Колийн Хувър
Жестока любов (15)

Глава 15
Тейт

Майлс: Заета ли си?

Аз: Винаги съм заета. Какво има?

Майлс: Нуждая се от помощта ти. Няма да отнеме дълго.

Аз: До пет минути съм при теб.

Вероятно трябваше да си дам десет минути вместо пет, защото днес не съм вземала душ, а след десетчасовата смяна снощи определено имам нужда от такъв. Ако знаех, че си е вкъщи, вземането на душ щеше да е начело в списъка ми с приоритети, но мислех, че ще се върне едва утре.

Прибирам косата си в хлабав кок и сменям долнището на пижама с дънки. Все още няма дванайсет часът, но ми е неудобно да си призная, че съм в леглото.

Почуквам на вратата и отварям, когато той се провиква да вляза. Качил се е на стол до един от прозорците в дневната. Поглежда ме и кима.

— Вземи ей онзи стол и го сложи ей тук — казва и посочва на няколко крачки от себе си. — Опитвам се да взема мерки, но никога досега не съм купувал пердета и нямам представа дали трябва да измеря външната рамка, или същинския прозорец.

Я виж ти. Ще купува пердета.

Избутвам стола от другата страна на прозореца и се покатервам отгоре му. Майлс ми подава единия край на ролетката и започва да дърпа.

— Зависи от това какви завеси искаш, така че на твое място бих измерила и двете — съветвам го аз.

Отново е в делнични дрехи, по дънки и тениска. От тъмносиния й цвят очите му изглеждат по-малко сини. Ясни. Почти прозрачни, ала знам, че това е невъзможно. Очите му са всичко друго, но не и прозрачни, не и с онази стена, която е издигнал зад тях.

Въвежда мерките в телефона си, а после мерим още веднъж. След като записва и тези цифри, слизаме от столовете и ги избутваме обратно до масата.

— Ами килим? — пита той, взирайки се в пода. — Смяташ ли, че трябва да си взема килим?

Свивам рамене.

— Зависи какво харесваш.

Той кимва бавно, все така загледан в голия под.

— Вече не знам какво харесвам — отговаря тихо. Хвърля ролетката на дивана и ме поглежда. — Искаш ли да дойдеш?

Сдържам се да не кимна веднага.

— Къде?

Той отмята косата от челото си и посяга към якето, метнато на гърба на дивана.

— Там, откъдето хората си купуват пердета.

Би трябвало да откажа. Избирането на пердета е нещо, което правят двойките. Избирането на пердета е нещо, което правят приятелите. Избирането на пердета не е нещо, което Майлс и Тейт би трябвало да правят, ако възнамеряват да се придържат към правилата си, само че аз определено, абсолютно, несъмнено не искам да правя нищо друго.

Свивам рамене, така че отговорът ми да изглежда по-небрежен, отколкото е.

— Защо не. Нека само да заключа.

* * *

— Кой е любимият ти цвят? — питам го, когато се качваме в асансьора.

Опитвам да се съсредоточа върху задачата ни, но не мога да отрека как копнея той да се протегне и да ме докосне. Целувка, прегръдка… каквото и да е. Само че стоим в двата ъгъла на асансьора. Не сме се докосвали от нощта, когато за първи път правихме секс. Нито пък сме говорили или сме си пращали съобщения.

— Черно? — казва той, сякаш и сам не е сигурен в отговора си. — Харесвам черно.

Аз клатя глава.

— Не можеш да си сложиш черни пердета. Имаш нужда от цвят. Може би нещо близо до черното, но не черно.

— Тъмносиньо? — Забелязвам, че очите му вече не са върху моите. Не, те се плъзват бавно по тялото ми, чак до пръстите на краката. Усещам всяко местенце, където се съсредоточават.

— Тъмносиньото може и да свърши работа — отвръщам тихичко. Почти съм сигурна, че единствената функция на този разговор е да не пътуваме в мълчание. От начина, по който ме гледа, виждам, че в момента никой от нас не мисли за цветове, пердета и килими.

— Тази вечер на работа ли си, Тейт?

Аз кимам. Харесва ми, че мисли за тази вечер, и обожавам начина, по който завършва почти всеки въпрос с името ми. Обожавам начина, по който го изрича. Би трябвало да поискам да произнася името ми всеки път щом се обърне към мен.

— Трябва да отида чак в десет.

Асансьорът стига на приземния етаж и двамата се насочваме към вратата едновременно. Ръката му ляга на кръста ми и електричеството, което минава през мен, е неоспоримо. И преди съм се увличала по мъже, по дяволите, влюбвала съм се, ала ничие докосване не е било в състояние да ме накара да реагирам по този начин.

