Колийн Хувър
Жестока любов (36)

Глава 36
Майлс

Настоящето

Очите й най-сетне събират смелостта да срещнат моите, но аз се опитвам да не я видя. Когато най-сетне я поглеждам, то е повече, отколкото мога да понеса. Всеки път когато съм с нея, очите и устата, и усмивката й откриват всяко уязвимо местенце в мен, за да си проправят път. Да сграбчат. Да завладеят? Всеки път когато съм близо до нея, трябва да му се съпротивлявам, така че този път се опитвам да я видя единствено с очите си.

Казва, че е тук, за да се сбогува, но не за това е тук, и тя го знае. Тук е, защото се влюби в мен, въпреки че й казах да не го прави. Тук е, защото все още се надява, че бих могъл да й отвърна със същото.

Искам, Тейт. Искам да те обичам толкова, че да боли.

Дори не разпознавам собствения си глас, когато й казвам „довиждане“. Липсата на емоция зад думите ми би могла да бъде сметната за израз на неприязън. Толкова различно от безразличието, което се опитвам да внуша, и още по-различно от отчаяното желание да я помоля да не си отива.

Тя начаса свежда поглед към краката си. Виждам, че отговорът ми я уби, но вече й вдъхнах достатъчно напразни надежди. Всеки път щом я допусках до себе си, й причинявах още по-голяма болка, когато бях принуден да я отблъсна.

Трудно е обаче да се измъчвам прекалено заради нея, защото колкото и да я боли, тя не знае какво е истинско страдание. Не и така, както го знам аз. Аз поддържам болката жива. В действие. Преживявам я отново и отново и тя се разраства.

Тейт си поема дъх и когато вдига очи към мен, те са мъничко по-зачервени и блестящи.

— Заслужаваш безкрайно повече от онова, което си позволяваш да имаш. — Повдига се на пръсти и слага ръце на раменете ми. Устните й докосват бузата ми. — Довиждане, Майлс.

Обръща се и поема към асансьора в същия миг, в който Корбин излиза от него, за да я посрещне. Виждам я как вдига ръка, за да избърше сълзите си.

Гледам как се отдалечава.

Затварям вратата, очаквайки да почувствам поне мъничко облекчение от това, че бях в състояние да я оставя да си отиде. Вместо това усещам единственото, което сърцето ми е в състояние да изпитва: болка.

— Ти си истински идиот — обажда се Иън зад мен. Обръщам се и го виждам да се взира в мен, седнал на облегалката на дивана. — Защо не тръгнеш след нея?

Защото, Иън, ненавиждам това чувство. Ненавиждам всяко чувство, което тя събужда в мен, защото то ме изпълва с всички онези неща, които цели шест години избягвам.

— И защо да го правя? — питам и се отправям към стаята си.

Спирам, когато отново се почуква. Въздъхвам подразнено, преди да се обърна към вратата — не искам да я отпратя за втори път. Но ще го направя. Дори ако трябва да го кажа по начин, от който ще я заболи още повече, тя просто трябва да приеме, че всичко свърши. Позволих нещата да стигнат прекалено далеч. По дяволите, не биваше да допусна изобщо да започнат, след като и двамата знаехме, че вероятно ще свършат именно така.

Отварям и на прага си откривам не Тейт, а Корбин. Иска ми се да изпитам облекчение, че не е тя, ала бясното му изражение не оставя място за никакво облекчение.

Преди да успея да реагирам, юмрукът му се стоварва в устата ми и аз политам към дивана. Иън ме хваща, преди да съм паднал, и аз си възвръщам равновесието, след което отново се обръщам към вратата.

— Какво, по дяволите, Корбин? — провиква се Иън. Удържа ме назад, тъй като смята, че ще искам да му отвърна със същото.

Ала не е така. Заслужих си го.

Погледът на Корбин се мести между нас и най-сетне спира върху мен. Вдига юмрук до гърдите си и го разтрива с другата си ръка.

— Всички знаем, че отдавна трябваше да го направя.

С тези думи той затваря вратата и изчезва в коридора.

Освобождавам се от Иън и вдигам ръка към устата си. Когато ги отдръпвам, пръстите ми са изцапани с кръв.

— Ами сега? — пита Иън с надежда в гласа. — Ще тръгнеш ли след нея сега?

Изглеждам го яростно, а после се обръщам и се отправям сърдито към спалнята.

