Колийн Хувър
Жестока любов (5)

Глава 5
Тейт

— Ще почиваш ли за Деня на благодарността? — пита майка ми.

Премествам телефона на другото си ухо и вадя ключа от чантата си.

— Да, но не и на Коледа. Засега работя само през уикендите.

— Добре. Кажи на Корбин, че все още не сме умрели, в случай че някога го обземе желание да ни се обади.

Аз се засмивам.

— Ще му кажа. Обичам те.

Затварям и пъхам телефона в джоба на медицинската ми униформа. Работата е временна, но тя е само първата стъпка, която ще ми отвори следващите врати. Днес беше последната вечер от обучението ми — от утре започвам да давам нощни дежурства.

Засега работата ми харесва и честно казано, бях шокирана, че я получих още след първото си интервю. Освен това си пасва с часовете ми в университета. Имам занимания всеки работен ден — или в класната стая, или практически клинични упражнения, а през почивните дни поемам втората смяна в болницата. Засега преходът е наистина плавен.

Освен това харесвам Сан Франсиско. Знам, че са минали само две седмици, но вече мога да си представя как оставам тук, след като се дипломирам следващата пролет, вместо да се върна в Сан Диего.

Даже с Корбин се разбираме отлично, макар че той прекарва повечето време извън дома, което определено допринася много за това.

Усмихвам се, чувствайки най-сетне, че съм открила своето място, и отварям вратата на апартамента. Усмивката ми угасва в мига, в който срещам очите на трима мъже… от които познавам само двама. Майлс стои в кухнята, а жененият задник от асансьора седи на дивана.

Какво, по дяволите, прави Майлс тук?

Какво, по дяволите, правят и тримата тук?

Впивам свиреп поглед в Майлс, докато се събувам и пускам чантата на плота. Корбин ще се върне чак след два дни и аз възнамерявах да използвам спокойствието и тишината тази вечер, за да поуча.

— Четвъртък е — казва Майлс, виждайки смръщеното ми лице, сякаш денят от седмицата е някакво обяснение. Гледа ме от мястото си в кухнята. Ясно му е, че изобщо не съм доволна.

— Действително — отвръщам аз. — А утре е петък. — Обръщам се към другите двама мъже, седнали върху дивана на Корбин. — Какво, по дяволите, търсите в моя апартамент?

Високият слабоват мъж начаса се изправя и се приближава до мен. Подава ми ръка.

— Тейт? Аз съм Иън. Израснах заедно с Майлс. Приятел съм на брат ти. — Махва към типа от асансьора, който все още седи на дивана. — А това е Дилън.

Дилън ми кимва, но не си дава труда да каже каквото и да било. Не е нужно. Наглата му усмивка достатъчно красноречиво говори за какво си мисли в този момент.

Майлс влиза в дневната и махва към телевизора.

— Това е нещо, което понякога правим в четвъртък, ако сме си вкъщи. Гледаме мач.

Не ме интересува, че им е нещо като традиция. Аз имам да уча.

— Корбин дори не си е вкъщи тази вечер. Не може ли да го направите в твоя апартамент? Имам да уча.

Майлс подава бира на Дилън и отново ме поглежда.

— Нямам кабелна. — Естествено, че нямаш. — А жената на Дилън не ни разрешава да се събираме у тях. — Естествено, че не ви разрешава.

Правя физиономия и отивам в моята стая, затръшвайки вратата, без да искам.

Събличам униформата си на медицинска сестра и си обувам чифт дънки. Грабвам тениската, с която спах снощи, и тъкмо я нахлузвам през главата си, когато на вратата се почуква. Отварям почти толкова драматично, колкото я затръшнах преди малко.

Толкова е висок.

Не си бях дала сметка колко е висок, но сега, когато стои на вратата ми — когато я изпълва — изглежда страшно висок. Ако обвие ръце около мен, ухото ми ще се притисне в сърцето му. И с лекота ще може да отпусне буза върху главата ми.

