Ромен Гари
Големият дрешник (14)

XIV

Това момиче Джени не беше като другите. Беше ниска, закръглена, яка жена, много мургава, с похабено и подпухнало лице, върху което тъгата, странно защо, беше избрала да се въплъти в усмивка. На улица „Юшет“ момичетата седяха почти голи на бара, само по чорапи, по гащи и сутиен, в зависимост от това какво искаха да скрият от клиентите. Джени носеше сутиен и черни чорапи: имаше разширени вени, което впрочем не пречеше да бъде обичана; спомням си един следобед, когато Джени беше заета, един носач от халите бе дошъл за нея и тъй като не успяваше да си спомни името й, беше казал:

— Нали знаете, онази с разширените вени.

В този си вид Джени обикновено седеше до зацапаното стъкло на бара и четеше. Щом дойдеше клиент, бързо скриваше книгата си „за да не обезкуражава срамежливите, които не обичат интелигентни жени“ — обясняваше тя. В дома идваха студенти от Сорбоната и Джени бе успяла да измъкне от тях няколко класически произведения, но най-често книгите, които четеше, бяха популярни научни текстове, най-вече на Жан Ростан, когото тя смяташе за „извънредно ерудиран“; казваше, че очаква много от биологията. Бях забелязал, впрочем, че повечето от момичетата на улица „Юшет“ очакваха нещо или някого — и те самите не знаеха какво: писма, истинската любов, биологията, но редовно идваха само клиентите. Приказвах си често с Джени и тя ми говореше за биологията и за науката изобщо, „която ще промени всичко“. Смяташе, че нищо в обществото не може да се промени, преди да се промени самият човек и че при някои зеленчуци, преди всичко при доматите, вече са постигнати окуражаващи резултати в тази посока и щом е възможно да бъдат променени доматите, защо да не може да се направи същото и с човека, следователно — надежда имаше. Вече има домати без семки — казваше тя. Очевидно се надяваше на същото и при мъжете. Приятелките й я смятаха за малко смахната и може би имаха право; казваха й, че биологията, с която по цял ден се тъпче, ще „изпие любовната й страст“. Такава беше Джени, мислите й не бяха характерни за домовете от третото съсловие, като този на улица „Юшет“, където набираха момичета без особено възпитание. Четеше, четеше и щом влезеше клиент, тя го поглеждаше с надежда — като да бе някой от онези домати, които, отглеждани по нов начин, един ден щяха да родят чудото на любовта и на самопожертвователността. Обичаше много и поезията, веднъж я заварих със сборник на Жак Превер върху голите си колене.

— Ако бях поет — казваше с въздишка тя — щях да пиша така.

Бях забелязал, че от известно време Леонс посещава улица „Юшет“ не само от приятелски чувства към Саша Дарлингтън. Знаех също, че предпочитанията му клоняха към Джени. Между тях имаше почти двайсетгодишна разлика и Джени проявяваше майчински чувства към Леонс; щом той беше до нея, тя не се тревожеше за нищо. Един или два пъти отидохме заедно в Бют Шомон; те вървяха хванати за ръце, без да си говорят; мислех си за Жозет и се чувствах сам. Джени току-що бе открила басните на Лафонтен и онзи следобед, на тревата, тя ни прочете около двайсетина. Накрая попита Леонс:

— Кажи, мили, би ли научил една басня наизуст заради мен?

— Ама не, ти си луда! — възмути се Леонс.

— Ще направиш ли това заради мен? Ето една, която е много хубава…

Тя прочете:

Два гълъба се обичаха нежно…

Когато свърши, въздъхна, затвори книгата и каза:

— Няма съмнение, че любовта е хубаво нещо понякога…

Бях забравил за този случай, но няколко дни по-късно, когато заедно със стария Вандерпуте влязохме в салона за инсулин, заварихме Леонс седнал на фотьойла с книга в ръка, да повтаря със затворени очи:

Два гълъба се обичаха нежно.

Но единият се отегчи у дома,

бе така неразумен да предприеме

пътуване в далечна страна…

Аз, естествено, знаех много добре кой е другият гълъб, но старият Вандерпуте го разбра по съвсем друг начин. Той седна на един стол, извади кърпичката си, избърса си носа и каза жално:

— Нали няма да ми причиниш това, Леонс? Нали няма да ме напуснеш? За какво са тези стихове, искаш да ме сплашиш ли?