В мига, в който слизам от асансьора, той сваля ръка от кръста ми и изведнъж аз си давам сметка, че не ме докосва, много по-ясно, отколкото преди да ме докосне. Всяко ново късче, което получа, ме кара да жадувам за още.

Кеп не е на обичайното си място. В това няма нищо чудно, при положение че е едва дванайсет часът. Той не е от онези, които обичат да стават рано. Може би затова се разбираме толкова добре.

— Искаш ли да отидем пеша? — пита Майлс.

Казвам да, въпреки че навън е студено. Предпочитам да вървя, а наблизо има няколко магазина, които могат да ни свършат работа. Предлагам един, покрай който минах наскоро и който се намира на няколко пресечки от нас.

— След теб — казва той и ми отваря вратата.

Прекрачвам навън и се загръщам в палтото си. Дълбоко се съмнявам, че Майлс е от мъжете, които се държат за ръка на обществено място, така че изобщо не се притеснявам дали трябва да направя ръцете си достъпни за него. Обвивам ги около себе си, за да се стопля, и ние тръгваме един до друг.

През по-голямата част от времето мълчим, но аз нямам нищо против. Не съм от онези, които имат нужда непрекъснато да говорят, и започвам да откривам, че и той май е такъв.

— Стигнахме — казвам, когато доближаваме една пешеходна пътека, и посочвам надясно. Погледът ми се спира върху един възрастен мъж, който седи на тротоара, увит в окъсано, тънко палто. Очите му са затворени, ръкавиците върху треперещите му ръце са осеяни с дупки.

Открай време ми е мъчно за хората, които си нямат нищо и нямат къде да отидат. Корбин мрази това, че не съм в състояние да мина покрай някой бездомник, без да му дам пари или храна. Твърди, че повечето от тях са бездомни, защото са пристрастени към алкохола или наркотиците, и че когато им давам пари, това само подхранва пристрастяването им.

Честно казано, не ме е грижа дали е така. Ако някой е бездомен, защото изпитва нужда по-силна от нуждата за дом, това изобщо не ме спира. Може би защото съм медицинска сестра, аз не вярвам, че пристрастяването е избор. То е заболяване и ме боли да виждам хора, принудени да живеят по този начин, защото то е по-силно от тях.

Щях да му дам пари, ако си бях взела чантата.

Осъзнавам, че съм спряла, когато виждам Майлс да поглежда назад към мен. Гледа ме как гледам стария човек, така че ускорявам крачка и го настигам. Не казвам нищо, за да оправдая разтревоженото си изражение. Безсмислено е. Правила съм го с Корбин достатъчно пъти, за да знам, че нямам никакво желание да се опитвам да променя всички мнения, с които не съм съгласна.

— Това е — казвам и спирам пред магазина.

Майлс също спира и очите му се плъзват по витрината.

— Харесва ли ти това? — пита и посочва нещо.

Приближавам се и се заглеждам заедно с него. Изложена е цяла спалня, но той разглежда отделни елементи от нея. Подът е застлан със сив килим с геометрични форми в различни оттенъци на синьо и черно. Прилича на нещо, което действително би му било по вкуса.

Завесите обаче не са тъмносини, а оловносиви с една бяла ивица, спускаща се вертикално от лявата страна.

— Да, харесва ми — отвръщам.

Той минава пред мен и ми отваря, за да вляза. Преди вратата да се е затворила зад гърба ни, една продавачка вече идва към нас. Пита дали може да ни помогне с нещо и Майлс сочи към прозореца.

— Искам тези пердета. Четири. Както и килима.

Продавачката се усмихва и ни дава знак да я последваме.

— Какъв размер ще ви трябва?

Майлс вади телефона си и й дава мерките. Тя му помага да избере корнизи и ни моли да я изчакаме няколко минути. Отправя се към дъното на магазина и ни оставя сами на касата. Аз се оглеждам наоколо, обзета от внезапно желание да избера неща за моето жилище. Възнамерявам да остана при Корбин още няколко месеца, но няма да ми навреди да имам поне някаква идея какво ще искам, когато най-сетне се изнеса. Надявам се, когато времето настъпи, да ми е толкова лесно, колкото му беше на Майлс днес.

— Никога досега не съм виждала някой да пазарува толкова бързо — казвам му.

— Разочарована ли си?

Поклащам глава. Ако има нещо, с което не се справям добре като момиче, то е да пазарувам. Всъщност съм облекчена, че му отне само минута.

— Мислиш ли, че трябваше да поразгледаме повече? — пита той. Облегнал се е на щанда и ме гледа. Харесва ми начинът, по който го прави… сякаш съм най-интересното нещо в магазина.

— Ако харесваш онова, което си избра, няма смисъл да разглеждаш още. Когато знаеш, знаеш.

