Пола Маклейн
Парижката съпруга (9)

8

Две седмици след предложението на Ърнест трябваше да отида до Чикаго, за да се срещна с цяла армия от рода Хемингуей. Преди това изпих почти цяла бутилка вино, крачейки из хола на Местожителството, докато Ърнест се мъчеше да ме успокои. Отгоре на всичко Кейт най-сетне се появи точно в този ден. Ърнест беше на работа и тя ме завари сама.

— Нали няма наистина да се омъжиш за Уем? Това е смешно.

Гласът й звучеше пискливо. Беше нахълтала, без да си свали палтото и шапката.

— Кейт, моля те, седни и бъди разумна.

— Ще съжаляваш. Знаеш, че ще съжаляваш. Той е толкова млад и импулсивен.

— А аз каква съм? Улегнала стара мома?

— Не, просто наивна. Прекалено го надценяваш.

— Стига, Кейт! Нали уж беше негова приятелка? Какво е направил, та да се обърнеш против него?

Тя изведнъж млъкна и се тръшна на канапето.

— Нищо.

— Тогава защо е всичко това? — попитах тихо и отидох да седна до нея. — Моля те, кажи ми какво става.

— Не мога. — Тя бавно поклати глава. Очите й бяха тъжни. — Не искам нещата да станат още по-грозни, ти също не го искаш. Ще се радвам за теб, кълна се.

Ушите ми изведнъж забучаха и шумът не стихна чак до вечерта. Когато Ърнест се прибра от работа, аз все още бях тъй разстроена, че го хванах почти на прага.

— Имаш ли да ми кажеш нещо за Кейт? Мисля, че е влюбена в теб.

Изненадах се от собствените си думи, но Ърнест ги прие с учудващо спокойствие.

— Може би — отговори той. — Но аз нямам вина. Не съм я насърчавал.

— Тъй ли? Мисля, че е жестоко наранена.

— Слушай. Кейт си е Кейт. Това е минало и забравено. Наистина ли искаш да знаеш всичко?

— Да. Искам да знам всичко. Колко жени си целувал и в колко от тях си се влюбвал, макар и само за две минути.

— Това е лудост. Защо?

— За да ми кажеш, че те нямат значение и че мен обичаш много повече.

— Точно това ти казвам. Не ме ли слушаш?

— Как можем да се оженим, ако между нас има тайни?

— Не искаш ли да се оженим?

— А ти?

— Искам, разбира се. Прекалено се вживяваш, Хаш. Моля те, бъди разумна.

— Така каза и Кейт.

Той ме изгледа с такова раздразнение, че неволно избухнах в плач.

— О, ела тук, котенце. Всичко ще бъде чудесно. Ще видиш.

Кимнах и избърсах очи. После го помолих за едно питие.

* * *

Взехме назаем колата на Кенли, за да отскочим до големия семеен дом в Оук Парк. Колкото повече наближавахме Кенилуърт авеню, толкова по-развълнуван изглеждаше Ърнест.

— Не вярваш ли, че ще ме харесат? — попитах аз.

— Ще се влюбят в теб. Работата е там, че не си падат по мен.

— Обичат те. Трябва да те обичат.

— Обичат ме като глутница вълци — горчиво отвърна той. — Според теб защо живея при Кенли, когато семейството ми е само на трийсетина километра?

— Олеле. Не бях мислила за това. Късно ли е да се върнем?

— Твърде късно — каза той и колата зави по дълга кръгова алея.

Майка му Грейс ни посрещна на прага и буквално избута прислугата настрани. Беше пухкава и закръглена, със сноп прошарена коса на главата. Още щом прекрачих прага, тя се втурна към мен, сграбчи ръката ми и макар че полагах усилия да я очаровам с усмивка, аз разбрах защо Ърнест се бори с нея. Беше по-едра и по-гръмогласна от всички наоколо, досущ като собствената ми майка. Тя се превръщаше в център на вселената и караше всичко да се върти около нея.

Във всекидневната беше сервирано розово шампанско и изящни сандвичи върху още по-изящни подноси. Марселин, по-голямата сестра на Ърнест, седна на стола до мен и макар да изглеждаше приятно момиче, леко се притесних, че двамата толкова си приличат. Урсула също имаше неговата усмивка и неговата трапчинка. Шестнайсетгодишната Съни беше облечена с прелестна рокля от бледожълт шифон. Малкият Лестър, едва шестгодишен, тичаше като кученце след Ърнест, докато накрая го убеди да направят един боксов рунд в столовата. Междувременно Грейс ме приклещи във всекидневната на разговор за превъзходството на европейските дантели, а доктор Хемингуей държеше до нас поднос със сирене и цвекло от градината му край езерото Уалун.

След вечеря Грейс ме помоли да й акомпанирам на пиано, докато тя пееше ария. Личеше, че Ърнест не е в настроение. Още по-мрачен стана, когато Грейс настоя да ми покаже една снимка от любимия семеен албум, на която Марселин и Ърнест бяха облечени еднакво — с розови памучни роклички и широкополи сламени шапки с цветчета по ръба на периферията.

