Пола Маклейн
Парижката съпруга (15)

14

През следващите седмици Ърнест последва съвета на мис Стайн и зачеркна по-голямата част от романа, за да започне от нулата. През този период се прибираше прегладнял, весел и нетърпелив да ми покаже какво е направил. Новите страници кипяха от енергия. Бяха пълни с приключения, лов, риболов и горски походи. Главният герой се казваше Ник Адамс и Ърнест всъщност описваше себе си, но по-дързък и по-чист — какъвто би бил, ако следваше инстинктите си. Влюбих се в тези страници и знаех, че той изпитва същото.

Междувременно Ърнест откри на Левия бряг прочутата книжарница библиотека на Силвия Бийч „Шекспир и компания“ и с изненада разбра, че може да получава книги на кредит. Прибра се с купчина томове на Тургенев, Овидий, Омир, Катул, Данте, Флобер и Стендал. Паунд му бе дал дълъг списък с препоръчителни четива, който го връщаше назад към майсторите, но и сочеше напред към Томас Елиът и Джеймс Джойс. Ърнест беше добър ученик. Той изгълта всичко, като се бореше едновременно с осем до десет книги — оставяше една и посягаше към друга, разхвърляйки разгърнати томове из цялата квартира. Освен това взе „Три живота“ и „Нежни бутони“, които Гъртруд бе публикувала за много ограничена публика. Изглежда, по-голямата част от литературния свят не знаеше как да тълкува нейната странност и Ърнест също не можеше да я проумее. Той ми прочете на глас едно стихотворение от „Нежни бутони“: „Гарафата е сляпо стъкло. Вещ стъклена и братовчед, гледка и нищо странно, един-единствен страдащ цвят и начин да посочим.“

Ърнест остави книгата и поклати глава.

— „Един-единствен страдащ цвят“ звучи добре, но всичко останало просто минава покрай ушите ми.

— Интересно е — казах аз.

— Да. Но какво означава?

— Не знам. Може би не означава нищо.

— Може би — съгласи се той и пак взе Тургенев.

 

 

Вече беше април, нашата първа пролет в Париж, и се сипеха топли, ласкави дъждове. Откакто пристигнахме, Ърнест допълваше скромните ни доходи, като пишеше уводни статии за „Торонто Стар“. Един ден той получи вест от редактора Джон Боун, че искат да отиде на международната икономическа конференция в Генуа. Щяха да му плащат по седемдесет и пет долара седмично плюс разноските, но не се предвиждаха придружители. Трябваше да остана в Париж — първата ни раздяла за седем месеца брак.

— Не се тревожи, коте — каза той, докато прибираше в калъфа любимата си пишеща машина марка „Корона“. — Докато усетиш, вече ще съм се върнал.

През първите няколко дни се наслаждавах на самотата. Ърнест беше толкова голям, образно казано. Той поглъщаше всичкия въздух в квартирата, хипнотизираше и привличаше към себе си всички — мъже, жени, деца и кучета. За пръв път от месеци насам можех да се събуждам в тишина, да чувам собствените си мисли и да следвам импулсите си. Но много скоро нещо се размести. Не знам как да го опиша, но след като първият чар на самотата отмина, аз изведнъж до такава степен осъзнах липсата на Ърнест, че сякаш неговото отсъствие дойде и се настани в квартирата. Сянката му витаеше сутрин около масата за закуска и вечер, когато дойдеше време за лягане. Тя висеше по завесите в спалнята, издувани като ковашки мех от звуците на акордеона.

Ърнест бе предложил да отида на чай в книжарницата на Силвия и макар че наистина отидох веднъж, неволно си помислих, че тя поведе разговор с мен единствено от любезност. Силвия харесваше писателите и художниците, а аз не бях нито едното, нито другото. Отидох на вечеря при Гъртруд и Алис и макар да усещах, че наистина се сприятеляваме, Ърнест продължаваше да ми липсва. В неговата компания се чувствах най-добре. Притеснявах се да си призная колко зависима съм станала. Опитвах се да пропъдя депресията, като ходех навсякъде, където ме канеха, и оставах навън от квартирата колкото се може по-дълго. Обикалях из Лувъра и кафенетата. Часове наред репетирах една нова пиеса на Хайдн, за да я изпълня на Ърнест, когато се върне. Мислех си, че от свиренето ще се почувствам по-добре, но в действителност то само ми напомняше за най-лошите времена в Сейнт Луис, когато бях сама и откъсната от света.