Срещам погледа му и начаса устата ми пресъхва. Той се съсредоточава върху мен и сериозното му изражение ме кара да се чувствам неловко, едновременно нервна и интересна. Оттласква се от щанда и прави стъпка към мен.

— Ела. — Пръстите му се обвиват около моите и ме дръпват след него.

Пулсът ми е абсурден. Направо е тъжно.

Това са просто пръсти, Тейт. Не им позволявай да имат подобен ефект върху теб.

Той продължава напред, докато не стигаме до дървен параван от три части, украсен с йероглифи. От онези, които хората слагат в ъгъла на спалнята си. Никога не съм ги разбирала. Майка ми има такъв и се съмнявам, че дори веднъж е минала зад него, за да се преоблече.

— Какво правиш? — питам го.

Той се обръща и ме поглежда, без да пуска ръката ми. Усмихва се широко и се пъхва зад паравана, придърпвайки ме след себе си, така че и двамата сме скрити от останалата част на магазина. Не мога да сдържа смеха си — имам чувството, че сме в гимназията и се крием от учител.

Той слага пръст на устните ми.

— Шшт — прошепва и ми се усмихва, без да откъсва очи от устата ми.

Начаса преставам да се смея, защото случващото се вече не ми се струва забавно. Преставам да се смея, защото в мига, в който пръстът му се докосва до устните ми, аз забравям как да се смея.

Забравям всичко.

В този момент единственото, върху което мога да се съсредоточа, е пръстът му, плъзгащ се леко по устата и брадичката ми. Очите му следват движението му, докато той продължава да се спуска нежно по гърлото и гърдите ми, надолу, надолу, надолу чак до корема ми.

Усещането от този един-единствен пръст е, сякаш ме докосват хиляди ръце. Дробовете ми и неспособността им да се справят са доказателство за това.

Все така не откъсва поглед от пръста си, когато той спира на върха на дънките ми, точно над копчето. Дори не докосва кожата ми, ала никога не бихте се досетили по учестения ми пулс. Ето че цялата му ръка се плъзва по стомаха ми през тениската и не спира на кръста ми. Двете му ръце улавят хълбоците ми и ме притеглят напред, притискайки ме към него.

Очите му се затварят за миг, а когато се отварят отново, вече не гледат надолу. Взират се право в мен.

— Искам да те целуна от мига, в който прекрачи прага ми днес.

Признанието му ме кара да се усмихна.

— Притежаваш забележително търпение.

Дясната му ръка оставя хълбока ми и се вдига към слепоочието ми, докосвайки косата ми невероятно леко. Той поклаща бавно глава в знак на несъгласие.

— Ако притежавах забележително търпение, сега нямаше да си тук с мен.

Вкопчвам се в това изречение и начаса се опитвам да разгадая смисъла зад него, ала в мига, в който устните му докосват моите, преставам да се интересувам от думите, излезли от тях. Интересувам се единствено от устата му и усещането, когато тя превзема моята.

Целувката му е бавна и спокойна — пълна противоположност на моя пулс. Дясната му ръка е на тила ми, а лявата се обвива около кръста ми. Той изследва устата ми търпеливо, сякаш възнамерява да ме задържи зад този параван цял ден.

Трябва да повикам на помощ цялата сила на волята си, за да не обвия ръце и крака около него. Опитвам се да открия търпението, което той демонстрира незнайно как, ала ми е трудно, когато пръстите и ръцете, и устните му изтръгват подобна реакция от мен.

Вратата в дъното на магазина се отваря и чувам как токчетата на продавачката потропват по пода. Майлс престава да ме целува и сърцето ми проплаква. За щастие, викът му може да бъде единствено почувстван, не и чут.

Вместо да се отдръпне, за да се върне на щанда, той вдига и двете си ръце до лицето ми и ме задържа неподвижна, докато се взира мълчаливо в мен в продължение на няколко секунди. Палците му се плъзват леко по челюстта ми и той изпуска меко дъха си. Сбърчва вежди и затваря очи. Долепя чело до моето, без да пуска лицето ми, и аз усещам вътрешната му борба.

— Тейт.

Произнася името ми толкова тихо, че долавям съжалението в думите, които дори не е изрекъл още.

— Харесва ми… — Отваря очи и ме поглежда. — Харесва ми да те целувам, Тейт.

Не знам защо му беше толкова трудно да го изрече, ала гласът му заглъхна накрая, сякаш опитваше да се спре, да не довърши тези думи.

В мига, в който те излизат от устата му, той ме пуска и бързо излиза иззад паравана, сякаш се опитва да избяга от собственото си признание.

Харесва ми да те целувам, Тейт.

