Пола Маклейн
Парижката съпруга (49)

Епилог

След нашето лято в Кармел двамата с Бамби се върнахме в Париж. Той ужасно тъгуваше за баща си, а аз, честно казано, не знаех къде другаде да отида.

След няколко месеца там се увлякох по журналиста Пол Моурър, някогашен познат на Ърнест. Пол беше чуждестранен редактор на „Чикаго Дейли Нюз“ и добър любител поет между другото. С Ърнест бяха работили заедно в Лозана и по онова време се срещнахме на няколко пъти. Скоро след раздялата с Ърнест случайно се видяхме в един тенис клуб и след играта той ме покани да пийнем по бира в Кафе дьо л’Обсерватоар. Той проявяваше интерес към мен и го намекна дискретно, но аз се нуждаех от време за размисъл. Все още дотолкова принадлежах на Ърнест, че не знаех дали ще мога някога пак да обичам. Но Пол беше невероятно мил и търпелив и имаше изумително бистри средиземноморско сини очи. Колкото по-дълго се взирах в тях, толкова по-малко ми се искаше да погледна другаде. У Пол нямаше нищо сложно. Той беше солиден и уравновесен и винаги носеше около себе си вълшебно спокойствие. Знаех, че винаги ще ме обича и няма да ме нарани дори мъничко. Просто трябваше да оставя нещата да си вървят по реда.

През пролетта на 1928 г. Ърнест и Полин заминаха от Париж за Щатите. Полин беше бременна в петия месец и щяха да идат в Пигът, после в Кий Уест, където Дос Пасос им бе обещал най-добрия лов на риба — меч на света. Полин щеше да купи къща и да уреди всичко чудесно, защото тя знаеше как се вършат нещата — къде да купиш най-хубавите мебели, как най-добре да рамкираш картина и с какви приятели да дружиш. Може би щеше да се грижи за него по-добре от мен. А може би не.

В крайна сметка Ърнест нямаше моя късмет в любовта. Полин му роди още двама синове, после той я напусна заради друга. След това напусна и нея. Общо имаше четири съпруги и много любовници. Понякога бе мъчително да си мисля, че за онези, които следят живота му с интерес, аз съм само ранната съпруга, парижката съпруга. Но това навярно се дължеше на суетата, на желанието да изпъкна в дългата поредица от жени. Всъщност нямаше значение какво виждат другите. Ние знаехме какво сме имали и какво означаваше то и макар че оттам насетне ни се случиха много неща, нищо не можеше да се сравнява с онези парижки години след войната. Животът беше болезнено чист, прост и хубав и вярвам, че тогава Ърнест даде най-доброто от себе си. Аз извлякох най-доброто от него. Ние извлякохме най-доброто един от друг.

След като замина за Щатите, го видях само още два пъти в дългия си живот, но наблюдавах от разстояние как много бързо се превърна в най-значителния писател на своето поколение и нещо като герой собствено производство. Видях го на корицата на „Лайф“, чух как доблестно отразявал войните, чух и за другите му подвизи — риболов от световна класа, лов на едър дивеч в Африка, огромни количества пиене, достатъчни да балсамират двойно по-едър мъж. Митът, който създаваше от живота си, бе тъй голям, че можех донякъде да му повярвам, но знаех, че под всичко това е все тъй изгубен. Че спи на светната лампа или изобщо не може да спи, че ужасно се бои от смъртта и тъкмо затова я търси при всеки удобен случай. Всъщност той беше невероятна загадка — добър и силен, слаб и жесток. Несравним приятел и гадно копеле. В крайна сметка нито едно нещо у него не беше по-истинско от другите. Всичко бе истинско.

За последен път разговаряхме през май 1961 г. Той се обади изневиделица около обяд през един хладен ден, докато аз и Пол бяхме на почивка в едно ранчо в Аризона, където ходехме веднъж на няколко години заради хубавия риболов и красивите гледки. Разговарях сама, а Пол си измисли някаква работа, защото знаеше, че така трябва. Не се наложи да го моля. Бяхме женени от трийсет и пет години и Пол ме познаваше по-добре от всеки друг. Почти.

— Здравей, Тети — каза Ърнест, когато вдигнах слушалката.

— Здравей, Тети — отвърнах аз и се усмихнах, чувайки нашия прякор отпреди четирийсет години.

— Икономката ти ми каза къде да те намеря. Дано да нямаш нищо против.