Ърнест отсъства три седмици и към края спях толкова зле в леглото ни, че често се прехвърлях посред нощ в креслото и се опитвах да дремна там, загърната в одеяла. Нищо не можеше да ме зарадва, освен разходките до парка на остров Сен Луи, който бях обикнала. Дърветата цъфтяха и дивите кестени разливаха навсякъде плътния си аромат. Харесваше ми да гледам къщите около парка и да се питам какви хора живеят там, какви бракове имат, дали се обичат, или мразят, дали са щастливи и вярват ли, че щастието може да бъде съхранено. Оставах в парка колкото се може по-дълго, после си тръгвах под слънчевите лъчи, без да ги усещам истински.

Когато през май Ърнест най-сетне се прибра, аз го прегърнах с всичка сила и в очите ми бликнаха сълзи на облекчение.

— Какви са тия работи? Липсвах ли ти, пухкаво коте?

— Страшно много.

— Добре. Обичам да тъгуват за мен.

Аз кимнах, притискайки лице към рамото му, но една част от мен неволно се питаше дали е добре да съм чак толкова зависима от него. Той се възхищаваше на моята сила и издръжливост и разчиташе на тях; нещо повече, аз самата харесвах да се чувствам силна и ме притесняваше откритието, че силата ми изчезва заедно с него. Нима щастието ми вече бе тъй цялостно обвързано с Ърнест, че можех да се чувствам истинска само когато той е наблизо? Нямах представа. Можех само да го съблека бавно, докато в танцовия салон под нас акордеонът подхващаше меланхолична мелодия.

 

 

Получихме от „Торонто Стар“ над двеста долара и тези пари предлагаха безброй възможности, но Ърнест ненадейно реши да ги прахоса за пътуване до Швейцария. По това време той се чувстваше добре във всяко едно отношение. Наскоро Скофийлд Теър от „Дайъл“ бе върнал с обидно безразлично писмо препоръчаните от Паунд стихотворения, но Ърнест бе създал в Генуа много нови познанства — с други кореспонденти, с които бе работил в тясно сътрудничество. Между тях бяха Макс Истман, американски издател, който искаше Ърнест да му изпрати някои от есетата си, и Линкълн Стефънс, знаменитият автор на разобличителни статии, който силно бе впечатлил Ърнест с дръзките си политически възгледи. Наскоро Стефънс бе посетил Съветския съюз и се завръщаше ентусиазиран от комунизма, разправяйки на журналистите и всички желаещи да го слушат: „Аз бях в бъдещето, и то е реално“. Ърнест много се вълнуваше, че Стефънс му е обърнал внимание, и окуражен от новото чувство на общност и амбиция, изпрати петнайсет стихотворения на Хариет Монро в списание „Поетри“.

— Защо не, по дяволите? Може би няма да ми отворят вратата, докато не почна да блъскам шумно и дълго.

— Ще ти провърви във всичко — казах аз. — Предчувствам го.

— Може би — отвърна той, — но да не урочасваме късмета с излишни приказки.

Купихме си билети трета класа до Монтрьо, после хванахме електрическото влакче нагоре по склона до Шамби, откъдето се разкриваше изглед към Женевското езеро. Вилата, която наехме, беше голяма и груба, а планинският въздух вълшебно чист. Часове наред бродехме по планинските пътеки из гъсти гори и се прибирахме да хапнем карфиол в млечен сос, ростбиф и боровинки със сметана. Вечер четяхме край камината и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Спяхме колкото си искахме, любехме се по два пъти на ден, четяхме, пишехме писма и играехме на карти.

— Ти си силна и здрава като планинска коза — каза ми един ден Ърнест, докато се разхождахме. — Красива планинска коза.

Приятно ми беше да чувам похвали от него, но все още помнех онези седмици самота в Париж. Те ме изплашиха и ме накараха да размишлявам какво е да бъда истински силна, както аз го разбирам — не само стегната и загоряла от слънцето, не само гъвкава и отстъпчива.

След първата седмица към нас се присъедини Чинк Дорман-Смит, стар боен приятел на Ърнест. Бяха се запознали в Скио на италианския фронт, преди Ърнест да бъде ранен. Чинк беше ирландец, висок колкото Ърнест, но много по-светлокос, с червендалести бузи и риж мустак. Харесах го незабавно. Той имаше много добри маниери, далеч по-подходящи за човек, който прекарва времето си в съда, отколкото за професионален войник като него. Всяка сутрин идваше на закуска, тананикайки, и ме наричаше мис Попълтуейт. Ърнест обичаше Чинк като брат и безкрайно го уважаваше. Не се опитваше да се състезава с него както с мнозина свои приятели от писателските и журналистическите среди, тъй че карахме лениво и спокойно ден след ден. По това време долината на Рона беше великолепна, нарцисите цъфтяха по всяка открита ливада и в назъбените пукнатини на скалите. Когато за пръв път видях нарцис, израснал невъзмутимо насред снега, си помислих, че е съвършен, и пожелах да притежавам подобна решителност.

