Агата Кристи
Тъжният кипарис (8)

Глава първа

Еркюл Поаро беше наклонил леко на една страна яйцевидната си глава. Въпросително повдигнал вежди и допрял върховете на пръстите си, той наблюдаваше младия мъж, който енергично крачеше напред-назад из стаята, а приятното му луничаво лице беше намръщено и изглеждаше измъчено.

— Eh bien^[1], приятелю, какво се е случило? — попита Еркюл Поаро.

Питър Лорд изведнъж се спря и каза:

— Мосю Поаро, вие сте единственият човек на света, който може да ми помогне. Стилингфлийт ми говори за вас. Разказа ми как сте се справили със случая Бенедикт Фарли. Всички са мислели, че е самоубийство, а вие сте доказали, че е убийство.

— Да не би сред пациентите ви да има случай на самоубийство, който да буди съмнение у вас?

Питър Лорд поклати глава и седна срещу Поаро.

— Една млада жена бе арестувана и ще бъде съдена за убийство! Искам да намерите доказателства, че тя не го е извършила!

Веждите на детектива се повдигнаха още малко. Заговори със сдържан и поверителен тон:

— Вие и тази млада дама сгодени ли сте? Обичате ли се?

Питър Лорд се засмя с остър, горчив смях.

— Не, не сме! Тя е проявила лошия вкус да предпочете едно дългоносо префърцунено магаре с лице на меланхоличен кон! Глупаво от нейна страна, но какво да се прави!

— Разбирам — каза Поаро.

— О, сигурен съм, че разбирате! — изрече Питър Лорд с болка. — Няма нужда да бъдете толкова тактичен. Виждате ли, влюбен съм в нея и не искам тя да бъде обесена.

— Какво е обвинението, повдигнато срещу нея?

— Обвинена е в убийството на момиче на име Мери Джеръд чрез отравяне с морфин хидрохлорид. Сигурно сте чели във вестниците за резултатите от предварителното следствие.

— А мотивът?

— Ревност!

— И според вас тя не го е извършила?

— Не, разбира се!

Еркюл Поаро го погледна замислено за момент, после продължи:

— Какво точно искате да направя? Да разследвам случая?

— Искам да я измъкнете.

— Но аз не съм неин адвокат, mon cher.

— Ще се изразя по-ясно. Искам да откриете доказателства, които ще дадат възможност на адвоката й да я измъкне.

— Доста любопитно поставяте въпроса.

— Защото не го увъртам ли? За мен е много просто. Искам това момиче да бъде признато за невинно. Мисля, че вие сте единственият човек, който може да помогне!

— Искате да се поровя във фактите? Да открия истината? Да разбера какво в действителност се е случило?

— Искам да откриете факти, които да са в нейна полза.

С внимателни и точни движения Еркюл Поаро запали една много тънка цигара.

— Но това, което искате, не е ли малко неетично? Винаги ме е интересувало да се стигне до истината. Но истината е нож с две остриета. Да допуснем, че открия факти срещу дамата. Ще настоявате ли да ги скрия?

— Невъзможно е! — пребледня Питър Лорд и се изправи. — Не бихте могли да откриете нищо, което да й навреди повече от вече известните факти! Те са напълно изобличаващи. Има колкото искате ясни и категорични доказателства срещу нея! Не можете да издирите нещо, с което по-категорично да се докаже вината й! Моля ви да използвате цялата си находчивост. Стилингфлийт каза, че сте дяволски находчив, за да намерите вратичка, някаква възможност за благоприятен изход.

— Сигурно адвокатите й ще го направят — каза Еркюл Поаро.

— Ще го направят? — изсмя се младият мъж презрително. — Та те са се предали още преди да е започнало делото. Мислят, че е безнадеждно! Поверили са го на Булмър, който е известен с това, че винаги прави отчаяни опити да защити обвинения. Сам по себе си този факт е красноречив! Голям оратор е, но ще хленчи, ще набляга на младостта на обвиняемата и тем подобни! Едва ли ще впечатли съдията. Няма никаква надежда!

— Да предположим, че е виновна. И тогава ли ще искате да бъде призната за невинна? — попита Еркюл Поаро.

— Да — отвърна Питър Лорд тихо.