Ако ме целуне, ще трябва да отметна лице назад, за да срещна неговото, ала би било хубаво, защото вероятно ще обвие ръце около кръста ми и ще ме притегли към себе си, така че устните ще станат като две парченца от пъзел. Само че няма да си паснат много добре, защото определено не са парченца от един и същи пъзел.

В гърдите ми става нещо странно. Нещо сякаш пърха. Ненавиждам го, защото знам какво означава. Означава, че тялото ми започва наистина да харесва Майлс.

Мога само да се надявам, че умът ми никога няма да последва примера му.

— Ако имаш нужда от тишина, може да отидеш у нас — казва той и аз потръпвам от начина, по който предложението му кара стомаха ми да се свие.

Не би трябвало да се вълнувам от мисълта да вляза в апартамента му, но е така.

— Вероятно ще останем тук още два часа — добавя той.

В гласа му като че ли се долавя съжаление. Навярно ще е нужен отряд за издирване, за да го изрови, но то е там, скрито под цялата съблазнителност.

Аз се предавам с въздишка. Държа се като кучка. Та това дори не е моят апартамент. Това очевидно е тяхна традиция, нещо, което правят редовно — коя съм аз, за да си мисля, че мога просто да се нанеса и да сложа край на това?

— Просто съм уморена — казвам му. — Всичко е наред. Съжалявам, че бях груба с приятелите ти.

— Приятел — уточнява той. — Дилън не ми е приятел.

Не го питам какво иска да каже с това. Той надниква в дневната и отново ме поглежда. Обляга се на касата на вратата — знак, че макар да им отстъпих апартамента за мача, разговорът ни не е приключил. Очите му се спират върху медицинската ми униформа.

— Намерила си си работа?

— Да — отвръщам, чудейки се защо изведнъж му се е приискало да говорим. — Медицинска сестра в Спешното отделение.

Той сбърчва чело и аз не съм сигурна дали е от объркване, или от интерес.

— Не ходеше ли още на лекции? Как е възможно вече да работиш като регистрирана сестра?

— Карам магистратура, така че мога да работя. Вече имам квалификация като регистрирана медицинска сестра.

Изражението му си остава упорито, така че добавям:

— То ми дава правото да слагам упойка.

Гледа ме в продължение на още няколко секунди, преди да се изпъне и да се оттласне от касата на вратата.

— Браво на теб.

Не се усмихва обаче.

Защо никога не се усмихва?

Връща се в дневната. Аз прекрачвам прага и го проследявам с поглед. Настанява се на дивана и отдава цялото си внимание на телевизора.

За сметка на това Дилън отдава цялото си внимание на мен, когато влизам в стаята, но аз извръщам поглед и отивам в кухнята, за да си потърся нещо за ядене. Няма кой знае какво, при положение че цяла седмица не съм готвила, така че изваждам от хладилника всички продукти, от които се нуждая, за да си направя сандвич. Когато се обръщам, Дилън все още ме зяпа. Само дето сега ме зяпа от една крачка разстояние, а не от дневната.

Усмихва се, а после пристъпва напред и бръква в хладилника, така че се озовава на сантиметри от лицето ми.

— Значи, ти си малката сестричка на Корбин?

Май тук с Корбин сме на едно и също мнение. И аз не харесвам Дилън особено.

Очите му изобщо не са като тези на Майлс. Когато Майлс ме гледа, очите му крият всичко. Очите на Дилън не крият нищичко и точно сега те очевидно ме разсъбличат.

— Да — казвам простичко и го заобикалям.

