Пола Маклейн
Парижката съпруга (10)

9

Ърнест се хвърли напред и тялото му за миг увисна над езерото, преди да прореже повърхността. След малко изплува и се обърна към кея, където Дъч и Лъман седяха и си подаваха шише скоросмъртница един на друг, а гласовете им се носеха над водата.

— В добра форма си, Уем — подвикна Дъч. — Можеш ли да ме научиш да се гмуркам така?

— Не — отвърна той. — Никого не мога да науча на нищо.

— Защо си такъв егоист? — изсумтя Дъч, но Ърнест нямаше желание да му отговаря, затова се сви на топка и бавно потъна надолу, докато стигна дъното и се задържа там, усещайки странния и прохладен допир на водораслите по пръстите на краката си.

Нима бе минала само година, откакто Кейт и Едгар седяха на същия кей, ядяха крадени череши и плюеха едрите костилки по него, докато той плуваше наоколо? Кейт. Милата Кейт с котешки зелени очи и силни крака чак до сливиците. Една нощ тя каза:

— Ти си доктор, прегледай ме.

И той го направи, преброи с пръсти всичките й ребра и проследи извивката им назад към гръбнака. Тя не трепна и не се разсмя. Когато пръстите се върнаха съм гърдите й, тя свали горнището на банския си, продължавайки да го гледа. Ръцете му спряха, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Какво си мислиш, Уемидж?

— Нищо — каза той, потискайки треперенето в гласа си.

Връхчето на гръдта й бе съвършено, искаше му се да положи върху него ръка, а след това устни. Искаше му се да пропадне в Кейт, както обичаше да пропада в езерото, но откъм песъчливата пътечка се разнесоха гласове. Кейт намести банския си. Той бързо стана, хвърли се във водата и я усети как го изгаря целия.

Сега Кейт беше само на два километра нагоре по пътя, във вилата на леля си заедно с Хадли — двете в една стая с мънички легла, лъхащи на мухъл. Той добре познаваше тази стая, както и всички други в къщата, но му бе трудно да си представи Хадли там или на което и да било от местата, които познаваше добре. Като дете бе проходил по склона пред езерото, осеян с редки туфи трева. И това беше само началото. Тук бе научил всичко, което си струва да знае човек — как да улови, изкорми и почисти риба, как да държи живо или мъртво животно, да запали огън с кремък и да се движи безшумно из гората. Как да слуша. Как да запомня всичко важно, за да го съхрани у себе си и да го използва когато трябва.

Това място никога не му бе изневерило, но тази вечер той се чувстваше някак извън него. Утре в четири следобед двамата с Хадли щяха да се оженят в бялата методистка църква, подпряла небето с камбанарията си. При тази мисъл го обзе паника, сякаш беше риба, която инстинктивно се мята в изтеглената мрежа. Хадли нямаше вина. Женитбата беше изцяло негова идея, но той не й бе казал колко се страхува. Като че изпитваше необходимост насила да върви в тази посока въпреки всичко, както постъпваше винаги с онова, което му вдъхваше ужас. Боеше се от брака, но се боеше и от самотата.

Докато се издигаше от прохладното езерно дъно в навечерието на сватбата, той откри колко е трудно да не избяга от Хадли и да не се обърка. Обичаше я. Тя не го плашеше като Кейт и не го предизвикваше със зелените си очи да я докосне в мрака, казвайки: „Хайде де, от какво се боиш, Уемидж?“ С Хадли всичко изглеждаше правилно почти през цялото време. Тя беше добра, силна и предана и той можеше да разчита на нея. Вече бяха изпробвали дали си подхождат, но какво щеше да стане, ако се окажеше, че бракът не разрешава проблемите и не може да те спаси, макар и съвсем малко? Тогава?

Вече беше на повърхността и пак чуваше как Дъч и Лъман дрънкат глупости, без да разбират каквото и да било. Водата беше прохладна и гладка, тя го държеше и пускаше едновременно. Той вдигна очи към черния въртоп на небето, пое си дълбоко дъх и с всичка сила заплува към кея.