Мисълта, че старият Вандерпуте се бе взел за единия от двата гълъба на Лафонтен ни се стори толкова невероятна, че ние избухнахме в смях, който предизвика неочаквана реакция у стария. Той ни погледна: устата му зейна, през очите му мина сянка на неразбиране. За миг той остана неподвижен, изгледа единия, после обърна глава към другия, заслушан смаяно в подигравателния ни смях, после бавно вдигна ръка, стисна я, безмълвно размаха юмрук, опнал тяло, все още неспособен да изрази с думи гнева си, после скочи от стола, наведе се и все така размахал юмрук, ревна с треперещ от гняв глас, в който от време на време проплакваха сълзливи нотки:

— Значи аз не струвам? Не мога да разбера една басня, това не е за мен, прекалено нищожен съм? Тайфа малки нехранимайковци!

Бяхме само двама, но в гнева си той вероятно виждаше милиони врагове наоколо и те всички го ненавиждаха и се подиграваха с него, сочеха го с пръст…

— Хулигани, разбойници! Лафонтен е за всички! Глупаци! Това се отнася и за мен, аз не съм изключение, и аз съм човек като другите… аз съм като всички други и точно това е отвратителното! И ако ме нямаше мен, нямаше да го има и Лафонтен, нямаше да има басни, нищо, нищо нямаше да има! А вълкът, а, вълкът може би не съществува при Лафонтен? А лисицата, може би и тя не съществува? Ами мишката, чуйте, мишката? Какво би направил Лафонтен без вълка, без лисицата и без… без мен? Тайфа малки, невъзпитани момченца! Ако Лафонтен беше тук, щеше да ми благодари, щеше да ми целува краката! Без мен нямаше да напише нищичко, той ме обичаше, запомнете го добре, той ме обичаше, както обичаше всички други… животни! Това е естествено. Тайфа малки, егоистични албигойци, тайфа малки мъртвородени!

По бръчките на лицето му се стичаха едри сълзи, но отчаянието му беше смешно и безсмислените фрази, които бълваше в гнева си, засилваха още повече лудия ни смях.

— А може би не е възможно да ме обичат? Е, добре, през 1912 аз бях обичан, както вие никога няма да бъдете обичани, мога да ви покажа снимки… тайфа сенегалци! Какво изобщо знаете вие! Не виждам защо си губя времето да разговарям с вас. Вие сте само малки трафикантчета без възпитание, пяната на черния пазар. Аз имам диплома за образование, ходил съм на училище до четиринайсетгодишна възраст, знам ги наизуст тези басни и ако не ми вярвате, мога да ви ги изрецитирам, ето чуйте!

Той се опита да си припомни, огледа се отчаяно и запелтечи:

Парченце сирене захапал с човка,

на клон висок се гарванът люлял.

Дошла лисицата… дошла лисицата…^[1]

Той замълча. Ние вече не можехме да се овладеем. Гледката на стария Вандерпуте, по жилетка и с шотландско наметало на раменете, който ни заплашваше с юмрук и напразно се опитваше да си спомни баснята на Лафонтен, сякаш за него това бе въпрос на живот и смърт, ни довърши. Леонс се превиваше от смях на дивана, аз се бях повалил на един фотьойл…

— Тази не мога да си спомня — изкрещя бесен Вандерпуте. — Но знам една друга… ще ви засрамя. Бил съм в колеж, при отците, дори получих поощрителна награда по ботаника! Чакайте, чакайте малко, чуйте!

Той тържествено се наклони към нас:

Перета вървеше към града.

С гърне мляко на главата.

Стъпваше внимателно…

Тази наистина я знаеше. И когато стигна до „Сбогом теленца, крави, прасенца, пиленца!“, той сниши глас, прегърби се, млъкна, обърна ни гръб и се отдалечи на късите си крачка. В продължение на няколко дни не излезе от стаята си. Легна болен. Оставяхме му овесената каша пред вратата, той изчакваше да си тръгнем и тогава я вземаше. Накрая се появи, но се движеше крадешком из апартамента, без да ни говори. Наблюдавах го скришом. Впрочем, той винаги усещаше, че някой го гледа. Един ден задържах погледа си малко по-дълго върху лицето му — ядеше кашата си — когато той вдигна рязко глава и улови погледа ми. Спря да яде, застина неподвижен с пълна уста, после преглътна и изпадна в едно от онези редки яростни състояния, които го обземаха, когато се страхуваше или когато се чувстваше унизен.