Отивам до килера и го отварям, за да потърся хляба. Намирам го, слагам го на плота и започвам да си правя сандвич. Изваждам филии за още един сандвич, който ще отнеса на Кеп. През краткото време, откакто живея тук, той вече ми е влязъл под кожата. Открих, че понякога работи по четиринайсет часа на ден, но само защото живее в сградата и няма какво друго да прави. Компанията ми като че ли му харесва, както и подаръци под формата на храна, така че, докато не си намеря приятели тук, по всичко личи, че ще си прекарвам свободното време с един осемдесетгодишен старец.

Дилън се обляга нехайно на плота.

— Ти да не си медицинска сестра или нещо такова?

Отваря си бирата и я поднася към устата си, но спира, преди да отпие. Иска първо да му отговоря.

— Да — отвръщам рязко.

Той се усмихва и отпива от бирата си. Аз продължавам да правя сандвичите си, като нарочно се опитвам да изглеждам резервирана, но Дилън очевидно не разбира от намек и продължава да ме зяпа, докато сандвичите ми са готови.

Няма да предложа да направя един и за него, ако за това стои тук.

— Аз съм пилот — заявява. Не го казва арогантно, но когато никой не те е питал какво работиш, да го изтърсиш просто така, определено звучи арогантно. — В същата авиокомпания, в която е и Корбин.

Гледа ме така, сякаш очаква да бъда впечатлена. Онова, за което не си дава сметка, е, че всички мъже в живота ми са пилоти. Дядо ми беше пилот. Баща ми беше пилот, докато не се пенсионира преди няколко месеца. Брат ми е пилот.

— Дилън, ако се опитваш да ме впечатлиш, това не е начинът. Далеч повече ме привличат мъже с малко повече скромност и много по-малко съпруга. — При тези думи стрелвам с поглед венчалната халка на лявата му ръка.

— Мачът започна — съобщава Майлс, появявайки се в кухнята. Думите му са безобидни, но очите му красноречиво казват на Дилън, че трябва да се върне в дневната.

Дилън въздъхва, сякаш Майлс току-що му е развалил цялото удоволствие.

— Приятно ми беше да те видя отново, Тейт. — Държи се така, сякаш разговорът ни, така или иначе, би свършил, независимо от Майлс. — Защо не дойдеш при нас в дневната? — Очите му се плъзгат към Майлс, въпреки че говори на мен. — Очевидно мачът току-що е започнал. — Изпъва се и минава покрай него, за да отиде в дневната.

Майлс не обръща внимание на демонстрацията му на раздразнение и вади ключ от задния си джоб. Подава ми го.

— Върви да учиш у нас.

Не е молба.

А заповед.

— Не ми пречи да уча и тук. — Оставям ключа на плота и затварям майонезата, отказвайки да бъда изпъдена от моя апартамент от някакви си три момчета. Завивам двата сандвича в салфетка. — Телевизорът дори не е толкова силен.

Той прави крачка напред и вече е толкова близо, че може да прошепне. Сигурна съм, че оставям вдлъбнатини от пръстите си в хляба, като се има предвид, че всяка частица от тялото ми, до пръстите на краката, се напряга.

— На мен ми пречи да учиш тук. Не и докато всички не си тръгнат. Върви. Вземи си сандвичите.

Поглеждам надолу към тях. Не знам защо имам чувството, че току-що ги е обидил.

— Не са само за мен — отвръщам отбранително. — Ще занеса единия на Кеп.

Вдигам очи към него и виждам, че отново се взира в мен по онзи свой непроницаем начин. С очи като неговите това би трябвало да е незаконно. Повдигам вежди очаквателно, защото той ме кара да се чувствам наистина неловко. Не съм някакъв експонат, ала начинът, по който ме гледа, ме кара да се чувствам точно така.

— Направила си сандвич за Кеп?

Аз кимам.

— Храната го прави щастлив — отвръщам, свивайки рамене.

Той се взира още малко в експоната, преди отново да се приведе напред. Взема ключовете от плота зад мен и ги пъха в предния ми джоб.