— Не, радвам се, че се обади. Радвам се, че си ти.

Набързо му разказах за ранчото, където бяхме отседнали с Пол, защото знаех, че ще го одобри. Не беше нещо лъскаво или прекалено удобно. По дървената ламперия в хижата имаше копринено гладки тъмни петна от осемдесет години огън в камината, а мебелите бяха грубовати, простички и ти създаваха усещане за реалност. Дните бяха дълги и ясни. Нощите — пълни със звезди.

От векове не се бях чувала с него, а сега той се обаждаше да разкаже за една нова книга, мемоар. Искаше да сподели истории за нашето време в Париж.

— Помниш ли курвите в танцовия салон, акордеона, пушека и миризмите?

— Да — отвърнах аз.

— Помниш ли Деня на Бастилията, когато музикантите свиреха по цели нощи под прозорците ни?

— Помня всичко.

— Ти си навсякъде в книгата — каза той и гласът му пресекна. Много се мъчеше да бъде весел, но знаех, че е тъжен, потиснат и преследван от миналото. — Кажи ми, мислиш ли, че искахме прекалено много един от друг?

— О, не знам, Тети. Възможно е.

— Може би е това. Бяхме прекалено обвързани един с друг. Обичахме се твърде много.

— Може ли да обичаш някого твърде много?

Той помълча и чувах тихото пращене по линията, което сякаш напомняше за всяка остра дума между нас.

— Не — каза накрая той много тихо и трезво. — Изобщо не е това. Аз съсипах всичко.

Усетих как някаква топлина стегна мускулите на гърлото ми, но се помъчих да устоя. И двамата се помъчихме. Поговорихме още за Париж, после за Бамби, когото отдавна наричахме Джак, и за неговата съпруга, след това продължихме да стоим на телефона, макар че всичко бе казано.

— Грижи се за котката — каза накрая той, имайки предвид мен.

Оставих слушалката, отпуснах се на канапето и за своя голяма изненада избухнах в сълзи.

По-късно този ден двамата с Пол тръгнахме по дългия път към реката и хвърлихме въдиците точно когато насекомите се събираха на рояци, а светлината започваше да се променя. Това бе любимата ни част от деня, този промеждутък, който сякаш винаги траеше по-дълго, отколкото би трябвало — вълшебно, обагрено в цвета на лавандула пространство между световете, недокоснато от часовете около него. Аз държах макарата, усещах трепкането на кордата и отново се връщах в Кьолн с Ърнест и Чинк. Отново при моята първа риба, знаейки, че без нея нямаше да има никоя друга, както нямаше да има и любов без онази, първата.

През една юлска неделя Мери, жената на Ърнест, позвъни да ни съобщи, че той се е застрелял. Събудил се рано, облякъл любимия си червен халат и излязъл в предния вестибюл с любимата си пушка. Застанал където падат слънчевите лъчи, привел се над цевта и натиснал двата спусъка.

Не пропуснах да забележа иронията на съдбата, че точно по същия начин се бяха самоубили моят баща и бащата на Ърнест през 1928 г., когато той беше едва на двайсет и девет. Може изобщо да не беше ирония, а история от най-чиста и тъжна проба. Бащата на Ърнест бе използвал револвер от Гражданската война. По-късно брат му Лестър също щеше да използва револвер. Сестра му Урсула щеше да се нагълта с хапчета. При толкова много гибел започваш да си мислиш, че е в кръвта, сякаш някакъв мрачен магнит тегли тялото в онази посока — може би от самото начало.

Не можех да се преструвам на изненадана от смъртта на Ърнест. От различни източници бях чувала за психиатрията в Рочестър и електрошоковата терапия, която Ърнест наричаше „разбиване“. Смъртта винаги беше до него, понякога само на една ръка разстояние.

— Да ти донеса ли нещо? — попита след малко Пол, като застана зад мен и покри раменете ми с длани.

— Не — казах аз и собственият ми глас прозвуча странно и отчуждено в стаята. Тети бе мъртъв. Пол не можеше нищо да направи за мен, освен да ме пусне назад — към Париж, Памплона и Сан Себастиан, към Чикаго, когато бях Хадли Ричардсън, млада девойка, слязла от влака, за да срещне мъжа, който щеше да промени живота й. Тази девойка, тази невероятно щастлива девойка, не се нуждаеше от нищо.