— Забранявам ви да ме гледате така! — изкрещя той. — Не искам да ме шпионират в собствения ми дом, ясно ли е? Тук съм си вкъщи и имам право да ме оставят на мира!

Той грабна чинията си и изтича да се заключи в своята стая. Започнах да прикривам любопитството си, доколкото бе възможно, но не престанах да го наблюдавам. Имаше странни привички. Например — прибираше всичко, що намереше. Когато вървеше по улицата, погледът му винаги бе забит в земята, никога не гледаше небето, защото там рядко се случвало да намериш нещо. Стаята му беше пълна със странни предмети без абсолютно никаква стойност; безполезни неща, изгубени като него. Там имаше ръждясали медальончета, парченца канап, мръсни панделки, копчета, капачки от бутилки, празни шишенца от лекарства, счупени брошки, всякакви невероятни боклуци, които той грижливо пазеше като фетиши, сякаш обожаваше и най-скромните следи, оставени от човечеството — чак до останките, с които то обсипваше пътя си. Виждах го да мечтае с часове пред някой ключ, на който държеше само защото беше ръждясал и вече не отключваше нито една врата. Бе украсил стените със стари пощенски картички, някои от които датираха отпреди първата война. Всичко в стаята му беше старо, единственото произведение на съвременното изкуство, приютено там, бе една цветна снимка на маршал Петен, не толкова от патриотични съображения, колкото от желание да бъде като всички. Един ден се загледах в пощенската картичка над леглото му, на която великолепен артилерист стоеше до оръдието си, когато Вандерпуте каза:

— Това съм аз.

— Как така — вие?

— Артилеристът, това съм аз. Променил съм се малко, а?

Казах му, че наистина се е променил.

— Да — каза старият, като гледаше картичката — естествено, цветовете са избелели.

Той въздъхна.

— Позирах за един производител на пощенски картички. Единствено заради семейството, никога не съм искал да ме снимат за глупости. Можех да попадна в какви ли не ръце.

Той клекна, издърпа с пъшкане изпод леглото един голям куфар и извади оттам огромна купчина пощенски картички, които хвърли върху леглото. На тях можеше да се види двайсетгодишният Вандерпуте да танцува валс, Вандерпуте в люлка, Вандерпуте да пише поема под розов абажур, Вандерпуте на велосипед, в компанията на покрита с облачно було муза. На всяка картичка имаше по някой и друг прочувствен стих и старият ми ги четеше на глас, мърдаше мустаци и ми подаваше картичките една по една, сякаш ми показваше семеен албум.

— Когато някой ви липсва, целият свят опустява — рецитираше той така, както се казва: — Това са мама и татко в Шателгийон.

Той разрови отново в куфара, откъдето се вдигна прах и в носа ми удари силна миризма на нафталин.

— Погледнете, млади момко — каза победоносно той. — Това също съм аз… Виждате, че и аз съм бил млад.

Беше снимка, на която съвсем голо бебе, легнало по корем, гледаше учудено обектива.

— Това съм аз — гордо каза старият Вандерпуте.

Погледнах бебето и после онова, което беше останало. Старият седеше на един стол, с шотландското наметало на раменете и с каскет на главата. Лицето му бе подпухнало и бледо, носът — смачкан и покрит с червени петна, две дълбоки бръчки, като изсечени с нож, слизаха напряко през другите бръчки чак до опърлените от тютюна мустаци, които трепереха от затрудненото дишане на хронично болен от хрема човек; с костеливи, треперещи пръсти той чешеше посивялата си буза, по която следобедно време набождаше брада. Очите му бяха влажни, мътни, с натежал от дълбоко безпокойство поглед — човек се питаше как изобщо виждаха, защо непрекъснато бягаха насам-натам, сякаш търсеха изход или дупка, за да се скрият; той постоянно ги бършеше с голямата си носна кърпа, но може би така искаше просто да ги скрие.

— А?

— Наистина има нещо — пророних аз със стиснато гърло.

— Нали? — каза жадно Вандерпуте.

Стана и се наведе над рамото ми, като ми дишаше във врата.

— А? — настояваше той.

Не знаех какво очаква от мен, нищо не можех да направя за него.

— Винаги остава по нещо, нали? Не всичко се изпарява. Не напълно, не напълно. Вижте очите, например, вземете очите… А?

— Да, да, очите — промълвих.

Избягвах да гледам лицето му, гледах снимката.

— Те не са се променили толкова, а? Всичко друго, естествено… Това е животът.

— Да, това е животът.