Дори не съм сигурна дали пръстите му докоснаха дънките ми, ала изпускам рязко дъха си и поглеждам към джоба си, докато ръката му се отдръпва, защото, мили боже, изобщо не го очаквах.

Оставам като вкаменена, докато той нехайно се връща в дневната, напълно невъзмутим. Имам чувството, че джобът ми гори.

Успявам да убедя краката си да се размърдат, тъй като се нуждая от малко време, за да осмисля всичко това. След като отнасям сандвича на Кеп, правя онова, което Майлс ми каза, и отивам в неговия апартамент. Правя го по свое желание — не защото той иска така и не защото действително имам много за учене, а защото мисълта да бъда в апартамента му, докато него го няма, ми се струва садистично вълнуваща. Имам чувството, че току-що съм получила ключ към всичките му тайни.

* * *

Би трябвало да се досетя, че апартаментът му едва ли ще ми помогне да надзърна в истинското му Аз. Та дори очите му не могат да го направят.

Е, да, тук наистина е много по-тихо и да, вече два часа уча сериозно, но то е само защото нищо не ми отвлича вниманието.

Изобщо.

Никакви картини по стерилните бели стени. Никакви украшения. Никакъв цвят. Дори дъбовата маса, която разделя кухнята и дневната, е съвършено празна. По нищо не прилича на дома, в който израснах, където кухненска маса беше фокусът на цялата къща на майка ми, с покривчица в средата, пищен полилей над нея и чинии според сезона.

Майлс няма дори купа с плодове.

Единственото впечатляващо нещо в този апартамент е етажерката с книги в дневната. Върху нея има дузини книги, което ме възбужда повече, отколкото би могла всяка възможна украса по голите стени. Приближавам се до рафтовете, за да разгледам колекцията му, надявайки се да разбера нещо за него от литературния му вкус.

Единственото, което откривам, са редици с книги на въздухоплавателна тема.

Мъничко съм разочарована, че след като съм се разходила на воля из жилището му, най-вероятното заключение, до което стигам е, че той е работохолик, който изобщо не го бива във вътрешния декор.

Отказвам се от дневната и влизам в кухнята. Отварям хладилника, но той е почти празен. Има няколко кутии с храна за вкъщи. Подправки. Портокалов сок. Прилича на хладилника на Корбин… празен и тъжен, и толкова ергенски.

Отварям един шкаф, вадя чаша и си сипвам сок. Изпивам го и изплаквам чашата в умивалника. От лявата страна на мивката има няколко чинии, така че измивам и тях. Дори на чиниите му им липсва индивидуалност — съвсем обикновени, бели и тъжни.

Изведнъж ме обзема желание да отида в магазина и да му купя пердета, нов сервиз с цветни съдове, няколко картини и може би дори една-две саксии с цветя. Това място има нужда от малко съживяване.

Чудя се каква ли е историята му. Не мисля, че си има приятелка. Никога досега не съм го виждала с момиче, а апартаментът и очевидната липса на женска ръка навеждат на същата мисъл. Не мисля, че едно момиче би могло да влезе в този апартамент, без да поукраси поне малко, преди да си тръгне, затова предполагам, че просто в този апартамент никога не влизат момичета.

Това ме кара да се замисля за Корбин. Докато растяхме заедно, той никога не беше особено открит за връзките си, но съм почти сигурна, че то е, защото никога не е имал връзка. Всеки път когато ме запознаваше с някое момиче, то като че ли никога не изкарваше повече от седмица с него. Не знам дали това е защото не обича да бъде с някого твърде дълго, или е защото е трудно да бъдеш с него. Сигурна съм, че е първото, съдейки по това, колко много жени му се обаждат.

Като се имат предвид свалките му за една нощ и липсата на обвързване, се чудя как бе възможно да се държи толкова закрилнически с мен, докато растяхме. Предполагам, че просто се е познавал прекалено добре. Не е искал да излизам с мъже като него.

Чудя се дали Майлс е мъж като Корбин.