— Хадли не иска да гледа тези неща, майко — подхвърли Ърнест от другия край на стаята.

— Иска, разбира се. — Грейс ме погали по ръката. — Нали, скъпа? — Тя властно плъзна пръсти по снимката. — Хубаво детенце беше, нали? Сигурно е било глупаво да го обличам като момиче, но не устоях на хрумването. Безобиден каприз.

Ърнест завъртя очи към тавана.

— Точно така, мамо. Твоите номера все са безобидни.

Тя не му обърна внимание.

— Знаеш ли, винаги е обичал приказките. За нашия кон Принц и бавачката Лили Беър. И беше ужасно капризен, още като дете. Ако някой не му угодеше, удряше го с всичка сила, а после идваше да проси целувки.

— Само недей да го правиш с Хадли — каза Марселин и вдигна вежди към Ърнест.

— Може пък да й хареса — усмихна се Урсула.

— Урсула! — сряза я доктор Хемингуей.

— Прибери албума, майко — каза Ърнест.

Грейс изсумтя небрежно и прелисти страницата.

— Това тук е вилата „Уиндъмиър“. Край красивото езеро Уалун.

И тя продължи да бъбри.

Вечерта сякаш нямаше край. Поднесоха ни кафе, миниатюрни чашки бренди, тънички курабийки и после още кафе. Когато най-сетне получихме разрешение да си тръгнем, Грейс подвикна след нас, че сме канени на вечеря в неделя.

— Има да чакаш — промърмори тихичко Ърнест, докато ме водеше по алеята.

След като благополучно се настанихме в колата и потеглихме обратно, аз казах:

— Бяха невероятно любезни към мен, но разбирам защо гледаш да стоиш настрани.

— За тях все още съм дете, дори за баща ми, а когато се боря срещу това, ставам егоист, грубиян или глупак, който не заслужава доверие.

— И аз преживях нещо подобно, докато майка ми беше жива. Двете толкова си приличат. Как мислиш, дали точно това не ни събра?

— Мили боже, дано да не си права — отвърна той.

 

 

С годежа възникнаха нови правила за престоя ни при Кенли. На мен все така ми предоставяха обичайната стая, но Ърнест бе помолен да гостува на други приятели, докато съм там.

— Не знам защо Кенли изведнъж стана толкова строг — каза Ърнест, когато ми съобщи новината. — И той не е вода ненапита.

— Не пази своята репутация, а моята — обясних аз. — Всъщност постъпва галантно.

— А според мен е досадник. Ще ми се сутрин да виждам как отваряш очи за новия ден. Толкова много ли искам?

— Само засега. Щом се оженим, ще можеш да ме виждаш когато и както си искаш.

Той се усмихна.

— Колко приятна мисъл.

— Най-приятната.

Не беше голяма тайна, че съм девствена. Целият ми любовен опит се изчерпваше с някоя и друга страстна целувка плюс неколцина обожатели. Ърнест обичаше да намеква, че е имал много момичета. Предполагах, че е бил в интимни отношения с Агнес в Италия — след като са имали намерение да се оженят, — но се опитвах да не мисля за другите му връзки. Въпросът дали ще мога да го задоволя ме тревожеше твърде силно, затова пропъждах мисълта и се съсредоточавах върху това, че физическата любов ще ми позволи да го опозная по всички възможни начини без препятствия и прегради. Липсата ми на опит нямаше да има значение. Той щеше да почувства, че го обичам изцяло и всеотдайно.

Ърнест изглеждаше готов да изчака до първата брачна нощ — определено не ме притискаше да избързваме, — но вечерта, когато се прибрахме от посещението в Оук Парк, след една дълга целувка пред вратата на Кенли той заяви, че тази нощ няма да спи при Дон Райт.

— Устроил съм си бивак.

— Какво?

— Ела да ти покажа.

Последвах го по пожарната стълба към покрива, очаквайки горе да е мразовито — все пак беше март и до истинската пролет в Чикаго имаше още няколко седмици, — но Ърнест бе струпал одеяла и завивки в едно закътано ъгълче между комините.

— Ти си го превърнал в същинско мъничко кралство.

— Това е идеята. Искаш ли вино?

Той бръкна в гнездото и измъкна запушена бутилка и чаена чаша.

— Какво друго криеш тук?

— Ела да провериш.

Гласът му беше безгрижен и закачлив, но когато легнах до него и той се пресегна да завие раменете ми, усетих, че ръцете му треперят.

— Нервен си — казах аз.

— Не знам защо.

— Бил си с много момичета, нали?

— Нито една не беше като теб.

— Е, това е идеалният отговор.

