Пола Маклейн
Парижката съпруга (48)

47

Тогава наричахме Париж „най-страхотното място“ и наистина беше такъв. В края на краищата ние го бяхме измислили. Създадохме го с копнежите си, с цигарите и рома „Сейнт Джеймс“; създадохме го от пушек, от умни и яростни разговори и нека някой само посмееше да ни каже, че не е наш. Заедно сътворихме всичко, а после го разбихме на парчета.

Някои казват, че е трябвало да се боря по-упорито или по-дълго за брака си, но в крайна сметка да се бориш за отлетяла любов е като да се опитваш да живееш в руините на изгубен град. Не можех да го понеса, затова отстъпих — и причината да издържа, причината да съм силна и да имам тяло и сърце да устоя беше Ърнест, който дойде и ме промени. Той ми помогна да видя какво представлявам в действителност и на какво съм способна. И след като вече знаех какво мога да понеса, трябваше да понеса да го загубя.

През пролетта на 1927 г. аз и Бамби потеглихме с кораб за Щатите, за да си отпочинем от Париж и от всичко, което все още ни привличаше в този град. Няколко месеца живяхме в Ню Йорк, после поехме на дълго пътешествие из страната, което накрая ни отведе в Кармел, Калифорния. Наех къща сред борова горичка близо до плажа. Небето се простираше до безкрая, кипарисите растяха изкривени от вятъра, а слънцето ме караше да се чувствам по-силна. Там научих, че Ърнест и Полин са се оженили на скромна католическа церемония в Париж. Той бе успял някак да убеди свещеника, че е католик и поради това първият му брак, сключен пред методистки свещеник, е недействителен. Прочетох тази новина в един от редките облачни дни през май, докато Бамби, вече почти на четири, дълбаеше в пясъка траншея с лопатката си. Морската вода се просмукваше и рушеше пясъчните стени още преди да са изградени докрай. Доплака ми се, като го гледах, затова взех писмото и отидох до самата вода. Отвъд прибоя вълните се изцеждаха от сиво към бяло, хоризонтът също бе бял, всичко се преливаше в нещо друго. Отвъд тази безкрайна вода Ърнест и Полин изграждаха заедно нов живот.

Бамби дойде до мен и притисна в полата ми влажното си солено лице.

— Да направим ли корабче? — попитах аз.

Той кимна и аз сгънах писмото на Ърнест, подвих и пригладих ръбовете, докато ми се сториха здрави. Подадох го на Бамби, нагазихме заедно в прибоя и пуснахме корабчето. То подскачаше и се люшкаше, думи върху вода, и когато вълните постепенно го отнесоха, аз поплаках съвсем малко, а после вече го нямаше.