Пола Маклейн
Парижката съпруга (16)

15

Във влака за Милано спах като труп и когато се събудих, чух Ърнест и Чинк да си говорят за Бенито Мусолини. Новият фашистки лидер беше в града и Ърнест планираше да използва журналистическата си карта, за да се опита да уреди интервю. Той смяташе Мусолини за най-големия мошеник в Европа и изгаряше от желание да се срещне с него. Междувременно Чинк трябваше да се връща на служба и ни напусна с целувки и обещания скоро пак да се видим.

Ърнест беше щастлив, че отново е в Милано. След като си намерих нови обувки, първата ни спирка беше една разкошна и внушителна каменна сграда на Виа Манцони — някогашната болница на Червения кръст, където се бяха лекували Ърнест и Чинк. Спряхме на входа и огледахме балконите и терасите, раираните тенти, ракитовите мебели и палмите в саксии.

— Прилича ми на чудесен хотел — казах аз.

— Да, добре се живееше. Жалко, че трябваше да ни прострелят, за да попаднем вътре.

— Извинявай, не мога да си представя какво е било за теб.

— Все едно, радвам се, че си тук да ми държиш ръката.

— Е, това го мога — казах аз и протегнах ръка.

Тръгнахме към Пиаца дел Дуомо, после влязохме в Галерията и седнахме в ресторант „Бифи“, където пихме шампанско с плаващи в него пресни ягоди, и макар че Ърнест рядко говореше за преживяното на фронта, срещата и разговорите с Чинк го бяха настроили на тази вълна и миналото се надигаше в него. Пристигането в Милано бе завършило този процес. Цялото пътуване се превръщаше в машина на времето и той попадна в своето минало.

— Странно — каза той, — но най-ярките ми спомени от нощта, когато ме простреляха, са комарите. Влизаха ни в ушите, в ъгълчетата на очите и от тях не можеше да се спи. Не че спяхме много. После небето пламна. Взривът ме повали. Наоколо всички падаха. Отначало не усещах нищо, после само натиск в гърдите, като че нямах въздух, и звънтене в главата.

— Наистина ли искаш да говориш за това? — тихо попитах аз. — Не си длъжен.

— Мисля, че искам — каза той, после млъкна за няколко минути. — Бях почти оглушал, но някой крещеше за помощ. Добрах се някак до човека, вдигнах го и го отнесох в щаба. Нямам представа как успях. Не помня почти нищо за онзи момент, само усещах, че краката ми се разпадат. Чувах картечния огън, сякаш нямаше нищо общо с мен. Продължих да тичам, оставих клетника и се свлякох до него. После припаднах. Не знам какво е станало след това.

— Полевата болница — казах аз. — И влакът за Милано.

— Да — каза той. — На всяка спирка мухите нахлуваха през отворените прозорци и се струпваха по окървавените ми превръзки. Два дни бях в онзи влак.

Кимнах. Това не беше останало в миналото, виждах го и сега в лицето и очите му — спомена как е пристигнал в Милано като строшена кукла. Не герой, а момче, което може би никога няма да се възстанови докрай от видяното и почувстваното. Усетих пронизваща болка при мисълта, че колкото и да го обичам, колкото и да се мъча да го изцеля, той може да остане прекършен завинаги.

— Днес сигурно мислиш за Агнес — казах след малко аз.

— Само мъничко. — Той сложи ръка върху моята. — Радвам се, че сме тук заедно.

— И аз.

Знаех, че казва истината, но знаех също, че ако беше възможно, би предпочел да има едновременно мен и Агнес — миналото и настоящето, безусловно влюбени в него, — а също и ягодите. Виното, слънцето и топлите плочки под краката ни. Той искаше всичко на този свят и дори нещо повече.

Следобед останах в хотела да подремна и да чета, докато Ърнест се опитваше да уреди интервюто. Мусолини наскоро беше избран в италианската Камара на депутатите и това силно интригуваше Ърнест. Този човек представляваше същинско кълбо от противоречия. Беше яростен националист и искаше да върне старата слава на Италия, възраждайки Римската империя. Изглеждаше искрено загрижен за положението на работническата класа и жените, както личеше и от неговия Манифест на фашистката борба. Но същевременно успяваше да омае буржоазията и аристократите, като гарантираше бъдещето им. Той сякаш искаше да бъде всичко за всички — традиционалист и революционер, обичан от военните, деловите среди и либералите. Националната фашистка партия набираше скорост тъй бързо, че всичко изглеждаше ужасяващо неизбежно.

— Нервен ли си? — попитах аз, докато той си подреждаше бележниците и се готвеше да излезе.

— От какво? Той е просто един едър грубиян, нали?

— Не знам. Някои казват, че е чудовище.

— Може би, но чудовищата невинаги изглеждат така. Имат чисти нокти, хранят се с нож и вилица и говорят безупречен английски.

Закопчах му сакото и пригладих плата върху раменете му.

— Престараваш се, скъпа. Подремни и недей да се тревожиш.

