Колийн Хувър
Жестока любов (26)

Глава 26
Майлс

Шест години по-рано

Моята стая е стаята на Рейчъл. Стаята на Рейчъл е моята стая.

Завършихме гимназия. Заживяхме заедно. Отидохме в колеж.

Виждаш ли? Ще се справим.

Иън донася и последния кашон от колата. „Къде го искате?“, пита.

„Какво има в него“, пита Рейчъл.

Той й отговаря, че му прилича на кашон, пълен със сутиените и бикините й. Тя се смее и му казва да го остави до тоалетката. Иън го прави. Иън харесва Рейчъл. Харесва му това, че тя не ме дърпа назад. Харесва му това, че иска да взема диплома и да завърша училището за пилоти.

Рейчъл иска да бъда щастлив. Казвам й, че стига тя да е с мен, ще бъда щастлив.

„Значи, винаги ще си щастлив“, отвръща тя.

Баща ми все още ме мрази. Баща ми не иска да ме мрази.

Опитват се да го приемат, но е трудно. Трудно е за всички.

Рейчъл не я е грижа какво мислят всички. Интересува я единствено какво мисля аз, а аз мисля единствено за Рейчъл.

Откривам, че колкото и трудно да е положението, хората се адаптират. Баща ми и майка й може и да не одобряват, но ще се адаптират.

Рейчъл може и да не е готова да бъде майка, аз може и да не съм готов да бъда баща, но се адаптираме.

Така трябва да стане. Ако хората искат да бъдат в мир със себе си, то е необходимо.

Жизненоважно.

* * *

„Майлс.“

Обичам името си, когато излиза от нейната уста. Тя не го хаби. Казва го единствено когато има нужда от нещо. Казва го единствено когато трябва да бъде казано.

„Майлс.“

Казва го два пъти.

Трябва наистина да се нуждае от нещо.

Обръщам се и виждам, че е седнала в леглото. Гледа ме с широко отворени очи.

„Майлс.“ Три пъти. „Майлс.“ Четири. „Боли.“

Мамка му.

Скачам от леглото и грабвам сака. Помагам на Рейчъл да се преоблече. Помагам й да стигне до колата.

Тя е уплашена.

Аз вероятно съм по-уплашен и от нея.

Държа ръката й, докато шофирам. Казвам й да диша. Не знам защо й го казвам. Естествено, че знае, че трябва да диша.

Не знам какво друго да й кажа.

Чувствам се безпомощен.

Може би иска майка си.

„Искаш ли да им се обадя?“

Тя клати глава. „Още не. После.“

Иска да бъдем само ние. Това ми харесва. Аз също искам да бъдем само ние.

Една сестра й помага да слезе от колата. Отвеждат ни в една стая. Давам на Рейчъл всичко, от което има нужда.

„Искаш ли лед?“

Донасям й го.

„Искаш ли студен компрес?“

Донасям й го.

„Искаш ли да изключа телевизора?“

Изключвам го.

„Искаш ли още едно одеяло, Рейчъл? Май ти е студено?“

Не й нося още едно одеяло. Не й е студено.

„Искаш ли още лед?“

Не иска още лед.

Иска да млъкна.

Млъквам.

„Дай ми ръката си, Майлс.“

Подавам й я.

Искам си я обратно.

Тя ми причинява болка.

Въпреки това я оставям да я задържи.

Притихнала е. Не издава звук. Просто диша. Тя е невероятна. Аз плача. Не знам защо.

Толкова много те обичам, Рейчъл.

Лекарят ни казва, че почти е свършила. Аз я целувам по челото.

И тогава то се случва.

Аз съм баща.

Тя е майка.

„Момче е“, казва лекарят.

Тя го държи. Държи сърцето ми.

Той престава да плаче. Опитва се да отвори очи.

Рейчъл плаче.

Рейчъл се смее.

Рейчъл ми казва „благодаря ти“.

Рейчъл ми казва „благодаря ти“. Сякаш не е тя онази, която създаде това.

Рейчъл е луда.

„Толкова го обичам, Майлс“, казва. Все още плаче. „Толкова много го обичам.“

„Аз също го обичам“, отвръщам. Докосвам го. Искам да го подържа, но още повече искам тя да го подържи. Толкова е красива, докато го държи.

Рейчъл вдига очи към мен.

„Моля те, сега ще ми кажеш ли името му?“

Надявах се да е момче, за да имам този миг.

Надявах се да мога да й кажа името на сина й, защото знам, че ще се влюби в него.

Надявам се, че си спомня мига

в който

стана

всичко

за

мен.

Майлс ще те заведе в часа на господин Клейтън, Рейчъл. „Името му е Клейтън.“

Тя започва да хлипа.

Спомня си.

„Съвършено е“, казва, а думите се смесват със сълзите й.

Плаче прекалено силно. Иска аз да го взема.

Присядам на леглото до нея и го поемам.

Държа го.

Държа сина си.

Рейчъл отпуска глава върху ръката ми и ние го съзерцаваме. Съзерцаваме го толкова дълго. Казвам на Рейчъл, че има нейната червена коса.

Тя казва, че има моите устни. Казвам й, че се надявам да има нейния характер. Тя не е съгласна и отвръща, че се надява да е като мен.

„Той прави живота толкова по-хубав“, казва.

„Така е.“

„Такива щастливци сме, Майлс.“

„Така е.“

Рейчъл стиска ръката ми.

„Ще се справим“, шепне тя.

„И още как“, уверявам я.

Клейтън се прозява и ние се разсмиваме.

Откога прозевките са нещо толкова невероятно?

Докосвам пръстчетата му.

Толкова много те обичаме, Клейтън.