— Заинтригувахте ме… — размърда се детективът на стола си. — Мисля, че ще е най-добре да ми съобщите точните факти по делото.

— Не сте ли чели нищо във вестниците?

Еркюл Поаро махна с ръка.

— Да, споменаваше се нещо, но вестниците са толкова неточни. Никога не се доверявам на написаното в тях.

— Съвсем просто е — започна младият мъж. — Ужасно просто. Наскоро въпросното момиче, Елинор Карлайл, наследи имението Хънтърбъри и всичко друго от леля си, която почина, без да остави завещание. Лелята, казваше се Уелман, имаше племенник, Родерик Уелман, по линия на съпруга си. Той беше сгоден за Елинор Карлайл — дълга история, познават се още от деца. В Хънтърбъри имаше едно момиче, Мери Джеръд, дъщеря на пазача. Старата госпожа Уелман се грижеше много за нея, плащаше за образованието й и така нататък. И момичето се превърна в млада дама. Изглежда, Родерик Уелман се влюби в нея и годежът беше развален. Сега идваме до същината на нещата. Елинор Карлайл обяви имението за продан и един човек на име Съмървел го купи. Елинор пристига в имението, за да прибере личните вещи на леля си и всичко останало. Мери Джеръд също идва, за да разчисти малката къща, защото баща й току-що бе починал. Така стигаме до сутринта на 27 юли. Елинор Карлайл отсяда в местния хотел. На улицата тя среща бившата икономка, госпожа Бишоп, която й предлага да отиде с нея в къщата, за да й помогне. Елинор отказва доста категорично. Отбива се в бакалницата и купува рибен пастет. Там споменава за случаи на хранително отравяне с него. Разбирате ли? Съвсем невинна реплика, но сега говори против нея! После отива в имението. Към един часа идва в малката къща, където Мери Джеръд разтребва заедно с участъковата сестра Хопкинс — жена, която си пъха носа навсякъде. Казва им, че е приготвила сандвичи, и ги кани на обяд. Отиват в къщата, хапват от сандвичите и след около час ме повикаха. Заварих Мери Джеръд в безсъзнание. Направих всичко, което можах, но не успях да й помогна. Аутопсията показа, че е приела голяма доза морфин малко преди да отида при нея. Полицията намери късче от етикет на опаковка от морфин хидрохлорид на мястото, където Елинор Карлайл е приготвяла сандвичите.

— Какво друго е яла или пила Мери Джеръд?

— Тя и участъковата сестра са пили чай със сандвичите. Приготвила го е сестрата, а Мери го е наляла в чашите. В него не е могло да има нещо. Адвокатът, разбира се, ще направи всичко възможно, за да докаже, че и трите са яли от сандвичите и следователно не е могло само едната от тях да се отрови. Ако си спомняте, такава беше тезата в случая „Хърн“.

Поаро кимна и каза:

— Но всъщност е много просто. Правиш много сандвичи, но отровата е само в един. После ги поднасяш. Според етикета, когато ти поднесат чиния със сандвичи, трябва да вземеш най-близкия до теб. Предполагам, че Елинор Карлайл е предложила първо на Мери Джеръд?

— Точно така.

— Въпреки че сестрата, която е по-възрастна, е била в стаята?

— Да.

— Не изглежда много добре.

— Всъщност не означава нищо. Човек не се придържа толкова към етикета, когато хапва на крак.

— Кой е приготвил сандвичите?

— Елинор Карлайл.

— В къщата имало ли е някой друг?

— Не.

— Лошо — поклати глава Поаро. — И момичето не е консумирало нищо друго, освен сандвичите и чая.

— Нищо. Съдържанието на стомаха й го потвърди.

— Предполага се, че Елинор Карлайл се е надявала смъртта на момичето да се приеме за хранително отравяне, така ли? Как е смятала да обясни факта, че се е случило само на една от тях?

— Понякога става така — каза Питър Лорд. — Имало е две бурканчета с пастет, които са били почти еднакви на външен вид. Идеята може би е била, че единият от двата пастета не е бил наред и по странно стечение на обстоятелствата само Мери е яла от сандвичите с този пастет.

— Интересно тълкуване на теорията на вероятностите — отбеляза детективът. — Струва ми се, че според математиката шансът това да стане е доста малък. От друга страна, ако целта е бил случаят да наподобява хранително отравяне, защо не е избрана друга отрова? Симптомите на отравяне с морфин никак не приличат на тези при хранително отравяне. Атропинът, струва ми се, би бил по подходящ избор!