— Да не миеш съдовете ми?

Гласът му така ме стряска, че направо подскачам в кожата си. Обръщам се рязко и виждам един извисяващ се над мен Майлс, при което едва не изпускам чашата от ръцете си. Тя ми се изплъзва, ала незнайно как успявам да я хвана, преди да се е разбила на пода. Поемам си въздух, за да се успокоя, и внимателно я оставям в мивката.

— Свърших с ученето — казвам с внезапно свито гърло и поглеждам към съдовете, които сега се отцеждат в поставката за сушене. — Бяха мръсни.

Той се усмихва.

Поне така мисля.

Миг след като понечват да се извият нагоре, устните му отново се свиват в права линия_. Фалшива тревога_.

— Всички си тръгнаха — съобщава ми той, което е знак, че е време да напусна жилището му. Забелязва портокаловия сок на плота и го прибира в хладилника.

— Съжалявам — смотолевям. — Бях жадна.

Той се обръща към мен и обляга рамо на хладилника, скръстил ръце на гърдите си.

— Не ме е грижа, че си пила от сока ми, Тейт.

Леле.

Това бе странно секси изречение. Също както и начинът, по който го каза.

Все още обаче върху лицето му няма и помен от усмивка_. Исусе Христе_, този човек! Не знае ли, че говорът обикновено се придружава от мимики?

Не искам да види разочарованието ми, така че отново се обръщам към мивката и отмивам остатъците от пяната в канала. Струва ми се някак уместно, като се има предвид странната атмосфера, която витае в кухнята му.

— От колко време живееш тук? — питам, опитвайки се да разсея неловкото мълчание, докато отново се обръщам към него.

— От четири години.

Не знам защо се разсмивам, но го правя. Той повдига вежди, недоумяващ какво смешно е казал.

— Просто апартаментът ти… — Хвърлям поглед към дневната и отново към него. — Доста е безличен. Мислех си, че може би си се нанесъл наскоро и все още не си имал възможност да го декорираш.

Нямах намерение да прозвучи като обида, ала точно така се получи. Просто се опитвам да поддържам разговора, но като че ли още повече влошавам нещата.

Очите му се плъзват бавно из апартамента, докато осмисля забележката ми. Ще ми се да си я взема обратно, но дори не се опитвам. Вероятно само още повече ще разваля всичко.

— Работя много — казва той. — Никога не каня гости, така че, предполагам, не съм го сметнал за особено важно.

Ще ми се да го попитам защо никога не кани гости, но с него някои въпроси като че ли са недопустими.

— И като стана дума за гости, какъв му е проблемът на Дилън?

Майлс свива рамене и обляга гръб на хладилника.

— Дилън е задник, който няма капчица уважение към жена си — заявява той безстрастно. След това се обръща и излиза от кухнята. Отива в спалнята си и затваря вратата… но не напълно, така че все още го чувам. — Реших, че ще е добре да те предупредя, преди да си се хванала на номерата му.

— Не се хващам на номера — уверявам го. — Особено на такива като Дилън.

— Добре.

Добре? Ха. Майлс не иска да харесвам Дилън. Обожавам това, че Майлс не иска да харесвам Дилън.

— Корбин не би искал да се забъркаш с него. Той ненавижда Дилън.

О. Не иска да харесвам Дилън заради Корбин. Защо ли от това изпитвам разочарование?

Той излиза от спалнята си и вече не е по тениска и дънки. Сложил си е познат елегантен панталон и чистичка бяла риза, разкопчана и отворена.

Облича си пилотска униформа.

— Ти си пилот? — питам, мъничко объркана. Гласът ми звучи странно впечатлено.

Той кима и влиза в пералното помещение до кухнята.

— Оттам познавам Корбин. Заедно бяхме в авиационното училище. — Връща се в кухнята с кош за пране и го слага на плота. — Той е свестен тип.