Всеки ден обикаляхме из планините да търсим приятни странноприемници и места за риболов. Потокът Щокалпер близо до мястото, където Рона се влива в Женевското езеро, беше любимото кътче на Ърнест извън Северен Мичиган. Той прекарваше там часове наред, увлечен в лов на пъстърва, а ние с Чинк се излежавахме в тревата и четяхме или разговаряхме.

— Чудесно е да ви гледам тъй влюбени — каза ми Чинк един ден, докато си почивахме в сянката на разцъфнала дива круша. — Питах се дали Хем някога ще надмогне спомена за Милано.

— За Милано или за красивата медицинска сестра?

— И за двете, предполагам — каза той. — Онази история не извади на показ най-доброто от него. Но ти умееш да правиш това. — Чинк кръстоса ръце зад главата си и затвори очи. — Добрият стар Хем — добави той, после бързо заспа.

Радвах се, че Чинк вижда и разбира доброто у нас. Освен това знаеше за Ърнест неща, които чувах за пръв път. Приятелството им имаше дълга история — океани от бира, среднощни изповеди. Понякога разговаряха за войната през дългите хладни вечери на верандата пред вилата и това ми даваше нов поглед към видяното и преживяното от тях.

Чинк беше войник и винаги щеше да си остане такъв. Когато Ърнест се прибрал в Щатите, Чинк останал в британската армия. През последните години служил в Ирландия с британските окупационни части, които се опитвали да овладеят насилието в ирландската борба за независимост. Беше видял много смърт и усещах, че през всеки ден с нас я отхвърля малко по малко.

— Сигурно е много странно — казах му аз една вечер. — Там се водят ужасни битки, а ти се качваш на кораба и отиваш на почивка. Просто купуваш билет и се оттегляш.

Чинк се разсмя мрачно.

— В нашата война — той кимна към Ърнест, — когато фронтът стигаше чак до Ламанша, имаше войници, които си вземаха кратък отпуск, за да отскочат до вкъщи на чаша чай. После се връщаха, вземаха щиковете и газовите маски и продължаваха да воюват, все още усещайки върху езика си вкуса на бисквитите.

— Умът обаче не може да превъзмогне това — каза Ърнест. — Не можеш да продължаваш с тия скокове. Закъсваш на едното или на другото място, или пък някъде по средата. И точно тогава започваш да превърташ.

— Именно — потвърди Чинк.

— Понякога обаче, след като си бил на война и я имаш в себе си, можеш да се върнеш. И донякъде това е както казваш ти, Дребосъче. — Той ми кимна през масата и ме погледна в очите. — Като да купиш билет и да отидеш там, а после отново да се оттеглиш, когато не издържиш или се опомниш.

— Невинаги е толкова приятно, нали? — каза Чинк, защото знаеше за военните кошмари на Ърнест и събужданията посред нощ с крясък и разширени от ужас очи. Двамата приятели си кимнаха и надигнаха чаши.

В една от тези вечери, изпълнени с пиене и разговори, Чинк подхвърли идеята да минем в Италия през Санбернарския проход.

— Не е стреснал Наполеон и Карл Велики, няма да стресне и нас — каза той, бършейки бирената пяна от мустаците си.

— Според теб колко път има до там? — попитах аз.

— Може би петдесет километра.

— Да го направим — въодушеви се Ърнест. — От Аоста можем да хванем влака за Милано.

— Или Скио — добави Чинк. — Да се върнем на местопрестъплението.

— Много искам да ти покажа Скио — обърна се Ърнест към мен. — Това е едно от най-хубавите места на света.

— Има една стара мелница, която превърнахме в спално помещение и нарекохме „Елитен клуб Скио“ — каза с усмивка Чинк. — Нямаш представа колко пъти сме плували из потока в лятната жега. Ами цъфналите глицинии!

— И гостилничката с малката градина, където пиехме бира под пълната луна — добави Ърнест. — В Скио има един чудесен хотел, „Двете пики“. Ще отседнем там за ден-два, после продължаваме към Фосалта. Може дори да опиша за „Стар“ цялото пътешествие. Ранен войник се връща на фронта.

— Гениално — одобри Чинк и въпросът беше решен.

На другата сутрин напуснахме вилата с тежки раници на гръб. Докато си приготвях багажа, Ърнест влезе в стаята и видя как се мъча да намеря място за шишенцата с крем за лице и тоалетна вода.

— Имаш ли място в раницата? — попитах аз и му показах шишенцата.

— Няма да стане — отсече той. — Да не си решила да омайваш пъстървите с аромати?

— Недей да тормозиш момичето — казах аз, но той бе непреклонен. Накрая помолих Чинк да ги носи и той се съгласи неохотно.