— Вярно е — каза Питър Лорд бавно. — Но има още нещо. Тази проклета участъкова сестра се кълне, че е загубила опаковка морфин!

— Кога?

— О, седмици по-рано. В нощта, в която почина госпожа Уелман. Оставила е чантата си във вестибюла и на сутринта е открила, че липсва една опаковка морфин. Мисля, че са празни приказки. Вероятно преди време е забутала опаковката някъде, в дома си и е забравила.

— Спомнила си е за случката едва след смъртта на Мери Джеръд?

— Всъщност не — отговори Питър Лорд неохотно. — Споменала е на дежурната сестра, че липсва.

Еркюл Поаро погледна Питър Лорд с интерес и кротко каза:

— Мисля, mon cher, че има и нещо друго, нещо, което още не сте ми казали.

— Е, хубаво, предполагам, че ще е по-добре да знаете всичко. Постъпила е молба да се издаде заповед за ексхумация на старата госпожа Уелман.

— Eh bien?

— И когато я извършат, вероятно ще открият това, което търсят — морфин!

— Вие сте знаели?

— Подозирах го. — Питър Лорд беше пребледнял.

Еркюл Поаро удари с ръка по облегалката на креслото и извика:

— Mon Dieu, не ви разбирам! Когато е починала, вие сте знаели, че е била убита?

— За Бога, не! — извика на свой ред доктор Лорд. — И през ум не ми е минавало подобно нещо! Мислех, че сама го е направила.

Поаро се облегна назад в креслото си.

— А! Значи така сте си помислили…

— Разбира се, че така си помислих! Бяхме говорили по този въпрос. Неведнъж ме е питала дали не мога аз да „свърша с нея“. Мразеше болестта и своята безпомощност. Смяташе, че е унизително да я гледат като бебе. А беше много решителна жена. — Замълча, после продължи: — Смъртта й ме изненада. Не я очаквах. Отпратих сестрата от стаята й и доколкото можах, се опитах да установя причината за случилото се. Разбира се, без аутопсия не бих могъл да бъда сигурен. А и какъв смисъл имаше? Ако тя го беше направила, защо да вдигам шум и да предизвиквам скандал? По-добре да подпиша смъртния акт и тя да бъде погребана тихо и кротко. В крайна сметка не бях съвсем сигурен. Сега виждам, че съм постъпил неправилно. Но нито за миг не съм допускал, че може да има злонамереност. Бях напълно убеден, че тя сама го е направила.

— Как мислите, че се е снабдила с морфина? — попита Поаро.

— Нямам никаква представа. Но както ви казах, тя беше умна жена, много находчива и изключително решителна.

— Възможно ли е да го е взела от сестрите?

— Не, за нищо на света! Не познавате сестрите! — поклати глава Питър Лорд.

— А от семейството си?

— Не е изключено. Може да се е възползвала от чувствата им.

— Казахте ми, че госпожа Уелман е починала, без да остави завещание. Ако не беше преждевременната й смърт, щеше ли да направи завещание?

Питър Лорд изведнъж се ухили.

— Дяволски точно попадате в целта! Да, тя възнамеряваше да направи завещание и беше много разтревожена. Трудно говореше, но успя да изрази желанията си и Елинор Карлайл трябваше да повика адвоката на другата сутрин.

— Следователно Елинор Карлайл е знаела, че леля й е искала да остави завещание? А ако леля й почине, без да го направи, Елинор Карлайл ще наследи всичко?

— Тя не го знаеше — отговори Питър Лорд бързо. — Нямаше представа, че леля й въобще не е написала завещание.

— Така казва тя, приятелю. Но може и да е знаела.

— Вижте сега, Поаро, вие прокурорът ли сте?

— В момента да. Трябва да зная естеството на обвинението срещу нея. Възможно ли е Елинор Карлайл да е взела морфина от чантата?

— Да. Както и всеки друг. Родерик Уелман. Сестра О’Брайън. Някой от прислугата.

— Или доктор Лорд?

Питър Лорд се ококори.

— Естествено… Но какъв е смисълът?

— Милосърдие, може би.

