- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paris Wife, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любомир Николов, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране
- Sunshine (2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2020)
Издание:
Автор: Пола Маклейн
Заглавие: Парижката съпруга
Преводач: Любомир Николов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 31.08.2011 г.
Редактор: Здравка Славяново
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Getty Images
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-270-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10639
- — Добавяне
18
Може би хининът не успява да се справи с маларията, но всичко изглежда странно жълто. Дългият отъпкан път има цвят на охра, а планините в далечината са по-тъмни. Река Марица е пълноводна и буйна, защото вали вече пети ден и дъждът също е жълт.
Не е спал добре, откакто напусна Париж, и това прави вървенето под дъжда още по-трудно. Няма край — нито вървенето, нито дъждът. Колони бежанци прииждат и отминават по пътя за Карагач. Натоварили са в каруците всичко, което не биха понесли да изоставят, а които нямат каруци, мъкнат вързопи или деца. Децата също носят каквото могат и плачат от страх или умора. Всички са изплашени и мокри, а дъждът продължава да вали.
Той разбира, че е тук като свидетел, затова се заставя да вижда всичко и да не извръща очи, макар че нерядко му призлява от видяното. За пръв път усеща отново вкуса на войната и това предизвика ужасните тръпки през първите два дни. Сега тръпките са отминали. Той ги прогони и вече може да върши онова, за което е дошъл.
По пътя за Карагач той разговаря с мнозина, които идват от Измир и са видели пожарищата и по-лоши неща. Един мъж с яркочервено лице е видял сестра си да бяга с писък към кея, обгърната в пламъци. Ръката на друг е омотана чак до рамото с мръсни подгизнали превръзки и дори в проливния дъжд наоколо му се носи мирисът на гангрена, сладникав като от печени бадеми. Мъжът разказва чрез преводач как почти цял ден и цяла нощ се крил във водата под кея на Измир. Когато дошъл приливът, течението го тласнало към стените и ръката му се раздрала в острите черупки на мидите.
— В пристанището имаше прожектори — казва човекът. — Не е за разправяне какви неща виждах да плават наоколо.
Накрая той излязъл от водата, намерил семейството си и хванал пътя както мнозина други. Бил порязан дълбоко на няколко места, но не кървял. Мислел си, че солта ще излекува раните и ще му мине без лекар.
— Но виждаш, че не ми мина — казва човекът чрез преводача и продължава напред.
— Да, личи си — казва Ърнест.
Вървят до каруца, теглена под дъжда от грамаден вол. В каруцата ражда жената на мъжа. Завивките, на които лежи, са подгизнали, а двете й деца разпъват над нея мокро одеяло. Една старица е коленичила между коленете й, децата се мъчат да не гледат и на Ърнест му призлява от гледката и от писъците, които няма да престанат, докато детето не се роди, а може да продължат и след това.
Мъжът крачи, гледа напред и нарежда:
— Жена ми знае, че съм страхливец. Скрих се под кея. Исках да ги изоставя.
Ърнест кимва, поглежда напред и вижда, че наближават мост над реката. Мостът изглежда паянтов, но издържа върху себе си огромната тежест на каруци, волове и камили, безброй натъпкани едно до друго тела.
В далечината, над главите на оцелелите, Ърнест вижда изящните бели минарета на джамия, изникнали от жълтата кал, откъснати от реалните неща, които стават на пътя — кишата, писъците, малодушието и дъждът. В джоба на сакото му има два молива и син бележник, сгънат на две. Хартията е мокра, излишно е да проверява, но, така или иначе, не би могъл да опише ставащото. Довечера ще изпрати репортаж от хотела, ако пороят не го е отнесъл. Засега може само да се застави да вижда всичко, да не трепери и да не извръща очи.
Минава седмица, но той има чувството, че никога не е бил другаде. Това е едно от нещата, които ти причинява войната. Всичко видяно измества миговете и хората от предишния ти живот, докато накрая не можеш да си припомниш защо са били толкова важни. Това, че не си войник, не помага. Ефектът е същият.
Той спи на канапе в един хотел в Одрин, завит с мръсно одеяло и нахапан от въшки. Дните му минават в разговори с бежанците, писане и изпращане на репортажи за „Стар“ и Ай Ен Ес под псевдонима Джон Хадли. Понякога е толкова изморен, че праща една и съща история два пъти. Не му пука, нека го уволнят. Първо ще трябва да го намерят, а той е незнайно къде.
Когато пада нощ, той отива в кръчмата, където има една много мургава арменка с шарена рокля, която се връзва на кръста. Вижда формата на гърдите й под плата, иска да я докосне и всичко става съвсем просто. Идва друг мъж, британски войник, слага ръце на кръста й и тя се усмихва. Точно тогава Ърнест се хвърля напред и удря войника. Не е искал да стори точно това. Просто знае, че трябва да действа, ако иска момичето. Те никога не идват сами, а и защо да идват? Усеща как юмрукът му се врязва в челюстта на войника и тя увисва. Той самият все още не чувства нищо. Войникът пада на колене, после бързо пак се изправя, очите му са пламнали и разширени. Хвърля се напред, но не е достатъчно бърз. Този път Ърнест го удря в корема и усеща как дъхът на човека спира под ръката му.
Момичето казва нещо, което той не разбира, но звучи като „Стига“. Той я хваща за ръка и излизат. Навън има такси и двамата отиват в нейната стая, без да си казват нищо. Зад вратата тя развързва роклята, после посяга към колана му. Той отблъсква ръцете й. Сам ще направи всичко, макар че дясната му ръка кърви. Сяда на малко дървено столче, придърпва я върху себе си и усеща колко грубо и копринено го възсяда. Движи я като кукла и знае, че трябва да бъде точно така, защото това го кара да чувства, че няма да умре, поне не тази вечер. Когато свършва, той надава гърлен стон и първия път всичко е много бързо. Ляга с нея в мръсното й легло, а на сутринта й оставя адреса на хотела си, записан върху лист от бележника, и два американски долара. Мисли си, че няма да я види отново, но не би било зле пак да се срещнат. Той има пари за харчене, а ако я види пак, може би няма да му е толкова гнусно като сега, може би ще е по-добре и може би някак ще оправи нещата.
Той излиза на улицата, където все още е съвсем ранно, прохладно утро и засега не вали. Върви към хотела и си мисли: Ето че го направи, нали? Вече е твърде късно да промениш нещо, а и да можеше, не би го сторил. Трябва да помниш това, когато видиш жена си и ти се прииска да умреш, защото я нарани. Да помниш, че никой не те е принудил. Винаги е така — винаги сам вършиш всичко и точно затова не бива да съжаляваш.
Вече отново вали съвсем ситен дъждец, който попива в плата на ризата и панталоните му. Той усеща как малките сгради прииждат към него по калния път и отново му хрумва съвсем реалната мисъл, че друг свят не съществува. Какъв е смисълът да знаеш, че изневярата ще убие съпругата ти, щом нямаш съпруга? Нямаш Париж, нямаш и нищо друго. Няма какво да попречи пак да се видиш с мургавото момиче. Да стигнеш до дъното и да се отвращаваш от всичко, което вършиш, защото това тук е единственият реален свят.