Той отсъства два часа, а когато се върна в хотела да напечата бележките си, изглеждаше много доволен да сподели, че е бил прав.

— Тоя човек е натъпкан с мошеничество до тук — рече той и посочи гърлото си, — а нагоре няма нищо.

— Беше ли с черната риза? — попитах аз с облекчение.

— Да, както и всички останали. — Той седна на писалището и зареди чист лист в машината. — И е по-едър, отколкото предполагах, с широко мургаво лице и много красиви ръце. Всъщност женски ръце.

— На твое място не бих написала това.

Ърнест се разсмя и затрака като картечница в обичайния си стил; пръстите му играеха почти без прекъсване.

— И знаеш ли какво — каза той, без да вдига глава, — в стаята с него имаше едно чудесно кученце вълча порода.

— Значи това фашистко чудовище си пада по кучетата?

— Може да се е канил да го изяде по-късно — ухили се Ърнест.

— Ти си ужасен.

— Да — каза той, вдигнал пръсти за нова атака върху клавишите. — Хубаво кученце беше.

 

 

На другия ден хванахме автобус за Скио, където Ърнест искаше да ми покаже мелницата, глициниите и всяко кътче от града, успял да се съхрани тъй красив в паметта му, независимо какво е ставало около него. Но по пътя небето притъмня. Заваля неспирен дъжд. Когато най-сетне пристигнахме, Ърнест се изненада.

— Градът не беше толкова малък! — възкликна той.

— Може да се е смалил от дъжда — казах аз, опитвайки се да разведря настроението, но веднага разбрах, че това е невъзможно.

Ърнест се бореше със спомените. За четирите години от последното му идване тук всичко се бе променило към по-зле. Фабриката за вълнени платове — затворена през войната — бълваше черна тиня във воденичния вир, където Ърнест и Чинк се бяха къпали толкова пъти в горещите летни дни. Обикаляхме под дъжда по кривите улички, но всичко изглеждаше унило и занемарено, витрините бяха пълни с евтини чинии, покривки и пощенски картички. Кръчмите пустееха. Влязохме в един магазин за вина, където някакво момиче седеше и чепкаше вълна.

— Не мога да позная града — каза Ърнест на английски. — Има толкова много нови неща.

Момичето кимна и продължи да влачи чепкалото напред-назад; белите нишки постепенно ставаха дълги и гладки.

— Мислиш ли, че те разбра? — попитах тихичко аз.

— Разбра ме.

— Съпругът ми е бил тук през войната — казах аз.

— Войната свърши — отговори момичето, без да вдига глава.

Обезсърчени, ние се отказахме от обиколката и отидохме да отседнем в „Двете пики“, но и там промените се набиваха на очи. Леглото скърцаше, чаршафите изглеждаха евтини и захабени, а по електрическите крушки лепнеше прах.

По средата на безвкусната ни вечеря Ърнест каза:

— Може би нищо от онова не се е случвало.

— Случило се е, разбира се — възразих аз. — Жалко, че Чинк не е тук. Той щеше да намери начин да ни ободри.

— Не. И той нямаше да го понесе.

Тази нощ спахме зле, а на сутринта дъждът продължаваше да вали. Ърнест все още държеше да ми покаже Фосалта, където го бяха ранили, затова намерихме шофьор, който се съгласи да ни откара до Верона, после хванахме влак за Местре, където трябваше пак да наемем кола. През целия ден, през цялото пътуване Ърнест проучваше картата и се мъчеше да сравни онова, което виждаше из полето, с видяното преди години. Но нищо не беше същото. Когато най-сетне пристигнахме във Фосалта, там се оказа още по-зле от Скио, защото нямаше и помен от разрухата. Окопите и блиндажите бяха изчезнали. На мястото на разрушените къщи се издигаха нови. Когато Ърнест откри склона, където го бяха ранили, мястото беше зелено, чистичко и прекрасно. Отвсякъде лъхаше фалш. Само преди няколко години тук бяха загинали хиляди хора, самият Ърнест бе лежал тук окървавен и надупчен от шрапнели, а сега наоколо беше чисто и лъскаво, сякаш самата земя бе забравила всичко.

Преди да си тръгнем, Ърнест се разрови из живите плетове и накрая намери едно-единствено ръждиво късче от снаряд, не по-голямо от копче.

— Да гониш миналото си е скапана, гадна игра, нали? — Той ме погледна. — Защо дойдох?

— Знаеш защо — казах аз.

Той въртеше ръждивото парченце в дланта си и аз се досетих, че мисли за разговора ни с Чинк и за това, че вече не можеше да разчита на войната в главата си. Не можеше да разчита на паметта. Времето беше ненадеждно, всичко се разпадаше и умираше — дори ако изглеждаше живо, или може би най-вече тогава. Като пролетта. Около нас растеше трева. От дърветата долиташе живият шум на птиците. Слънчевите лъчи бяха пълни с обещания. От този момент Ърнест завинаги намрази пролетта.