— Няма такова нещо! — поклати глава той. — Ще трябва да ми повярвате!

Еркюл Поаро се облегна назад и продължи:

— Нека да разгледаме следното предположение. Да кажем, че Елинор Карлайл е взела морфина и го е дала на леля си. Някой друг знаел ли е за изчезването на морфина?

— Никой. Двете сестри са запазили случилото се в тайна.

— Как според вас ще постъпи прокурорът? — попита Поаро.

— Искате да кажете, ако открият морфин в тялото на госпожа Уелман?

— Да.

Питър Лорд отговори унило:

— Възможно е, ако признаят Елинор за невинна по настоящото дело, да я арестуват отново по обвинение в убийство на леля си.

— Мотивите са различни — изрече замислено детективът.

— В случая с госпожа Уелман мотивът е облагодетелстване, докато в случая с Мери Джеръд се предполага, че мотивът е ревност.

— Точно така.

— Каква линия възнамерява да следва защитата?

— Булмър предлага да се отстоява линията, че липсва мотив. Ще изложи тезата си, че Елинор и Родерик са се сгодили по семейни причини, за да доставят радост на госпожа Уелман, и след като старата дама умира, Елинор го разваля по собствено желание. Родерик Уелман ще свидетелства в полза на тази теза. Струва ми се, че той почти вярва в това!

— Вярва, че Елинор не го е обичала много?

— Да.

— В такъв случай — продължи Поаро — тя няма причина да убива Мери Джеръд.

— Напълно вярно.

— Но тогава кой е убил Мери Джеръд?

— Ето какво искам да откриете!

— C’est difficile^[2] — поклати глава детективът.

— Така е — съгласи се Питър Лорд разпалено. — Ако не е тя, кой го е направил? Възможно е морфинът да е бил в чая, но освен Мери, и сестра Хопкинс е пила от него. Защитата ще се опита да прокара тезата, че Мери Джеръд сама е взела морфина, след като другите две жени са напуснали стаята, тоест, че се е самоубила.

— Имала ли е някаква причина?

— Абсолютно никаква.

— Беше ли склонна към самоубийство?

— Не.

— Каква беше тази Мери Джеръд? — попита Поаро.

— Ами беше… хубаво дете. Да, определено беше хубаво дете.

Детективът въздъхна и измърмори:

— Този Родерик Уелман дали се е влюбил в нея само защото е била хубаво дете?

— О, разбирам какво искате да кажете — усмихна се Питър Лорд. — Тя беше истинска красавица.

— А вие самият? Нямахте ли чувства към нея?

— За Бога, не! — възкликна лекарят.

Еркюл Поаро се замисли за момент, после каза!

— Родерик Уелман твърди, че между него и Елинор е съществувала привързаност, но нищо повече. Мислите ли, че е така?

— Откъде да знам, по дяволите!

— Когато дойдохте, вие ми казахте, че Елинор Карлайл е проявила лош вкус, като се е влюбила в едно дългоносо префърцунено магаре. Предполагам, че описахте Родерик Уелман. Така че според вас тя наистина го обича.

— Тя много го обича! — каза Питър Лорд с отчаян глас. — Дяволски много го обича!

— Тогава е имала мотив… — заключи Поаро.

— И какво от това? — попита Питър Лорд с яростно изражение на лицето. — Да, може и да го е направила! Но дори и да е така, не ме е грижа!

— Аха! — възкликна Поаро.

— Но не искам да бъде обесена! Да предположим, че е била отчаяна. Любовта е отчаяно и объркано нещо. Може да превърне нищожеството в прекрасен човек или да запрати някоя сериозна и уважавана личност на дъното! Да допуснем, че го е направила. Не ви ли е жал за нея?

— Не одобрявам убийствата — заяви детективът.

Питър Лорд се втренчи в него и отмести очи, после отново го погледна и избухна в смях.

— Как можахте самодоволно да изречете толкова надуто и високопарно нещо? Кой иска от вас да одобрявате убийствата? Не ви моля да лъжете! Истината си е истина, нали? Ако откриете нещо, което говори в полза на обвиняемата, вие не бихте си замълчали само защото я смятат за виновна, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава защо, по дяволите, няма да направите това, за което ви моля?

— Приятелю, аз съм напълно готов да го направя… — отговори Поаро.