Иън се смее с глас. Смях, който казва: Ти си истински идиот. Само дето вече го каза, така че се повтаря.

Идва след мен в спалнята.

Определено не съм в настроение за този разговор. Добре че знам как да гледам хората, без да ги виждам.

Сядам на леглото, а той се обляга на вратата.

— Омръзна ми, Майлс. Шест шибани години те гледам как се разхождаш като някакво зомби.

— Не съм зомби — отвръщам безстрастно. — Зомбитата не могат да летят.

Иън прави физиономия — очевидно не е в настроение за шеги. И добре че е така, защото аз не съм в настроение да се шегувам.

Продължава да ме гледа сърдито, така че си вземам телефона и се отпускам върху леглото, за да се престоря, че не е тук.

— Тя е първото нещо, вдъхнало ти живот след нощта, в която се удави в онова езеро.

Ще го ударя. Ако не се махне на секундата, ще го ударя.

— Махай се.

— Не.

Аз го поглеждам.

Виждам го.

— Махай се от тук, Иън.

Той се приближава до бюрото ми, придърпва си стол и сяда.

— Майната ти, Майлс. Не съм свършил.

— Махай се!

— Не!

Преставам да се карам с него. Ставам и сам излизам от стаята.

Той идва след мен в дневната.

— Нека ти задам един въпрос.

— И след това ще се махнеш?

Той кима.

— И след това ще се махна.

— Окей.

Гледа ме мълчаливо в продължение на няколко минути.

Чакам търпеливо да ми зададе въпроса си и да си тръгне, преди да съм го ударил.

— Ако някой ти каже, че може да изтрие цялата онази нощ — от паметта ти, но за да го направи, трябва да заличи и всички хубави спомени? Всички мигове с Рейчъл. Всяка дума, всяка целувка, всяко обичам те. Всеки момент, който си имал със сина си, независимо колко кратък е бил. Първия миг, в който си видял Рейчъл да го държи в прегръдките си. Първия път, в който ти си го взел в прегръдките си. Първия път, когато си го чул да плаче или си го гледал как спи. Всичко. Изличено. Завинаги. Ако някой ти каже, че може да премахне всичко грозно, но за да го направи, трябва да изгубиш и всичко останало… ще го направиш ли?

Смята, че ме пита нещо, което никога не съм се питал сам. Не мисли ли, че седя и си задавам същия въпрос всеки шибан ден от живота си?

— Не каза, че трябва да ти отговоря на въпроса ти. Просто попита дали може да го зададеш. Върви си.

Аз съм най-ужасният човек.

— Не можеш да отговориш — заявява той. — Не можеш да кажеш „да“.

— Не мога да кажа и „не“. Поздравления, Иън. Хвана ме натясно. Довиждане.

Понечвам да се върна в стаята си, но той отново изрича името ми. Спирам и слагам ръце на хълбоците си. Отпускам глава. Няма ли да престане най-сетне! Минаха шест години, по дяволите. Би трябвало да знае, че онази нощ ме направи мъжът, който съм сега. Би трябвало да знае, че няма да се променя.

— Ако те бях попитал същото преди няколко месеца, щеше да отговориш с „да“ още преди да съм довършил — заявява той. — Отговорът ти винаги е бил „да“. Би дал всичко, за да не се налага отново да преживееш онази нощ.

Обръщам се и виждам, че той отива към вратата. Отваря я, но после спира и ме поглежда.

— Ако само няколко кратки месеца заедно с Тейт бяха в състояние да направят болката достатъчно поносима, за да ми отговориш с „може би“, представи си какво би направил за теб цял живот, прекаран с нея.

Той затваря вратата.

Аз затварям очи.

Нещо се случва. Нещо в мен. Сякаш думите му предизвикаха лавина от ледника, обгръщащ сърцето ми. Усещам как парчета корав лед се трошат и падат редом до всички късчета, изронили се от мига, в който срещнах Тейт.

* * *

Слизам от асансьора и се приближавам до празния стол до Кеп. Той не ме поглежда, сякаш изобщо не ме вижда. Взира се през фоайето към изхода.

— Просто я остави да си отиде. — Дори не се опитва да скрие разочарованието в гласа си.

Аз не отговарям.

Той се оттласква от облегалката на стола и се намества.