Той изтръгна снимката от ръцете ми, погледна я.

— Тежал съм седем фунта и половина, когато съм се родил…

Той нервно се засмя.

— Спечелих конкурса за най-хубаво бебе в Останц през 1877 — каза.

Той изведнъж се спусна и завъртя копчето на радиото до леглото си; чу се пращене, после оперна музика, после нечий смях, откъс от песен, вик, после той го спря — човек би казал, че, обхванат от непоносимо съмнение, той бе поискал да се увери, че хората наоколо съществуваха, че не бе сам, че светът си бе на мястото и продължаваше да излъчва… После взе пощенските картички и снимката и бързо ги прибра на дъното на куфара си.

— Това ще си остане между нас, нали млади момко? Нали мога да ви имам доверие?

Обещах. Не разбирах добре какво иска да скрие, но почувствах, че окончателно бях допуснат между старите пирони, парченцата връв, празните шишенца от лекарства и всичките безполезни неща, които го заобикаляха.

В примитивната му любов към излезлите от употреба предмети, в братската загриженост, която им даряваше, имаше нещо трогателно и едва когато за пръв път го видях как се спира на улицата, как вдига един гребен с изпочупени зъби и го пуска в джоба си — чак тогава си дадох сметка до каква степен този човек е сам. Старинните красиви предмети с изящна изработка не го интересуваха: той се привързваше само към непотребните останки. Те се трупаха в стаята му и я превръщаха в огромен боклукчийски кош, старчески дом за стари шишенца и стари пирони. Този безпорядък изкарваше Кул извън кожата му. Спомням си, че малко след пристигането си при градските мишоци, когато вестниците ликуваха заради опустошенията, нанесени от атомната бомба над Хирошима предния ден, Кул и Вандерпуте се скараха до смърт заради едно парченце канап, което Вандерпуте поиска да вдигне от улицата. Кул побледня от гняв, втурна се, настъпи парченцето канап и отказа да се помести.

— Позволете — каза Вандерпуте, побутвайки го лекичко — тук, драги ми приятелю, има едно парче канап…

— Не — каза глухо Кул.

— Което ще рече, как така — не, драги ми приятелю? — запротестира Вандерпуте. — Защо не? С какво право не?

— Не! — Задоволи се да изръмжи Кул, стиснал юмруци, а зад пенснето очичките му на дебелокожо животно блестяха като диаманти.

— Но, драги приятелю, дявол да го вземе, позволете, все пак! Аз преди вас видях това парченце канап!

— Не — пое си дъх Кул, който се задушаваше от гняв — абсолютно нищо не позволявам! Няма да бъда приятел с вехтошар!

Като разбра, че въпросът е принципен, Вандерпуте окончателно си загуби ума. Той заподскача като полудял скакалец около Кул, заплашвайки го с юмрук, а като видя, че елзасецът отказва да се помръдне, той го хвана с ръце за глезена и се опита да повдигне крака му като крещеше, а в това време Кул, с изопнато тяло и вдигната глава, нанасяше бързи удари с чадъра си по главата му. Пред стойката на Кул, пред огромното му тежко тяло Вандерпуте изглеждаше като човек, настървен срещу бронзова статуя; той пъшкаше, задъхваше се, а Кул пребледняваше все повече и повече; накрая и двамата бяха в такова състояние, че се наложи да потърсим аптека; на Вандерпуте му течеше кръв от носа, а Кул трепереше от нерви и дори се наложи да остане в леглото си няколко дни. Препирните им почти винаги свършваха така, пред чашата вода, в която с трепереща от гняв ръка и с шепнещи устни отброяваха внимателно няколко капки. Когато ставаше дума за здравето на някой от тях, те проявяваха религиозно уважение и си засвидетелстваха нежна и бащинска загриженост. Вече казах, че Вандерпуте беше диабетик и имаше язва на стомаха; от април до към средата на юни той страдаше от сенна хрема и от екзема; Кул имаше астма и някаква сериозна болест на сърцето. Често му се налагаше да лежи. Тогава Вандерпуте отиваше да го види или пък ме пращаше да му занеса специални лекарства и овесена каша — предпочитаното им ястие. Квартирата на Кул се намираше на улица „Сол“, в „Монмартр“. Спомням си, че първия път, когато влязох там, стаята му създаде у мен странно впечатление за празнота, за отсъствие: човек би казал, че в нея не живееше никой. Всичко беше подредено, нищо не издаваше човешко присъствие, като изключим лежащия Кул: впрочем, не можеше да се каже, че просто е легнал, той беше подреден в леглото си. Очевидно беше, че основната грижа в живота му е да не оставя следи и да не цапа. Дадох му лекарството, което носех; той го изпи с малко вода, отбелязвайки веднага точния час в малкото си тефтерче с кожена подвързия. Обясни ми, че има болест на сърцето; изглеждаше притеснен — знак, че безпорядъкът, от който се срамуваше, бе вътре в него. После ми каза, че ако отворя второто чекмедже на скрина, вътре, на дъното, между една кутия с гуми за триене и една кърпичка, ще намеря възкисел бонбон, който мога да изям. Отворих чекмеджето и на посоченото място наистина намерих бонбон; един-единствен, грижливо увит в хартия; изядох го. Канех се да си тръгна, когато той неочаквано каза:

