажете така ли е или не?

— Да, така е.

— Не само госпожица Карлайл е могла да го вземе? Всеки от прислугата би могъл да го стори, а също и доктор Лорд или пък господин Родерик Уелман, сестра О’Брайън, дори и самата Мери Джеръд.

— Предполагам, че да.

— Да или не?

— Беше ли известно на някого, че държите морфин в чантата си?

— Не зная.

— Казвали ли сте на някого?

— Не.

— Всъщност госпожица Карлайл не би могла да знае, че в него е имало морфин?

— Могла е да погледне вътре.

— Малко вероятно е, нали?

— Не мога да кажа.

— Има хора, за които вероятността да знаят за морфина, е много по-голяма, отколкото за госпожица Карлайл. Доктор Лорд например. Той сигурно е бил наясно. Вие сте правили инжекциите по негово предписание, нали?

— Разбира се.

— Мери Джеръд също ли знаеше, че носите морфин?

— Не.

— Често е посещавала дома ви, нали?

— Не много често.

— Аз твърдя обратното. Тя повече от всички останали от къщата е могла да се досети, че носите морфин.

— Не съм съгласна с вас.

Сър Едуин спря за миг.

— Онази сутрин казахте ли на сестра О’Брайън, че опаковката липсва?

— Да.

— Твърдя, че думите ви са били следните: „Оставила съм морфина у дома. Ще трябва да се връщам заради него.“

— Не е вярно.

— Не сте ли казвали, че сте оставили морфина на полицата над камината в дома си?

— Ами когато не го намерих, предположих, че съм направила така.

— Всъщност вие съвсем не сте знаели какво е станало с него!

— Напротив! Сложих го в чантата си.

— Тогава защо сутринта на двайсет и девети юни сте твърдели, че сте го оставили вкъщи?

— Защото си мислех, че е така.

— За мен вие сте една изключително безотговорна жена.

— Не е вярно.

— Понякога правите доста неточни изявления!

— Не е така. Много внимавам какво говоря.

— На двайсет и седми юли, деня, в който умря Мери Джеръд, казахте ли, че драскотината на китката на ръката ви е от увивната роза?

— Не разбирам какво общо има това с делото.

Съдията се намеси:

— Този въпрос по същество ли е, сър Едуин?

— Да, ваша милост, той представлява съществен момент от тезата на защитата и възнамерявам да призова свидетел, който да докаже, че казаното от свидетелката е лъжа. — И той отново зададе въпроса си: — Все още ли твърдите, че на двайсет и седми юли сте одраскали китката си на увивната роза?

— Да.

Сестра Хопкинс го гледаше предизвикателно.

— Кога се случи това?

— Точно когато излязох от малката къща, за да отида в господарската къща, сутринта на двайсет и седми юли.

Сър Едуин продължи скептично:

— И каква беше розата?

— Увивна, точно пред къщата, с розови цветчета.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Сър Едуин замълча, после попита:

— Вие настоявате, че морфинът е бил в чантата на двайсет и осми юни, когато сте отишли в Хънтърбъри?

— Да. Носех го със себе си.

— Да допуснем, че сега сестра О’Брайън застане на свидетелското място и се закълне, че вие сте й казали, че вероятно сте го оставили вкъщи?

— Беше в чантата ми. Сигурна съм!

Сър Едуин въздъхна.

— Въобще ли не ви притесни изчезването на морфина?

— Не.

— О, не сте се притеснили, независимо от факта, че е изчезнало голямо количество опасно лекарство?

— Тогава не мислех, че някой го е взел.

— Разбирам. Просто в момента не сте се сетили какво сте направили с морфина?

— Напротив. Знаех, че е в чантата ми.

— Двайсет таблетки от половин гран, тоест десет грана морфин. С такова количество могат да бъдат убити много хора, нали?

— Да.

— Но вие не сте се притеснили и дори не сте съобщили официално за изчезването му.

— Мислех си, че няма нищо нередно.

— Твърдя, че ако морфинът наистина е изчезнал по този начин, вие сте били длъжна като отговорно лице официално да докладвате за изчезването му.

— Е, да, но не го направих. — Лицето на сестра Хопкинс пламтеше.

— Това не е ли подсъдна безотговорност от ваша страна? Вие, изглежда, не се отнасяте сериозно към задълженията си. Често ли оставяте такива опасни лекарства на неподходящи места?

— Не ми се е случвало досега.

Продължиха по този начин още няколко минути. Лицето на сестра Хопкинс беше силно зачервено. Изглеждаше много объркана и непрекъснато си противоречеше. Беше лесна плячка в ръцете на сър Едуин.

— Вярно ли е, че на шести юли, четвъртък, убитото момиче Мери Джеръд е направило завещание?

— Да.

— Защо?

— Защото реши, че така е редно. И то си беше така.

— Не смятате ли, че го е направила, защото се е чувствала потисната и несигурна за бъдещето си?

— Глупости.

— То обаче показва, че мисълта за смъртта я е занимавала. Тя се е замисляла по този въпрос.

— Няма такова нещо. Просто реши, че така е редно.

— Това ли е завещанието? Подписано е от Мери Джеръд в присъствието на свидетелите Емили Бигс и Роджър Уейд, продавачи в сладкарницата. След смъртта й всичко, което притежава, остава на Мери Райли, сестрата на Елайза Райли.

— Точно така.

Завещанието бе показано на съдебните заседатели.

— Знаехте ли дали Мери Джеръд е притежавала нещо, което да завещае?

— Тогава нямаше нищо.

— Но скоро щеше да има?

— Да.

— Вярно ли е, че значителна сума, две хиляди лири, е щяла да бъде прехвърлена на Мери от госпожица Карлайл?

— Да.

— Госпожица Карлайл беше ли принудена да го направи? Не беше ли изява на щедрост от нейна страна?

— Да, направи го по собствено желание.

— Но ако е мразела Мери Джеръд, както се твърди тук, тя не би й дала толкова много пари по собствено желание.

— Може би.

— Какво имате предвид с този отговор?

— Нищо.

— Аха. А сега по-нататък. Чули ли сте някакви местни клюки за Мери Джеръд и господин Родерик Уелман?

— Той беше влюбен в нея.

— Имате ли доказателства?

— Просто го знаех, това е всичко.

— О, „просто го знаехте“. Страхувам се, че твърдението ви не е много убедително за съдебните заседатели. Не споменахте ли веднъж, че Мери не е искала да има нищо общо с него, защото е бил сгоден за госпожица Елинор, и му го е повторила в Лондон?

— Тя така ми каза.

Сър Самюъл Атънбъри започна кръстосания разпит:

— Когато Мери Джеръд обсъждаше с вас как да напише завещанието си, обвиняемата надникна ли през прозореца?

— Да.

— Какво каза?

— Каза: „Значи пишеш завещанието си, Мери? Колко странно.“ После дълго се смя. Според мен в този момент й е хрумнала идеята — заяви свидетелката злобно. — Идеята да се отърве от момичето! В тази минута вече беше замислила убийството.

Съдията се намеси рязко:

— Ограничете се само до отговори на въпросите, които ви се задават. Последният й коментар да бъде заличен от протокола…

Елинор си помисли: „Колко интересно, когато някой казва истината, те я изтриват от протокола.“