Пола Маклейн
Парижката съпруга (3)

2

Има една тогавашна песен на Нора Бейс, наречена „Повярвай си“ — може би най-ободряващата и убедителна мантра на самозаблудите, която съм чувала. Нора Бейс беше красива и пееше с трепетен глас, подсказващ, че знае всичко за любовта. Когато тя те съветваше да захвърлиш болката, тревогите и терзанията и да се усмихнеш — е, човек просто вярваше, че и тя е минала по този път. Не беше съвет, а повеля. Сигурно и Кенли харесваше тази песен. Пусна я три пъти през онази вечер, когато пристигнах в Чикаго, и всеки път чувствах как Нора пее специално за мен: Повярвай, че се радваш дори ако скърбиш. След облачното време ще грейне слънчев ден.

В живота си бях изстрадала предостатъчно облачно време. Болестта и смъртта на майка ми ме притискаха като тягостен товар, но и годините преди тях не бяха леки. Бях само на двайсет и осем години, а живеех като стара мома на втория етаж в къщата на сестра ми Фони, докато тя, съпругът й и четирите им прелестни зверчета заемаха първия. Не по своя воля живеех така. Очаквах да се омъжа или да си намеря кариера като приятелките от училище. Сега те всички бяха угрижени млади майки, учителки, секретарки или амбициозни авторки на рекламни текстове като Кейт. По един или друг начин те живееха своя живот, вършеха своите грешки. А аз някак бях заседнала по пътя — много преди болестта на майка ми — и не знаех как точно да се освободя.

След един час доста сносно свирене на Шопен лягах на килима пред пианото, взирах се в тавана и усещах как енергията от свиренето напуска тялото ми. Ужасно бе да се чувствам тъй празна, сякаш не съществувах. Защо не можех да бъда щастлива? И какво всъщност бе щастието? Възможно ли бе да дойде от самовнушението, както твърдеше Нора Бейс? Можеше ли да го отгледаш в саксия на кухненския прозорец, или да се отъркаш в него на някое парти в Чикаго и да го прихванеш като грип?

Все още познавах съвсем слабо Ърнест Хемингуей, но той сякаш излъчваше щастие във всички посоки. Не забелязвах у него и следа от страх — само устрем и жизненост. Очите му пламваха от всичко, пламнаха и заради мен, докато се полюшваше от пети на пръсти и ме въртеше в танца. Когато ме притисна до гърдите си, усетих как топлият му дъх плъзва по шията и косата ми.

— Откога познаваш Пелтечето? — попита той.

— Бяхме заедно в началното училище към института „Мери“ в Сейнт Луис. Ами ти?

— За образователната ми автобиография ли питаш? Не е много дълга.

— Не — разсмях се аз. — Разкажи ми за Кейт.

— Това би запълнило цяла книга и не съм сигурен, че точно аз трябва да я напиша.

Говореше все така леко и закачливо, но вече не се усмихваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Чисто и просто семействата ни имат летни вили в Хортън Бей. За южняци като теб пояснявам: това е в Мичиган.

— Странно, че и двамата сме израснали с Кейт.

— Аз бях на десет, тя вече на осемнайсет. Нека кажем, че бях щастлив да израсна близо до нея. С добра възможност за наблюдение.

— С други думи, бил си хлътнал по нея.

— Думите са си съвсем точни — каза той и извърна глава.

Явно бях засегнала болезнена струна и не исках да настоявам. Харесвах го весел, усмихнат и нехаен. Всъщност реакцията ми спрямо него бе толкова емоционална, че вече усещах — бих направила всичко, за да остане щастлив. Побързах да сменя темата.

— От Чикаго ли си?

— От Оук Парк. Това е нагоре по улицата.

— За южняците като мен.

— Именно.

— Да знаеш, че си страхотен танцьор, Оук Парк.

— Ти също, Сейнт Луис.

Песента свърши и ние се разделихме, за да си поемем дъх. Аз отстъпих към единия край на дългия хол на Кенли, а Ърнест бързо потъна в тълпа от почитатели — предимно жени, разбира се. Те изглеждаха ужасно млади и самоуверени с късите си прически и начервени бузи. Аз приличах по-скоро на викторианска пуританка, отколкото на модерно момиче. Още носех дълга коса, събрана на кок на тила, но пък тя имаше великолепен червеникаво кестеняв цвят, а роклята ми, макар да не беше от най-модерните, подхождаше идеално на фигурата ми. Всъщност чувствах се напълно уверена във външността си през цялото време, докато танцувах с Ърнест — в неговите очи имаше истинско възхищение! — но сега, когато го обкръжаваха напористи жени, самочувствието ми започваше да посърва.