— Седни.

Седнах; не бързах за никъде и си помислих, че иска нещо да ми каже. Но той не отвори уста. Вероятно просто имаше нужда от компания. След петнайсетина минути изглежда си припомни нещо и ме помоли да отворя гардероба; там, на рафта, съм щял да намеря лачени обувки и в дясната, точно в нея — половин парче шоколад; можел съм да го изям. Наистина намерих парче шоколад в обувката; изядох го; беше стар и имаше вкус на мухъл; вероятно с месеци бе стоял в обувката. Кул се извини за безпорядъка и ми обясни, че сложил шоколада в обувката, за да го скрие от домашната прислужница, която крадяла всичко. Останах още около час; всеки път, когато понечвах да си тръгна, Кул ми даваше по нещо. Последното, което ми даде, бе един портокал, съвсем изсъхнал — беше го скрил в една кутия, под купчина медицински списания преди повече от година и го беше забравил. Този безпорядък толкова го притесни, че побързах да си тръгна, за да му дам възможност да скрие смущението си. Той веднага ми нареди да бръкна във вътрешния десен джоб на вълненото сако, сгънато в скрина, и да взема един билет за метрото — за връщане. Двамата приятели колекционираха в жилищата си една поредица медицински списания. Вандерпуте се интересуваше от изследванията на един съветски учен, възнамеряващ да удължи човешкия живот; заговореше ли за това, очите му се овлажняваха от преждевременна благодарност; той вадеше голямата си носна кърпа и шумно се секнеше; припомняше всички ония неща, които човек би могъл да свърши, ако можеше да доживее до сто двайсет и пет години; цялата мъдрост, която би могъл да придобие и да предаде на себеподобните си; Вандерпуте започваше да говори по различен начин, издигаше се на известна поетична висота, понасяше се над върховете; впрочем — уточняваше той — тук не ставаше дума за него самия, а за човешкия вид по принцип и Кул кимаше глава в знак на съгласие, вадеше лулата от устата си, изпускаше облак дим и го проследяваше с поглед — за човешкия вид, да, за интересите на човешкия вид, на човечеството, хуманизма — двамата приятели се умълчаваха замечтано, издигането на такава висота им се отразяваше добре, чувстваха се дълбоки и безкористни. Впрочем, въпреки теглото си Кул беше сантиментален, макар да го криеше, защото над определено тегло бе смешно да показваш чувствата си; само при думата „човечество“ обаче той ставаше съвсем мек отвътре, нещо в него се отваряше деликатно като стрида и секретираше от вълнение; колкото до Вандерпуте, той избягваше да изговаря тази дума пред свидетели, това го притесняваше. Щом разговорът им поемеше в тази посока, те ме молеха да изляза. Веднъж обаче не сдържах любопитството си и застанах до вратата да подслушвам; чух Кул тихо да казва, че трябва да жертваме настоящето в името на бъдещето и да се издигнем над известни, хуманитарни на пръв поглед съображения; нужно беше най-напред да се пречистим, и едва после да се размножаваме, като попречим по този начин на биологичния упадък да се превърне в политически; нужно е — казваше той, повишавайки тон — още отсега да дезинфекцираме човечеството, да го пречистим — той не изпускаше от очи Вандерпуте — да го отървем от всички чужди частици, които се промъкват и затрудняват неговия ход — Вандерпуте боязливо отместваше поглед. — Нужно е — тук Кул вдигаше чашата си с чай от лайка и я гледаше на светлината — нужно е да се направи така, че да не се отделя никаква утайка — той отпиваше една глътка, разбъркваше отново захарта със сребърната лъжичка, която после внимателно оставяше на чинийката — и заключаваше, че чак тогава бихме могли да го канализираме, да му осигурим редовен дебит и спокоен исторически вървеж, накратко — да му придадем смисъл. Той отпиваше още една глътка от лайката, която духаше, защото бе гореща. Сега — въздъхваше той — цялото човечество е затънало в тресавище… Той млъкваше, замисляше се дълбоко, забравяше за лайката и я оставяше да изстине. Нужно е — започваше отново той, снижавайки поверително глас, без съмнение не от страх да не бъде чут, но от почти религиозно уважение към темата — нужно е в света да се създадат постоянни комитети по прочистването — филтри, да, филтри — които да бдят за хигиената на водите и без жал да елиминират всички инертни частици и телца. Вандерпуте, който бе станал съвсем блед и нервно се наместваше във фотьойла си, изведнъж скочи.

