Колийн Хувър
Жестока любов (12)

Глава 12
Майлс

Шест години по-рано

Правило номер едно (да не се целуваме, когато родителите ни са вкъщи) е претърпяло промяна.

Сега то гласи, че можем да се целуваме, но само ако сме зад заключена врата.

За съжаление, правило номер две е непоклатимо. Никакъв секс.

А наскоро бе добавено и правило номер три: никакви потайни срещи нощем. Лиза все още понякога проверява Рейчъл през нощта, защото е майка на тийнейджърка и така е правилно.

Аз обаче ненавиждам това, че го прави.

Изкарахме цял месец под един покрив. Не говорим за това, че ни остават само малко повече от пет месеца. Не говорим за това, какво ще се случи, когато баща ми се ожени за майка й. Не говорим за факта, че тогава двамата ще бъдем свързани за много повече от пет месеца.

Празници.

Гостувания през почивните дни.

Семейни събирания.

И двамата ще трябва да ходим на едни и същи места, но ще го правим като семейство.

Не говорим за това, защото то ни кара да се чувстваме така, сякаш вършим нещо нередно.

Не говорим за него и защото е трудно. Когато си помисля за деня, в който тя ще се премести в Мичиган, а аз ще си остана в Сан Франсиско, не виждам нищо отвъд него. Не виждам нищо, където тя няма да бъде всичко за мен.

„Ще се върнем в неделя“, казва той.

„Къщата ще бъде на твое разположение. Рейчъл ще остане у една приятелка. Можеш да поканиш Иън на гости.“

„Вече го направих“, лъжа аз.

Рейчъл също излъга. Рейчъл ще си бъде тук през целия уикенд. Не искаме да им даваме какъвто и да е повод да ни подозират. Достатъчно трудно ми е да се мъча да не й обръщам внимание пред тях. Трудно е да се преструвам, че нямам нищо общо с нея, когато ми се иска да се смея на всяка нейна дума. Искам да плесна тържествуващо длан в нейната след всичко, което тя прави. Искам да се хваля пред баща ми за това, колко е умна, за високите й оценки, за добротата й, за остроумието й. Иска ми се да му кажа, че имам невероятна приятелка, с която ми се ще да го запозная, защото страшно ще я хареса.

И той наистина я обича. Ала не по начина, по който ми се иска.

Искам да я обича заради мен.

Сбогуваме се с родителите си. Лиза заръчва на Рейчъл да се държи добре, ала в действителност не се тревожи. Доколкото Лиза знае, Рейчъл слуша. Рейчъл се държи добре. Рейчъл не нарушава правилата.

С изключение на правило номер три. Този уикенд Рейчъл определено нарушава правило номер три.

Играем си на семейство.

Преструваме се, че къщата е наша. Преструваме се, че кухнята е наша, и Рейчъл ми готви. Аз се преструвам, че тя е моя, и се въртя наоколо, докато готви, не се откъсвам от нея. Докосвам я. Целувам я по шията. Отвличам я от задачите, които се опитва да изпълни, за да я почувствам до себе си. На нея й харесва, но се преструва, че не е така.

След като хапваме, тя сяда с мен на дивана. Пускаме си филм, ала изобщо не го гледаме. Не можем да престанем да се целуваме. Целуваме се толкова много, че устните ни заболяват. Ръцете ни заболяват. Заболяват ни стомасите, защото телата ни отчаяно искат да нарушат правило номер две.

Очаква ни дълъг уикенд.

Решавам, че имам нужда да си взема душ — в противен случай всеки момент ще започна да моля за изключение от правило номер две.

Вземам душ в нейната стая. Харесвам душа там. Харесвам го повече, отколкото го харесвах, докато беше просто моят душ. Харесва ми да виждам нейните неща наоколо. Харесва ми да спирам поглед върху бръсначката й и да си представям как изглежда, когато я използва. Харесва ми да гледам шампоаните й и да си мисля за нея, отметнала глава назад под струята, докато ги отмива от косата си.

Обожавам това, че моят душ е и неин.

„Майлс?“, казва тя. Чука, но вече е в банята. Водата пари кожата ми, ала гласът й я прави още по-гореща. Аз разтварям завесата за баня. Може би я разтварям твърде широко, защото искам тя да поиска да наруши правило номер две.

Рейчъл си поема леко дъх, ала очите й се спират там, където искам.

„Рейчъл“, казвам, усмихвайки се при вида на смутеното й изражение.

Очите й срещат моите.

Иска да вземем душ заедно. Просто е твърде срамежлива, за да ме помоли.

„Влизай“, казвам аз.

Гласът ми е дрезгав, сякаш съм крещял.

Гласът ми си беше наред преди пет секунди.

Затварям завесата за баня, за да скрия какво прави тя с мен, но и за да й дам малко уединение, докато се съблича. Никога не съм я виждал без дрехи. Усещал съм какво има под тях.

Изведнъж ставам нервен.

Тя гаси лампата.

„Имаш ли нещо против?“, пита срамежливо. Отговарям, че нямам, но ми се ще да беше по-самоуверена. Трябва да я направя по-самоуверена.

Тя разтваря завесата и аз виждам как единият й крак пристъпва вътре. Преглъщам, когато останалата част от тялото й го последва.

