Ромен Гари
Големият дрешник (6)

VI

Първите дни, прекарани „под крилото му“, както той сам казваше, старият Вандерпуте почти не ми продума и бе очевидно, че ме отбягваше. Когато се срещахме в големия апартамент, където всяка мебел бе затрупана със стекове Lucky Strike, с пакети кафе, сапун, консерви, шоколади, мляко на прах, кондензирано мляко — истинска бакалия — той ми отправяше една от широките си, малко изкривени усмивки и бързо изчезваше. По-голямата част от деня прекарваше в стаята си; понякога го виждах да мери нещо на теглилката в големия салон. Нужни ми бяха няколко дни, за да свикна малко с новото си жилище. Никога не бях виждал, нито си бях представял подобен апартамент. Най-напред се влизаше във вестибюла, голямо помещение, което старият наричаше „малкия салон“. Беше тапициран от горе до долу със зелен брокат, малко потъмнял от времето, но върху който все още се виждаха овчари и овчарки сред овцете си; таванът бе изрисуван и представяше небето, виждаха се височайши персони сред богини в лятно облекло. Вратите също бяха изрисувани, те така добре имитираха розов мрамор, че дърпайки дръжката, човек винаги се изненадваше, че не усеща тежката съпротива на камъка. Поддържани бяха от малки статуи — гондолиери с червени шапчици, чиито дълги пръти стигаха до излъскания паркет, сякаш се потапяха в него. Особено впечатлен бях от столовете и фотьойлите — имаха изискани и приятни форми, елегантност, която ме изумяваше, още повече, защото бяха тапицирани с коприна в ярки цветове, бяха обшити със злато и пурпур, почти недокоснати от времето; изглеждаха все още живи, макар да пазеха дистанция: бяха по-добре облечени от мен и ми го показваха; по стените висяха стари картини, по-късно научих, че изобразяват Венера; често се прехласвах пред този свят, населен със замъци, канали, гондолиери; Леонс ми обясни един ден, че Венера наистина е съществувала, но била превърната в прах при изригването на вулкана Везувий. Апартаментът се състоеше от три салона, две спални, една трапезария и две по-малки и скромни стаи, които Жозет, Леонс и аз деляхме. Старият държеше голямата спалня и спеше под един пурпурен балдахин, изпъстрен целият с корони и гербове; беше любопитно наистина да видиш там стария Вандерпуте с жълти мустаци; на един килим точно над главата му дебелобузести ангели свиреха на тромпети. На стената на големия салон имаше няколко религиозни картини, изобразяващи папата с вдигнат пръст да дава съвети за благоразумие. Вандерпуте често ги гледаше с особено самодоволство, докато си свиваше цигара: с разкрачени крака, с издуто коремче под опънатата жилетка, с щръкнали уши. Във всеки ъгъл на салона имаше по един каменен бюст. „Великите ни класици“ — беше ми обяснил почтително старият, но без да уточнява; той често отиваше да се облегне на някой от тях и бе очевидно, че се чувства горд от тази фамилиарност. Имаше също камина и над нея огромно огледало с изваяна и позлатена рамка, в което Вандерпуте грижливо избягваше да поглежда, може би от скромност — заради рамката. Върху самата камина, под стъклен похлупак, стоеше часовник, разположен върху гърба на великолепен бик от ковано желязо; бикът препускаше в бърз галоп, който часовникът сякаш забавяше. Пред камината, зад параван, изправяха гърбове три стари фотьойла в тапицерия с лилии; Вандерпуте казваше, че били от времето на Краля — Слънце и много обичаше да сяда на тях. Рисунките върху паравана представяха триумфален впряг лъвове, съвсем голи войници с каски, свирещи на тромпети и със саби в ръце, така също и крилати жени с големи, голи гърди, които удряха тамбурини, вдигнали крак. Вандерпуте казваше, че мотивът изобразява славата и че произведението има голяма стойност. Масата в трапезарията, не стоеше на четири крака, както всяка маса, а върху главите на странни същества, седнали на задниците си като кучета, с женски гърди и глави; старият ми обясни, че това са крилати сфинксове, кариатиди, и изглежда знаеше какво значи това. В ъгъла имаше позлатена арфа и понякога Вандерпуте сядаше до нея и разсеяно прокарваше пръсти по струните с вдъхновен вид. Върху всички маси, полици, фотьойли, върху пода бяха натрупани сандъци, кутии, пакети; фармацевтични продукти се търкаляха наред с натурални сокове Libbys, кутии овесени ядки и дъвки. Стаите следваха една след друга и когато вратите бяха отворени, се откриваше много хубава гледка в пурпур, злато, розов мрамор и зелен брокат, с полилеи по таваните; тогава старият дефилираше тържествено от стая в стая, с ръце отзад, с увиснал между устните фас и хвърляше пълни със задоволство погледи към кутиите си, стековете си, чантите си, кашоните си: царят на черния пазар правеше преглед на войската си. Той ми обясни, че мебелите и дребните предмети в апартамента са много ценни; когато го попитах защо не ги продаде, след като продаваше всичко, старият се възмути: обясни ми, че апартаментът и мебелите са собственост на един патриот, истински партизанин; бил депортиран, но можел да се върне всеки момент — „и тогава как ще го погледна?“; да, това е против принципите ми, добавяше той с въздишка на съжаление; между другото, не беше лесно да се продадат подобни мебели, без да се привлече вниманието. Жозет се занимаваше с домакинството. Една възрастна и полусляпа жена идваше всяка сутрин да й помага и да приготви ядене за деня. Жозет ставаше късно. Тя винаги беше повече или по-малко разсъблечена и докато се разхождаше из апартамента, пееше нещо с дрезгавия си глас; държеше се така, сякаш аз не съществувах и минавайки покрай мен, ме обливаше с парфюма си, докосваше ме леко, „така че да усетя дъха й“ — според собствения й израз. Опитвах се да не я гледам, но всяка среща с нея влудяваше сърцето ми и стягаше гърлото ми; гневях се на себе си, защото хлапачката забелязваше моите вълнения; от предпазливост не смеех вече да изляза от стаята си. Но тогава тя идваше, силно гримирана, загърната в странен пеньоар, нещо като кимоно с дракони, пагоди и оризови ниви по цялото тяло. Питаше ме дали не съм гладен, дали не съм жаден; уверяваше ме, че иска да ми бъде майчица и ако се случеше да имам магарешка кашлица, рубеола или кърлежи трябваше незабавно да я повикам… Отдалечаваше се с поклащания на ханша, в които нямаше нищо майчинско, а аз тичах да отворя прозореца, но парфюмът бе упорит, не успявах да се отърва от него, държеше ме буден по цяла нощ. На масата тя се безпокоеше за апетита ми, поощряваше ме да ям супа и престореното й майчинско държание ме изкарваше извън кожата. Братът и сестрата бяха пристрастени към киното. Леонс бе облепил стените на нашата стая със снимките на любимите си звезди; познаваше кариерата им, дебютите им, любовните истории на всяка от тях; разказваше ми живота им с такива подробности, сякаш сам го бе изживял.

