Колийн Хувър
Жестока любов (35)

Глава 35
Тейт

— Тези са последните — казва Корбин и вдига останалите два кашона.

Подавам му ключа от новия си апартамент.

— Ще се огледам за последно и ще се видим там. — Отварям му и той излиза от апартамента, а аз оставам да се взирам във вратата насреща.

Не съм го виждала, нито съм говорила с него от миналата седмица. Себично се надявах, че ще се появи и ще се извини, но за какво точно да се извини? Никога не ме е лъгал. Никога не е обличал в думи обещанията, които наруши.

Не беше брутално откровен с мен единствено, когато не говореше. Когато ме гледаше и аз си мислех, че чувствата, които виждам в очите му, са повече, отколкото е в състояние да изрази с думи.

Сега е повече от очевидно, че най-вероятно съм си изфантазирала всички тези чувства, за да паснат с моите. Емоцията, която зървах в очите му понякога, докато бяхме заедно, очевидно е била плод на моето въображение. Плод на моята надежда.

Оглеждам апартамента за последен път, за да се уверя, че съм взела всичко. Когато излизам в коридора и заключвам вратата зад себе си, движенията ми изведнъж са завладени от нещо, което не ми е познато.

Трудно ми е да преценя дали е храброст, или отчаяние, ала ръката ми е свита в юмрук и този юмрук тропа на вратата му.

Казвам си, че съм свободна да избягам при асансьора, ако минат десет секунди и той не ми отвори.

За съжаление, вратата се отваря след седем секунди.

Мислите ми започват да се борят с доводите на разума, докато вратата се отваря все по-широко. Преди разумът да победи и аз да побягна, на прага се показва Иън. Виждайки ме, очите му стават съчувствени.

— Тейт — казва и се усмихва. Забелязвам, че хвърля поглед към спалнята на Майлс, преди отново да спре очи върху мен. — Нека го повикам.

Усещам как главата ми се вдига, за да кимне, но сърцето ми поема надолу през гърдите, спуска се в стомаха и се устремява към пода.

— Тейт е на вратата — чувам да казва Иън.

Анализирам всяка дума, всяка сричка, търсейки издайническа улика навсякъде, където мога да намеря такава. Искам да знам дали направи физиономия, докато го казваше, или го изрече обнадеждено. Ако има някой, който знае какво би си помислил Майлс за това, че стоя на прага, този някой е Иън. За съжаление, гласът му с нищо не издава какво ли чувства Майлс заради моето присъствие.

Чувам стъпки. Подлагам звука от тези стъпки на същия разбор, докато те се приближават до дневната. Забързани ли са? Колебливи? Ядосани?

Когато той стига до вратата, очите ми се спират първо върху стъпалата му.

Не научавам нищо от тях. Нищо няма да ми помогне да открия увереността, от която толкова отчаяно се нуждая в този миг.

Вече знам, че думите ми ще прозвучат дрезгаво и слабо, ала въпреки това си заповядвам да ги изрека.

— Отивам си — казвам, все така вперила поглед в краката му. — Просто исках да се сбогувам.

Той не реагира веднага, нито физически, нито с думи. Най-сетне очите ми извършват храброто пътуване до неговите. Виждайки стоическото изражение върху лицето му, ми се приисква да отстъпя назад, но се боя да не се спъна в сърцето си.

Не искам да види как падам.

Съжалението ми, задето избрах да почукам, ме поглъща с краткостта на отговора му.

— Довиждане, Тейт.