Но суетата да имам подръка тоалетна вода, докато пресичам опасен планински проход, беше дреболия в сравнение с избора ми на обувки — изящни кафяви половинки вместо нормални туристически обувки. Не знам какво съм си мислила, освен че краката ми изглеждат по-елегантно с половинките. Няма що, много ми помогна тази елегантност. Още преди да изминем и десет километра, краката ми вече бяха подгизнали. В своя защита — ще кажа, че не знаехме с какво се захващаме. Напролет обикновено се минаваше през прохода, но тази година още не беше отворен. Никой не бе минавал през него и на места имаше сняг до кръста. Въпреки всичко ние упорито продължихме напред през долини, гъсти борови гори и обширни ливади, осеяни с диви цветя. Гледките бяха великолепни, но и двамата с Ърнест се чувствахме зле. Краката ме боляха и се подуваха. Той пък бе хванал нещо като височинна болест — главоболие и световъртеж — и с изкачването симптомите се влошаваха. Залиташе и на всеки километър се превиваше и повръщаше в снега. В известен смисъл Чинк беше най-зле, защото трябваше да мъкне багажа ни. Често носеше по две раници наведнъж, после ги оставяше и се връщаше за третата. Започнах да си фантазирам какво ли ще е да бъдем спасени от някой санбернар, който да ни влачи до края на прохода, настанени върху удобна шейна.

Някъде към средата на склона спряхме в Бург Сен Пиер и седнахме да похапнем на припек. Краката ми бяха тъй подпухнали, че не смеех да си сваля обувките, защото не знаех дали после ще мога да ги обуя. Грохнала от умора, аз се сгуших на една дървена пейка и задрямах, докато Ърнест и Чинк обикаляха из градчето да пробват местната бира.

— Пропусна да видиш едно чудесно малко гробище — каза Чинк, когато се върнаха да ме събудят.

— Има цели редици надгробни камъни за клетниците, погубени от планината — добави Ърнест.

— От тази планина? — разтревожих се аз. — Наистина ли е опасно?

— Искате ли да зарежем цялата работа и да останем тук? — предложи Ърнест.

— И да не видим монасите? — възрази Чинк. — Никога няма да си го простим.

 

 

Заслонът „Сан Бернар“ се намираше в най-високата точка на прохода, където един монашески орден вече над хиляда години помага на пътниците. Всеки, който почука на вратата, получава хляб, супа, чаша вино и сламеник за нощувка. Късно привечер стигнахме при тях след трийсет километра изкачване, леко замаяни от коняка, който си пийвахме от време на време, след като напуснахме Бург Сен Пиер. Нощта беше ясна. Луната висеше зад заслона и го огряваше с призрачна светлина.

— Прилича на казарма, нали? — каза Чинк и прекрачи напред да почука на тежката дървена порта.

— На теб всичко ти прилича на казарма — рече Ърнест.

В това време вратата се отвори широко и отвътре надникна плешива глава.

Без да задава въпроси, монахът ни поведе по мрачните стихнали коридори към стаите ни. Както очаквахме, обстановката беше скромна, но имаше добро осветление и приятен огън в камината. Докато Чинк и Ърнест си почиваха преди вечеря, аз тръгнах на разузнаване с надеждата да открия кухня и леген, в който да накисна клетите си нозе. Но всички коридори си приличаха. Понечих да се ориентирам по гласовете, ала не чух нищо. Накрая рискувах и тръгнах по един дълъг и мрачен тунел, който се оказа, че води към спалните помещения на монасите. Няколко врати се отвориха едновременно и от стаите взеха да се подават голи глави. Обзета от ужас, аз се върнах в стаята, където рухнах на леглото и разказах какво е станало. Естествено, момчетата се разсмяха, после Ърнест каза, че вероятно аз съм първата жена, стъпила в онзи коридор от хиляда години насам! Той набързо описа случката в писмо до Гъртруд и Алис: Мисис Хемингуей се опитва да съблазни тукашните монаси. Моля за съвет.

На другата сутрин потеглихме към Аоста, като се чувствахме по-бодри и готови да се преборим с останалата част от прохода — или поне така си мислех, докато дясната ми обувка не се разцепи по шева.

— Така ти се пада, суетна госпожице — нахока ме Ърнест.

Честно казано, той не беше в по-добро състояние. Все още му призляваше от височината и трябваше да напрегне сетни сили, за да измине остатъка от маршрута. Само Чинк все още беше в отлична форма. На другия ден докуцукахме до Аоста, прекрачвайки от задръстения със сняг проход направо в разгара на пролетта сред бледозелени хълмове, покрити с великолепни лозя. В писмо до Рут се пошегувах, че момчетата ме отмъкнаха едва ли не на ръце до града, но истината е, че сама се изненадах от своята издръжливост. Пътуването далеч не беше приятно, но се оказах по-жилава, отколкото си представях. Ако не бяха онези ужасни обувки, можех да пробягам последните сто метра до Аоста.