— Това тук е Бети Грейбъл. Тя е застраховала краката си за един милион долара.

— Не може да бъде!

— Честна дума. Само краката на американките струват толкова.

— А на французойките колко струват?

— Не знам, но се изчисляват във франкове, така че едва ли са толкова скъпи.

Гледахме с възхищение краката на Бети Грейбъл, изчислени в долари. Легнал на леглото, с колене във въздуха и големи войнишки обувки върху одеялото, Леонс тъжно дъвчеше дъвката си.

— Това не е за мен. В Холивуд, за да успееш, трябва да си красавец, а аз имам отвратителна мутра.

Поглеждах го. Вярно, мутрата му беше по-скоро отвратителна.

— О, я погледни Мики Руни — казвах — и той има отвратителна мутра като теб.

— Да, може би в комичния жанр…

Комичните жанрове изглежда не го въодушевяваха.

— Знаеш ли…

Изглеждаше смутен.

— По-скоро бих предпочел любовна роля. Не обичам смешните филми. Обичам любовните истории. Бих искал любовни истории, това е.

— Ще ги имаш — обещавах му. — И не е необходимо да си красавец. Достатъчно е да имаш мангизи.

— Вярно е — казваше Леонс, видимо утешен — а мангизи колкото поискаш.

— Е, значи ще имаш любовни истории колкото поискаш. Аз не обичам жените. Искам да кажа, аз също бих искал да имам жена като по филмите, издокарана, с бижута и кожени палта, за да покажа на другите, че си ме бива. Но като оставим това, жените са си хвърлени на вятъра пари.

— Как можа да го кажеш? — възмути се Леонс. — Ако само можех да имам моя жена, която да ме обича истински… веднага щях да се почувствам по-добре. Например, аз постоянно кашлям. Жозет също, вероятно сме го наследили. Но съм сигурен, че ако имах жена, която да ме обича истински, нямаше да кашлям. Може да кажеш, че съм шантав, но ако имах жена, която да ме обича, мутрата ми нямаше да е толкова отвратителна. Една истинска жена всичко може да промени.

— Прекаляваш с твойта мутра, не е толкова отвратителна — възпротивих се учтиво. — Не искам да кажа, че си красив, но можеше да бъде и по-лошо. Само зъбите ти правят лошо впечатление, всичките са изгнили.

— Докторът каза, че е от лошото хранене, когато съм бил малък. Недостатъчно мляко. Каза също, че има хиляди хлапета с такива зъби — заради войната.

— Така е само в градовете — отбелязах. — На село има достатъчно за плюскане.

Говореше полският мишок.

— Мен и Жозет ни отгледа пияница — поясни Леонс. — Вторият мъж на майка ни, после тя умря. Беше винаги пиян, замина да воюва и, естествено, в неговото състояние, веднага го убиха, извадихме късмет.

— Как така — късмет?

— Така, бяхме свободни. Забележи, винаги родителите са тия, които те хранят зле. Обикновено те работят и не печелят нищо, както винаги, когато човек работи и няма нищо за плюскане, и зъбите ти изгниват, ако не и дробовете. И на всичко отгоре те контролират и ти пречат да се оправяш сам. Когато човек няма родители, се оправя.