— Някои хора помъдряват с годините. За съжаление, други просто остаряват. — Обръща се, за да ме погледне. — Ти си един от онези, които просто остаряват, защото сега си точно толкова глупав, колкото и в деня, когато се роди.

Кеп ме познава достатъчно добре, за да знае, че трябваше да стане така. Познава ме цял живот, тъй като работеше по поддръжката на блоковете на баща ми още отпреди да се родя. Преди това е работел за дядо ми, правейки същото. Което означава, че знае за семейството ми повече и от мен самия.

— Трябваше да стане така, Кеп — казвам, опитвайки да се оправдая, задето оставих единственото момиче, съумяло да се докосне до мен през последните шест години, да си отиде.

— Трябваше да стане, а? — мърмори той.

Откакто го познавам, през всички нощи, които съм прекарал, говорейки си с него тук, нито веднъж не е изказвал мнение за решенията, които съм вземал в живота си. Знае какъв живот избрах след Рейчъл. Поднася ми по някоя и друга мъдрост тук-там, но никога — мнението си. От месеци ме слуша да споделям всичко за ситуацията с Тейт и винаги си седи тихичко, изслушва ме търпеливо и никога не ми натрапва мнението си. Ето това харесвам у него.

Усещам, че то е на път да се промени.

— Преди да ми дръпнеш лекция, Кеп — казвам, прекъсвайки го, преди да е имал възможност да продължи, — и сам знаеш, че за нея така е най-добре. — Обръщам се и го поглеждам. — Знаеш го.

Кеп се смее и кима.

— Тук си напълно прав.

Зяпвам го изумено_. Наистина ли току-що се съгласи с мен?_

— Да не искаш да кажеш, че постъпих правилно?

Той мълчи за миг, а после изпуска дъха си. Лицето му потръпва, сякаш мислите му не са нещо, което иска да сподели. Отпуска се в стола и слага ръце на гърдите си.

— Казах си никога да не се намесвам в проблемите ти, момче, защото, ако ще дава съвети, един мъж трябва да е адски сигурен, че знае за какво говори. А през всичките ми осемдесет години никога не съм преживявал нещо като това, което преживя ти. Нямам представа какво е, нито какво е сторило с теб. Само като си помисля за онази нощ, и стомахът ми се свива, тъй че знам, че и ти го чувстваш с цялото си същество. В сърцето. В костите. До дъното на душата си.

Затварям очи, но ми се иска да можех да си запуша ушите. Не искам да слушам всичко това.

— Никой от хората в живота ти не знае какво е да си на твоето място. Нито аз. Нито баща ти. Нито приятелите ти. Нито дори Тейт. Има само един човек, който изпитва същото, което и ти. Само един човек, който познава твоята болка. Само още един родител на онова момченце, на когото то липсва, колкото и на теб.

Стискам очи и правя всичко по силите си да го изслушам докрай, въпреки че с цялото си същество искам да стана и да се махна. Няма право да намесва Рейчъл в разговора ни.

— Майлс — тихичко казва той и в гласа му има решителност, сякаш иска да го взема на сериозно. Аз винаги го правя. — Вярваш, че отне шанса на онова момиче да бъде щастливо, и докато не се изправиш очи в очи с миналото си, никога няма да продължиш напред. Отново и отново ще преживяваш онази нощ, всеки ден, до края на живота си, освен ако с очите си не се убедиш, че тя е добре. Може би тогава ще разбереш, че ти също имаш право да бъдеш щастлив.

Навеждам се напред и прокарвам ръце по лицето си, а после облягам лакти на коленете си и поглеждам надолу. Виждам как от очите ми се търкулва една-единствена сълза и тупва на пода между краката ми.

— Ами ако тя не е добре? — прошепвам.

Кеп се привежда напред и стисва ръце между коленете си. Обръщам се да го погледна и за първи път през двайсет и четирите години, откакто го познавам, виждам сълзи в очите му.

— В такъв случай, предполагам, нищо няма да се промени. Можеш да продължиш да вярваш, че не заслужаваш щастлив живот, защото си съсипал нейния. Можеш да продължиш да избягваш всичко, което би могло отново да те накара да чувстваш. — Привежда се към мен и понижава глас. — Знам, че мисълта да се изправиш очи в очи с миналото ти те ужасява. То ужасява всекиго. Ала понякога не го правим заради нас самите. Правим го заради хората, които обичаме повече от себе си.