— Страхотно си допаднахте с Несто — подметна Кейт, приближавайки се до мен.

— Да речем. — Посочих чашата й. — Може ли да допия това?

Тя се смръщи и ми я подаде.

— Внимавай, доста е експлозивно.

— Какво има вътре?

Приведох лице към ръба на чашата и побързах да се отдръпна. Миришеше на гранясал бензин.

— Нещо домашно. Малката треска ми го сипа в кухнята. Чудя се дали не го е варил в обувката си.

Отсреща, край дългата редица прозорци, Ърнест тържествено закрачи напред-назад в тъмносиня военна пелерина, която бе изкопал отнякъде. При всяко обръщане пелерината се развяваше театрално.

— Страхотен костюм — отбелязах аз.

— Той е герой от войната, не ти ли каза?

Поклатих глава.

— Сигурна съм, че и дотам ще стигне. — Лицето й не издаваше нищо, но гласът й бе поизтънял.

— Каза ми, че навремето си падал по теб.

— Тъй ли? — Пак същият тон. — Отдавна му мина.

Не знаех какво е станало между тези двама стари приятели, но явно бе нещо сложно и грижливо прикривано. Реших да не задълбавам.

— Лаская се от мисълта, че съм момиче, готово да пие всичко — казах аз, — но ако е варено в обувка, може и да се въздържа.

— Правилно. Дай да потърсим нещо друго.

Тя се усмихна, в зелените й очи се появи блясък и отново се превърна в моята безгрижна Кейт, и заедно тръгнахме да пиянстваме и да се веселим.

До края на партито се оглеждах за Ърнест, чаках го да изникне и да разбуни духовете, но той така и не се появи. Сигурно се беше изнизал по някое време. Един по един и другите го последваха и около три след полунощ от партито бе останала само бледа сянка, съсредоточена около трагичната фигура на Малката треска. Той лежеше в несвяст на канапето с чифт черни вълнени чорапи върху лицето и шапка, нахлузена на кръстосаните му крака.

— Аз потеглям към скромната си къщурка — каза Кейт с широка прозявка. — Ти ще се справиш ли тук?

— Естествено. Кенли ми е приготвил чудесна стая.

Изпратих я до вратата и докато тя си обличаше палтото, се уговорихме да се видим на другия ден по обяд.

— Трябва да ми разкажеш подробно какво става у вас. Нямахме време да поговорим за майка ти. Сигурно е било ужасно, горкичката ми.

— От приказките само пак ще се натъжа — казах аз. — Но нищо. Благодаря, че ме покани.

— Боях се, че ще откажеш.

— И аз. Според Фони било твърде рано.

— Какво друго очакваш да каже? Сестра ти може и да е умна в някои отношения, Хаш, но спрямо теб почти винаги бърка.

Усмихнах се с благодарност и й пожелах „лека нощ“. Апартаментът на Кенли беше същинска заешка бърлога, претъпкана с наематели, но той ми бе отделил една голяма и много чиста стая, в която имаше легло с балдахин и старинно писалище. Облякох си нощницата, после си разпуснах косата и докато я разресвах, обмислих основните събития от вечерта: Колкото и весело да ми бе с Кейт, колкото и да се радвах да я видя след толкова много години, трябваше да призная, че първото място в списъка на паметните събития заемаше танцът с Ърнест Хемингуей. Все още усещах погледа на неговите кафяви очи и наелектризиращата му енергия — но какво означаваше неговото внимание? Дали просто ме виждаше като старата приятелка на Кейт? Дали между тях още имаше нещо? Беше ли влюбена в него? Щях ли някога пак да го видя?

Умът ми внезапно се превърна в такова гъмжило от въпроси без отговор, че неволно се усмихнах. Нима не бях дошла в Чикаго да търся точно това — нещо ново, за което да мисля? Обърнах се към огледалото над писалището. Срещнах познатата Хадли Ричардсън с нейните червеникаво кестеняви къдрици, тънки устни и кръгли светли очи — но имаше и нещо ново, усещане, че се задават слънчеви дни. А междувременно щях да си тананикам Нора Бейс и да полагам усилия да си повярвам.