Направихме си палатка от одеяла и се целувахме дълго в нашето топло убежище, откъснато от света. Без дори да знам предварително, че ще го направя, аз свалих жакета и блузата си, после легнах до него, без да се притеснявам от допира на грубото му вълнено сако върху голата ми кожа, нито от начина, по който той се отдръпна, за да ме погледне.

Въпреки предишните си опасения не се чувствах свенлива или разголена. Очите му бяха нежни, ръцете му също. Те плъзнаха по гърдите ми и аз се изненадах от мощната тръпка, с която ме разтърси този допир. Притиснах се към тялото му и после всичко стана много бързо, ръцете ми трескаво търсеха неговите, устните му играеха по клепачите ми, по шията, навсякъде едновременно. Всичко бе ново, но естествено и някак редно, дори когато усетих болка.

Някога майка ми бе публикувала в „Ню Рипъблик“ една статия с твърдението, че съпруга, която се радва на секса, не е по-добра от проститутка. Разбира се, трябвало да ги търпи заради децата, но върховната цел за една жена можела да бъде само абсолютната и блажена непоквареност. Аз не знаех какво да мисля за секса и какво да очаквам, освен неудобства. Като поотраснах и станах по-любопитна, потърсих необходимата информация в „Литерари Дайджест“, където бяха отпечатани откъси от „Психология на секса“ на Хавлок Елис. Но имаше конкретни неща, които ме измъчваха неимоверно — например къде точно ще се допират телата ни и какво всъщност ще е усещането. Не знам дали бях прекалено строго възпитана или просто тъпа, но във фантазиите ми за първата брачна нощ Ърнест ме пренасяше през някакъв праг, обсипан с цветя, и бялата ми рокля падаше от само себе си. После, след някакво сладникаво и неясно боричкане, ставах жена.

На покрива изведнъж паднаха всички завеси, а когато изчезна прозирният воал на фантазията, мисля, че най-много ме изненада собственото ми желание — колко готова бях да го приема, абсолютната реалност на кожата и топлината. Желаех го и нищо — нито неловкото блъскане на колене и лакти, докато се борехме да бъдем по-близо един до друг, нито рязкото и разтърсващо усещане, когато той проникна в мен — не можеше да промени това. Когато се отпусна върху тялото ми с цялата си тежест и можех през одеялата да почувствам всяка издатина и извивка на покривната настилка под раменете и бедрата ми, имаше мигове на чисто, потресаващо щастие, които знаех, че никога не ще забравя. Сякаш се притискахме един към друг, докато костите му се сляха с моите и се превърнахме в едно цяло, макар и за кратко.

След това лежахме на одеялата и гледахме ярките звезди в небето над нас.

— Чувствам се като твой домашен любимец — изрече той с топъл и нежен глас. — Ти също си моя — мое мъничко, съвършено котенце.

— Мислил ли си някога, че може да бъде така? Както се случи между нас?

— Ако си с мен, мога да постигна всичко — каза той. — Мисля, че мога да напиша книга. Не че не искам, но се боя, че може да излезе глупава и ненужна.

— Разбира се, че можеш. Щом се оформи в главата ти, просто я напиши и тя ще бъде млада, свежа и силна като теб. Книгата — това ще си ти.

— Искам да започна с истински хора, които говорят и казват каквото мислят.

— Ние казваме каквото мислим, но е трудно, нали? Може би най-трудното нещо на света е наистина да бъдеш честен.

— Кенли казва, че прибързваме. Не разбира защо съм се насочил към брака, когато ергенският живот толкова ми подхожда.

— Това си е негово право.

— Да, но не е само той. Хорни се тревожи, че ще съсипя кариерата си. Джим Гамбъл мисли, че щом се оженим, ще забравя плановете си за Италия. Кейт не разговаря и с двама ни.

— Дай да не говорим за нея, ако обичаш. Не и сега.

— Добре — съгласи се той. — Просто никой не разбира, че се нуждая от това. Нуждая се от теб. — После той седна и се вгледа в лицето ми тъй напрегнато, сякаш искаше да ме изпие с очи. Хвана един дълъг кичур от косата ми и го омота около юмрука си като превръзка. — Би трябвало да се подстрижеш. Отначало съвсем малко, а аз ще оставя моята коса да расте, тогава ще се подстрижеш още малко и неусетно ще станем съвсем еднакви, като един и същ човек.

— Много бих искала да заприличам на теб — казах аз. — Много бих искала да се превърна в теб.

Никога не бях изричала по-вярна мисъл. Тази вечер с радост бих излязла от кожата си, за да вляза в неговата, защото вярвах, че това е истинската любов. Нима преди малко не бях усетила как потъваме един в друг, докато границата изчезна напълно?

Това щеше да е най-трудният урок на брака ми — да открия недостатъците в този начин на разсъждение. Не можех да стигна до всяко кътче в душата на Ърнест, а и той не го искаше. Да, нуждаеше се от мен заради чувството на подкрепа и сигурност — също както аз се нуждаех от него. Но харесваше и възможността да изчезне в работата си, далеч от мен. И да се върне, когато желае.