Колийн Хувър
Жестока любов (28)

Глава 28
Майлс

Шест години по-рано

„Ами ако се окаже, че е гей?“, пита Рейчъл. „Това ще те притесни ли?“

В болницата сме — тя е гушнала Клейтън, а аз седя в края на леглото и я гледам как го гледа.

Непрекъснато ми задава такива въпроси. Прави се на адвокат на дявола.

Казва, че трябва да сме сигурни за всички тези неща сега, за да не срещнем затруднения като родители по-късно.

„Ще ме притеснява само ако смята, че не може да говори с нас за това. Искам да знае, че може да говори с нас за всичко.“ Рейчъл се усмихва на Клейтън, ала аз знам, че усмивката й е за мен.

Защото наистина харесва отговора ми.

„Ами ако не вярва в Бог?“, продължава да пита.

„Може да вярва в каквото си ще. Искам само вярата му — или липсата на такава — да го прави щастлив.“

Тя отново се усмихва.

„Ами ако извърши ужасяващо, нечовешко, безсърдечно престъпление и го изпратят в затвора до живот?“

„Ще се запитам къде съм сбъркал като баща.“

Рейчъл вдига очи към мен. „Е, съдейки по този разпит, съм твърдо убедена, че той никога няма да извърши престъпление, защото ти вече си най-добрият баща, когото познавам.“

Сега аз съм този, който се усмихва.

И двамата вдигаме поглед, когато вратата се отваря и в стаята влиза една сестра.

Тя ни отправя извинителна усмивка. „Време е.“

Рейчъл простенва, но аз нямам представа за какво говори сестрата. Рейчъл вижда объркването върху лицето ми.

„Обрязването му.“

Стомахът ми се свива. Знам, че го обсъждахме, докато беше бременна, ала изведнъж ме изпълват съмнения при мисълта за онова, което му предстои.

„Не е толкова лошо“, казва сестрата. „Първо им слагат упойка.“

Приближава се до Рейчъл и понечва да го вземе от ръцете й, но аз се привеждам напред.

„Почакайте, нека първо да го подържа.“

Сестрата отстъпва назад и Рейчъл ми подава Клейтън. Вдигам го пред себе си и го поглеждам.

„Толкова съжалявам, Клейтън. Знам, че ще боли, и знам, че те лишава от мъжествеността ти, но…“

„Той е само на един ден“, прекъсва ме Рейчъл със смях. „За каква мъжественост говориш!“

Казвам й да замълчи. Казвам й, че това е момент между баща и син и да се престори, че не е тук.

„Не се притеснявай, майка ти излезе от стаята“, заявявам на сина си и намигам на Рейчъл. „Както ти казах, знам, че е гадно, но по-късно ще ми благодариш. Особено когато станеш по-голям и започнеш да излизаш с момичета. Надявам се, че няма да е, преди да навършиш осемнайсет, но по-вероятно ще е около шестнайсетте. Поне при мен беше така.“

Рейчъл се привежда напред и протяга ръце за него.

„Достатъчно обвързване между баща и син“, казва със смях. „Мисля, че докато него го лишават от мъжествеността му, с теб трябва да обсъдим границите на връзката баща-син.“

Аз го целувам по челото и го връщам на Рейчъл. Тя прави същото и го подава на сестрата.

И двамата гледаме как сестрата излиза от стаята с него.

След това отново поглеждам към Рейчъл, пропълзявам по леглото и лягам до нея.

„Сами сме“, прошепвам. „Нека се поцелуваме.“

Тя прави физиономия. „Точно в този момент изобщо не се чувствам секси. Коремът ми е увиснал, гърдите ми са подути и определено имам нужда от душ, но ме боли твърде много, за да се пробвам сега.“

Аз свеждам очи към гърдите й и подръпвам яката на болничната нощница. Надничам в деколтето й и се усмихвам. „Колко дълго ще останат така?“

Тя се смее и бута ръката ми настрани.

„Ами устата ти, тя как е?“, питам.

Поглежда ме, сякаш не разбира въпроса ми, така че аз обяснявам.

„Просто се чудя дали и устата те боли както останалата част от тялото ти, защото, ако не те боли, искам да те целуна.“

Тя се усмихва. „Устата ми се чувства страхотно.“

Надигам се на лакът, така че да не трябва да се обръща към мен.

Свеждам поглед към нея и изведнъж да я видя под себе си ми се струва различно.

Струва ми се истинско.

Довчера сякаш наистина си играехме на семейство. Естествено, любовта ни е истинска, връзката ни — също, ала след като вчера с очите си видях как дава живот на сина ми, всичко, което изпитвах преди, ми се струва детска игра в сравнение с онова, което изпитвам към нея сега.

„Обичам те, Рейчъл. Повече, отколкото те обичах вчера.“

Очите й ме гледат така, сякаш знае точно какво имам предвид. „Ако днес ме обичаш повече, отколкото ме обичаше вчера, нямам търпение да дойде утре“, казва.

Устните ми откриват нейните и аз я целувам. Не защото би трябвало, а защото имам нужда да го направя.

* * *

Стоя пред болничната стая на Рейчъл. Двамата с Клейтън са вътре и спят.

Сестрата казва, че почти не е плакал. Сигурен съм, че го казва на всички родители, но й вярвам.

Вадя телефона си и пращам есемес на Иън.

Аз: Клъцнаха го преди няколко часа. Справи се геройски.

Иън: Ау. Тази вечер ще дойда да се запозная с него. Чакайте ме след седем.

Аз: До скоро.

Баща ми идва към мен с две кафета в ръце, така че аз прибирам телефона в задния си джоб.

Той ми подава едната чаша.

„Прилича на теб“, казва.

Опитва се да го приеме.

„Е, аз приличам на теб“, отвръщам. „Наздраве за силните гени.“

Вдигам чашата си с кафе и баща ми чуква своята в нея с усмивка.

Наистина се старае.

Обляга се на стената за опора и свежда поглед към кафето си. Иска да каже нещо, но му е трудно.

„Какво има?“, питам, давайки му възможност да го направи. Той вдига очи и среща моите.

„Гордея се с теб“, казва искрено.

Казаното е толкова простичко.

Четири думи.

Четири от най-въздействащите думи, които съм чувал някога.

„Естествено, не това исках за теб. Никой не иска да види как синът му става баща на осемнайсет години, но… гордея се с теб. Заради начина, по който се справи. Заради това, как се държиш с Рейчъл.“ Той се усмихва. „Направи възможно най-доброто от една трудна ситуация и честно казано, това е повече, отколкото мнозина възрастни биха сторили.“

Усмихвам се. Благодаря му.

Мисля, че разговорът е приключил, но не е така.

„Майлс.“ Очевидно иска да добави още нещо. „За Лиза… и майка ти?“

Вдигам ръка, за да го спра. Не искам да водим този разговор днес. Не искам този ден да се превърне в оправданието му за онова, което направи на майка ми.

„Всичко е наред, татко. Друг път ще говорим за това.“

Той не отстъпва. Казва, че иска да говорим сега.

Казва, че е важно.

Аз отвръщам, че не е важно.

Казвам му, че Клейтън е важен.

Искам да отдам цялото си внимание на Клейтън и Рейчъл и да забравя за това, че баща ми е човек и взема ужасни решения, като всички нас.

Не казвам обаче нищо от това.

И слушам.

Защото той ми е баща.