Ризата му не е закопчана.

Аз се взирам в корема му.

Стига си се взирала в корема му.

О, господи, той има онова V. Онези прекрасни вдлъбнатини на мъжете, които минават от външната страна на коремните им мускули и се скриват в дънките, сякаш сочат към центъра на някаква скрита мишена.

Исусе Христе, Тейт, стига си се взирала в проклетия му чатал!

Той започва да си закопчава ризата, така че, придобила сякаш свръхчовешка сила, аз успявам да вдигна очи към лицето му.

Мисли. Би трябвало да имам такива, но не мога да ги открия. Може би е, защото току-що открих, че е пилот.

Но защо да съм впечатлена от това?

Не ме впечатлява това, че Дилън е пилот. Разбира се, не открих, че Дилън е пилот, докато той си сгъва прането и ми навира коремните си мускули в очите. Мъж, който сгъва пране, докато си показва коремните мускули, и е пилот, е адски впечатляващо.

Майлс вече е напълно облечен и се обува, а аз съм го зяпнала така, сякаш съм в театъра и той е главната атракция.

— Безопасно ли е? — питам, когато най-сетне откривам свързана мисъл в главата си. — Досега пи с момчетата, а сега възнамеряваш да пилотираш пътнически самолет?

Майлс си закопчава якето и вдига вече приготвен сак от пода.

— Тази вечер пих само вода — казва миг преди да излезе от кухнята. — По принцип не пия кой знае колко и определено не и когато съм на работа.

Засмивам се и го последвам в дневната. Отивам до масата, за да си събера нещата.

— Мисля, че забравяш как се запознахме. В деня, когато се нанесох? Денят, когато някой лежеше в пиянски ступор в коридора?

Той отваря входната врата, за да ме пусне да мина.

— Нямам представа за какво говориш, Тейт. Запознахме се в асансьора. Забрави ли?

Не съм сигурна дали се шегува, тъй като не се усмихва, а в очите му няма искрици.

Той затваря зад нас и аз му връщам ключа, за да заключи. Отивам до моя апартамент и отварям вратата.

— Тейт?

Едва не се преструвам, че не съм го чула, така че отново да повтори името ми. Вместо това се обръщам и го поглеждам, преструвайки се, че няма никакъв ефект върху мен.

— Вечерта, когато ме откри в коридора. Това беше изключение. Много рядко изключение.

В очите му има нещо неизречено и може би дори в гласа му.

Поспира пред вратата си, готов да се запъти към асансьора. Чака да види дали ще отговоря нещо. Би трябвало да му кажа довиждане. Навярно би трябвало да му пожелая лек полет. Това обаче може да е на лош късмет. Би трябвало просто да му пожелая лека нощ.

— Изключението заради станалото с Рейчъл ли беше?

Да. Действително избрах да кажа това.

ЗАЩО току-що казах това?

Стойката му се променя. Изражението му замръзва, сякаш думите му са го пронизали като мълния. Вероятно е и объркан, защото очевидно не си спомня нищо за онази нощ.

Бързо, Тейт. Съвземи се.

— Взе ме за някой, на име Рейчъл — избъбрям, опитвайки се да разсея неловкостта, доколкото ми е възможно. — Просто си помислих, че между вас може би се е случило нещо и затова… Е, нали се сещаш.

Майлс си поема дълбоко дъх, но се опитва да го скрие. Докоснала съм се до оголен нерв.

Очевидно Рейчъл е нещо, за което не говорим.

— Лека нощ, Тейт — казва и се извръща.

Не знам какво се случи току-що. Засрамих ли го? Вбесих ли го? Натъжих ли го?

Каквото и да съм сторила, ненавиждам го. Ненавиждам тази неловкост, която изпълва пространството между вратата ми и асансьора, пред който стои той.

Влизам в апартамента и затварям след себе си, ала неловкостта е навсякъде. Не остана в коридора.