За щастие, нощната лампа хвърля достатъчно светлина, за да я обгърне в меко сияние.

Виждам я достатъчно добре.

Виждам я съвършено.

Очите й отново се впиват в моите и тя прави крачка към мен. Чудя се дали някога е делила душ с другиго, но не я питам. На свой ред правя крачка към нея, защото изглежда уплашена. Не искам да бъде уплашена.

Аз съм уплашен.

Докосвам раменете й и я побутвам лекичко към водата. Не се притискам в нея, въпреки че копнея да го направя. Оставям разстояние между нас.

Налага се.

Единственото, което ни свързва, са устните ни. Целувам я нежно, докосвайки устните й едва-едва, ала толкова боли. Боли повече, отколкото всяка друга целувка, която сме споделяли досега. Целувки, в които устите ни се сблъскват. Зъбите ни се сблъскват. Целувки, които свършват с това, как ухапвам устната й или тя ухапва моята.

Никоя от онези целувки не боли така, колкото тази, и не знам защо тя боли толкова много.

Трябва да се отдръпна. Казвам й да ми даде минутка и тя кима, а после отпуска буза върху гърдите ми. Аз се облягам на стената заедно с нея, затворил плътно очи.

Думите отново се опитват да пробият стената, която съм издигнал около тях. Всеки път когато съм с нея, те искат да излязат на повърхността, но аз продължавам да наливам още цимент върху стената, която ги заобикаля. Тя не бива да ги чуе.

Аз не бива да ги изрека.

Ала те блъскат по стената. Винаги блъскат толкова силно, че всичките ни целувки свършват по този начин. Имам нужда от минутка и тя ми я дава. В този миг те напират да излязат по-силно, отколкото когато и да било преди. Нуждаят се от въздух. Настояват да бъдат чути.

Не мога да понасям тези удари до безкрай, без стената да рухне.

Не мога да докосвам устните й със своите до безкрай, без думите да прелеят над стената, да се промъкнат през пукнатините, надигайки се в гърдите ми, докато не уловя лицето й в ръцете си, загледан в очите й, и не им позволя да сринат всички прегради, които стоят между нас и неминуемия момент, в който сърцата ни ще бъдат разбити.

Думите идват въпреки това.

„Не виждам нищо“, казвам.

Знам, че няма представа за какво говоря. Не искам да продължавам, ала думите идват въпреки това. Те са поели контрол.

„Когато ти се преместиш в Мичиган, а аз остана в Сан Франсиско? Не виждам нищо след това. Някога бях в състояние да си представя всяко бъдеще, което поискам, ала сега не виждам нищо.“

Целувам сълзата, която се търкулва по бузата й.

„Не мога да го направя“, казвам й. „Единственото, което искам да виждам, си ти и ако не мога да имам това… нищо друго не си струва. Ти правиш всичко по-хубаво, Рейчъл. Всичко.“ Целувам я силно по устата и този път изобщо не боли, сега, когато думите са отприщени. „Обичам те“, казвам й, освобождавайки се напълно.

Целувам я отново, без дори да й дам възможност да отговори. Не е нужно да ми отговаря със същото, докато не е готова; не искам да я чуя как ми казва, че онова, което изпитвам, е нередно.

Ръцете й са на гърба ми, теглят ме, придърпват ме по-близо. Краката й се обвиват около моите, сякаш се опитва да се слее с мен.

Вече го е направила.

Всичко отново става трескаво. Със сблъскване на зъби и хапане на устни, забързано, нетърпеливо, задъхано.

Тя стене и аз усещам, че опитва да се отскубне от устните ми, ала ръката ми е заровена в косата й и устата ми покрива отчаяно нейната, надявайки се, че никога няма да се откъсне за въздух.

Кара ме да я пусна.

Допирам чело до нейното, борейки се за дъх, в опит да не позволя на чувствата си да прелеят.

„Майлс“, казва тя запъхтяно. „Майлс, обичам те. Толкова се страхувам. Не искам това да свърши.“

Ти ме обичаш, Рейчъл.

Отдръпвам се и я поглеждам в очите.

Тя плаче.

Не искам да се страхува. Казвам й, че всичко ще бъде наред. Казвам й, че ще изчакаме да завършим и тогава ще им съобщим. Казвам й, че те ще го приемат. Махнем ли се веднъж от къщата, всичко ще бъде различно. Всичко ще бъде хубаво. Те ще трябва да разберат.

Казвам й, че ще се справим.

Тя кима трескаво.

„Ще се справим“, повтаря, съгласявайки се с мен.

Аз притискам чело в нейното. „Ще се справим, Рейчъл“, уверявам я. „Не мога да се откажа от теб сега. За нищо на света.“

Тя взема лицето ми между дланите си и ме целува.

Ти се влюби в мен, Рейчъл.

Целувката й смъква от гърдите ми товар, толкова тежък, че сега сякаш се рея. Струва ми се, че тя се рее заедно с мен.

Завъртам я, докато гърбът й не опира в стената.

Вдигам ръцете й над главата й и преплитам пръсти в нейните, притискайки дланите й към плочките зад нея.

Очите ни се срещат… и правило номер две става на пух и прах.