Въпреки съжалението, което ми се струва, че изпитва, задето ги каза, знам, че до края на деня ще си ги повтарям безмълвно.

Поне десетина минути разглеждам разсеяно наоколо, прекарвайки отново и отново комплимента му през главата си, докато го чакам да приключи с покупката. Когато се връщам до щанда, той тъкмо подава кредитната си карта на продавачката.

— Ще ви ги доставим до час — казва тя и след като му връща картата, започва да сваля торбите от щанда и да ги поставя зад себе си. Майлс взема една от торбите.

— Аз ще се погрижа за тази.

Обръща се и ме поглежда.

— Готова ли си?

Излизаме и аз имам чувството, че температурата навън е паднала с поне пет-шест градуса. Ала може би е, защото той кара всичко да изглежда толкова по-топло вътре.

Стигаме до ъгъла и аз се отправям към блока ни, но забелязвам, че той е спрял. Обръщам се и виждам как вади нещо от торбата, която държи. Откъсва етикета и разгъва едно одеяло.

О, не, не го е направил.

Подава одеялото на възрастния човек, който все още седи свит на тротоара. Мъжът вдига очи към него и взема одеялото. Никой от двамата не казва нито дума.

Майлс отива до близкото кошче и изхвърля празната торба, след което се отправя към мен, забил поглед в земята. Дори не среща очите ми, когато заедно тръгваме към нас.

Иска ми се да му благодаря, но не казвам нищо. Сторя ли го, ще изглежда, сякаш смятам, че го е направил заради мен.

Знам, че не го направи заради мен.

Направи го заради мъжа, на когото му беше студено.

* * *

Майлс ми казва да си вървя у нас веднага щом се прибираме. Казва, че не иска да виждам апартамента му, докато не го обзаведе напълно, което е хубаво, защото имам да уча. Нямам време да окачвам пердета и съм му благодарна, че не очаква да му помогна.

Изглеждаше мъничко развълнуван от това, че ще слага пердета. Или поне толкова развълнуван, колкото би могъл да изглежда Майлс.

Оттогава минаха няколко часа. Трябва да бъда на работа след по-малко от три часа и в мига, в който започвам да се чудя дали изобщо ще ме покани да отида у тях, получавам есемес.

Майлс: Яде ли?

Аз: Да.

Изведнъж ме обзема разочарование, че съм вечеряла. Само че се изморих да го чакам, а той не спомена нищо за вечеря.

Аз: Вчера Корбин направи руло „Стефани“, преди да тръгне. Искаш ли да ти донеса?

Майлс: Би било прекрасно. Умирам от глад. Ела да погледнеш.

Приготвям му една чиния, завивам я с фолио и прекосявам коридора. Той отваря още преди да съм почукала.

— Изчакай тук — казва и взема чинията от ръцете ми. Скрива се в апартамента и се връща секунди по-късно без нея. — Готова ли си?

Нямам представа откъде знам, че е развълнуван, защото не се усмихва. Усещам го в гласа му обаче. Има някаква едва доловима промяна и аз се усмихвам при мисълта, че нещо толкова простичко като окачването на пердета го кара да се чувства добре. Не знам защо, но ми се струва, че в живота му няма много неща, които го карат да се чувства добре, така че се радвам, че това е едно от тях.

Той отваря широко вратата и аз пристъпвам в апартамента. Пердетата са окачени и въпреки че е малка, промяната изглежда огромна. Мисълта, че е живял тук в продължение на четири години и едва сега е сложил завеси, придава на апартамента съвсем различно усещане.

— Направи добър избор — казвам, възхищавайки се на това, колко много подхождат пердетата на малкото, което знам за характера му.

Навеждам очи към килима и той вижда объркването, пробягало по лицето ми.

— Знам, че мястото му е под масата — обяснява и също навежда поглед към него. — Ще го сложа. В крайна сметка.

Сега килимът се намира на странно място — не е в средата на стаята, нито дори пред дивана. Недоумявам защо го е сложил тук, след като знае къде ще стои най-добре.

— Оставих го тук, защото се надявах първо да го осветим.

Вдигам очи към него и очарователно обнадежденото му изражение ме кара да се усмихна.

— Тази идея ми харесва — отвръщам и отново поглеждам към килима.

Възцарява се дълго мълчание. Не съм сигурна дали иска да осветим килима още сега, или първо иска да хапне. Аз съм окей и с двете. Стига само планът му да се вмести в моя тричасов прозорец.

И двамата все още се взираме в килима, когато той отново проговаря:

— Ще хапна по-късно — казва, отговаряйки на въпроса, въртящ се безмълвно в главата ми.

Сваля тениската си, а аз си събувам обувките. Много скоро и останалите ни дрехи се озовават на купчинка до килима.