Пола Маклейн
Парижката съпруга (23)

22

Последва най-дългата нощ в живота ми. Когато навлязохме в Швейцария, планините ни обкръжиха и падна мрак. Мислех си как да кажа на Ърнест, че творбите му са изчезнали, но не можех да си го представя. Нямах думи.

Когато на другата сутрин най-сетне спряхме в Лозана и видях на перона Ърнест със Стефънс до него, едва намерих сили да стана и да тръгна към тях. Плачех. Ърнест погледна Стефънс и сви рамене, сякаш искаше да каже: Върви, че ги разбери тия жени, но аз не спирах да плача и той разбра, че е станало нещо много лошо.

Стефънс се извини и обеща на Ърнест да му се обади по телефона. Когато той си тръгна, Ърнест ме отведе в едно кафене до входа на гарата. Около нас двойки и семейства се целуваха за сбогом или си пожелаваха добър път и всички те ми се струваха болезнено безгрижни. От очите ми бликнаха нови сълзи.

— Какво има? — питаше Ърнест пак и пак, отначало разтревожен и нежен, после сърдит, после пак разтревожен. — Каквото и да е, ще го преодолеем. Нищо не може да е чак толкова зле.

Но беше точно толкова зле. Аз поклатих глава и заплаках още по-силно и така продължи, докато накрая успях да му разкажа как приготвих куфарчето за пътуването.

Нямаше нужда да казвам повече. Лицето му пребледня и стана много сериозно.

— Изгубила си го във влака.

— Откраднаха го изпод седалката ми.

Той кимна, осъзнавайки станалото, а аз следях много внимателно очите му — как примигват и остават неподвижни, пак примигват и пак остават неподвижни. Знаех, че се мъчи да бъде храбър заради мен. Защото не знаеше какво мога да сторя.

— Не може да си взела всичко. Защо ще ми трябват и копията?

— Помислих си, че ако ще правиш поправки в оригиналите, може да ти трябват и копията, затова събрах всичко.

— Все трябва да си оставила нещо… — каза той.

Поклатих глава и зачаках. Дали щеше да се прекърши от напрежението и да изпадне в ярост? Несъмнено го заслужавах. Бях взела неговото — най-неговото на този свят, — без да ме е молил, като че имах право на това. А сега то бе изчезнало.

— Трябва да се върна. Трябва да се уверя лично.

Треперех от угризения и болка в сърцето.

— Толкова съжалявам, Тети.

— Всичко ще е наред. Аз съм го написал веднъж. Мога да го напиша отново.

Знаех, че блъфира или направо лъже, но се вкопчих в него и го оставих да ме прегръща, и си казахме всичко каквото си казват хората, когато знаят, че най-лошото е дошло.

Късно вечерта той замина с влака за Париж, докато аз го чаках в Лозана ни жива, ни умряла, Стефънс ме заведе на вечеря и се опита да ме успокои, но дори след няколко уискита продължавах да се треса.

Ърнест отсъства два дни и не прати телеграма. Но аз сякаш го виждах съвсем ясно как влиза в тихата квартира и се убеждава с очите си, че всичко е изчезнало.

Включва лампите и най-напред оглежда масата, леглото, кухнята. Гледа пода и бавно крачи между двете стаи, оставяйки бюфета за най-накрая, докато види всичко останало, защото това ще е последното място и няма да има къде другаде да търси, няма да има надежда. Преди това си налива едно питие, после още едно, но накрая трябва да погледне. Хваща дръжката, отваря вратичката и тогава разбира всичко. В бюфета не е останала и страничка. Нито поне бележка или късче хартия. Той стои и гледа, смазан и опустошен. Колкото пуст е бюфетът, толкова пуст е и той, защото страниците принадлежат на него, те са самата му същина. Сякаш някой е вкарал метла във вътрешностите му и ги е измел, докато всичко стане чисто, лъскаво и празно.