— Ти оправи ли се?

— О! Много добре. Беше лесно. Портиерката, много добра жена, ни взе при себе си, за да не ни дадат на социални грижи. Черният пазар се зараждаше. Най-напред ние й помогнахме, после тя ни помогна.

— Зарязахте ли я?

— Беше изкуфяла. Беше си набила в главата идеята да помага на съюзниците, на четирийсет и две години. За нея черният пазар беше нещо патриотично, защото създаваше главоболия на немците, но според нея това не беше достатъчно. Тогава започна да крие съюзнически авиатори. Казвам ти, изкуфяла.

Гледах разсеяно Бети Грейбъл на стената.

— Разбира се, Гестапо я прибра, експедираха я някъде, откъдето не се върна. Жалко все пак, беше добра жена.

Той запали цигара.

— А вие?

— Ние продължихме. Бяхме добре лансирани в квартала. Всички ни познаваха. Отначало останахме при новия портиер, за да го въведем в нещата. Но той беше мръсник, вземаше всичко за себе си. Затова офейкахме.

— Къде отидохте?

— Аз се настаних у един приятел, барман. Жозет изпратих в колежа.

— В колежа?

— Да, беше хлътнала по театъра. Имаше един колеж по драматично изкуство или такава някаква глупост, в Мьодон. Ръководеше го някакъв налудничав англичанин. Англичанин или руснак, не знам точно… Беше казал на Жозет, че е голям трагедиен актьор и тя му бе повярвала. Отиде там. Пращах й пари всеки месец. По-късно разбрах, че тя била единствената пансионерка и че аз сам съм издържал стария трагедиен актьор, жена му, един прислужник и на всичко отгоре съм плащал наема. В крайна сметка, печелех добре, можех да си го позволя.

— Какво продаваше?

— По онова време предимно злато. Моят приятел барманът се бе специализирал в кюлчетата. Пращаха му ги от Швейцария. Полицията си затваряше очите, хубави времена бяха. Нали разбираш, всичко беше срещу немците…

Той се усмихна и показа почернелите си зъби.

— Днес е по-трудно. Откакто немците си заминаха, полицията е длъжна да съблюдава морала. Всъщност, ще видиш. След Освобождението се свързах с Вандерпуте, защото ставаше опасно на моята възраст да се занимавам с трафик, беше по-добре да имам баща осиновител.

Изглеждаше добре разположен към мен. Реших да му задам въпроса, който не ми даваше мира.

— Кажи ми, защо ме прибрахте?

Той вдигна рамене.

— Откровено ти казвам: нямам пръст в тая работа. Харесваш ми, но в началото бях против. Идеята беше на стария.

— Но защо? Понятие си нямам от вашата работа.

— Не се притеснявай за това. Ще те научим на всичко, което можем. Не мога да ти кажа защо старият те прибра, може би в червата си е патриот, знам ли. Той не е нормален. Пък и ще видиш, той прибира де що намери… Парченца връв, стари пирони… Всичко. Маниак е.

Млъкна и ме погледна замислено.

— По-добре да си беше останал на село. Хубаво ли е в гората?

Ядосах се. Той изглежда си въобразяваше, че съм живял на дърво.

— Хубаво е — казах.

— Човек наистина диша, а?

— Диша.

Той бръкна под възглавницата си и извади голяма смачкана снимка.

— Погледни, хубаво е, а?

Видях висока планина, пробола небето. Облаците не стигаха до върха й и приличаха на запладнени около дърво овце; беше покрита със сняг.

— Казва се Килиманджаро. В Африка е.

— Не може да е в Африка, виж, има сняг.

— В планините винаги има сняг. Наричат ги вечни снегове. Има ги дори в Африка… Ако бях милионер, щях да ида да живея при вечните снегове заедно с жена си. Човек трябва да диша.

Той отново удари с юмрук дланта на ръката си.

— По дяволите, би било страхотно. Естествено, жената трябва истински да ме обича, да ми е вярна.

— При вечните снегове нищо не рискуваш.

Той не ме слушаше, гледаше планината.

— Знаеш ли, странно е, но имам чувството, че бих могъл да съм по-щастлив от другите. Чувствам, че имам дарба за това. Има хора със спортни заложби, с банкови или музикални, а аз, аз чувствам, че имам дарбата да бъда щастлив. Отдава ми се.

— Имаш късмет.

— Да. Ти не изпитваш ли същото чувство?

— Не.

— Може би ще дойде по-късно.

— Може би. Но мисля, че има много малко щастливи хора. Мисля, че не е достатъчно само да си надарен. Нужно е наистина да си най-добрият.

— На мен ми се отдава — каза Леонс. — Естествено, човек не може да бъде щастлив сам. Можеш да бъдеш истински щастлив само с жена в ръцете. Без това не си струва и да опитваш.

Той погледна високата планина, която лежеше на коленете му.

— Килиманджаро — каза. — Казва се Килиманджаро. Различно е от улица „Мадам“, а?

— Не знаех, че има сняг в Африка — повторих.

Трябваше все пак да кажа нещо.