— Позволете, драги приятелю, позволете! — извика той. — Това е съвършено непоносимо! Не позволявам да ми се говори с такъв тон в собствената ми къща! Вижте ме, драги приятелю, започвам да треперя, получавам сърцебиене, спазми…

Той изхвръкна от салона и се затвори в стаята си, като превъртя два пъти ключа. Кул не изглеждаше особено изненадан, изкикоти се два-три пъти, изчака известно време, дръпна от лулата си, после стана, доближи се до вратата и се заслуша: от стаята не се чуваше никакъв шум, нещастната частица материя вероятно се бе свряла в някой ъгъл и бе притаила дъх. Кул се ослушва няколко минути, после доволно се изкикоти, взе си шапката, чадъра, кутията с овесената каша, която старият му бе приготвил, а също и плика, който Вандерпуте му даваше всяка седмица — и си отиде. Този неизменен ежеседмичен плик много ме озадачаваше. Един ден попитах стария за него.

— Е, да, млади момко, да — отговори ми той с въздишка — добре е човек да има един истински приятел в живота.

Той веднага уточни какво искаше да каже:

— В живота, да, а също и в полицията, по принцип…

Той ми намигна. Впрочем, отнасяше се с недоверие към елзасеца и започна да заключва вратата на стаята си след деня, когато Кул се промъкна там в негово отсъствие и всичко инвентаризира подробно, прилежно описвайки всеки предмет в малкия си тефтер с кожена подвързия. Не се бе стърпял да не въведе малко ред преди да излезе и при завръщането си Вандерпуте беше намерил стаята си подредена, почистена, излъскана, проветрена — човек би казал, разказваше по-късно ужасен старият, че някой циклон е отнесъл всичко. Изправен пред такова бедствие, Вандерпуте бе надал ужасен рев, а после бе припаднал, та се беше наложило да викат практикуващия лекар. На стария бяха нужни няколко месеца тежък мравешки труд, за да създаде наново обичайния безпорядък около себе си; впрочем, част от карфиците, от часовниковите стрелки и пружинките с особено интересна форма така и не бяха намерени. Дълго след това Вандерпуте все още се ужасяваше от постъпката на Кул: „Човек би си помислил, че съм умрял и стаята ще се дава под наем“. Кул на няколко пъти бе идвал да поднесе извиненията си и да прибере плика за седмицата, но така и не бе допуснат. В крайна сметка Вандерпуте, който не беше злопаметен, все пак го прие — седнал на един фотьойл, със снизходителната усмивка на човек, който е прекалено засегнат, за да го е грижа за нещата от света, което впрочем не му попречи да нарече Кул убиец и дребен нехранимайко — последното, отнесено към внушителното тегло на елзасеца, беше произнесено високо и ясно, като обвинение. Ужасът си от новото, вкуса си към останките Вандерпуте проявяваше дори в начина си на обличане. Той се снабдяваше с дрехи втора употреба от един вехтошар от крайбрежните улици. Понякога, когато го виждах как избира в магазина някой съвсем протрит панталон, как грижливо опипва всяко копче, как внимателно изчегъртва с нокът петната или обръща джобовете, за да изсипе в шепа остатъците от тютюн и някоя мухлясала кърпичка, виждах как между стария човек и старата дреха веднага се установяваше дълбока интимност, симпатия, разбиране. Спомням си едно вълнено сако, с което Вандерпуте бе влязъл във връзка един ден, защото бе изпитал нужда да разшири семейния си кръг. Вехтошарският магазин се намираше на крайбрежието, между два магазина за птици; на прозореца пишеше: „Нови дрехи, дрехи втора употреба и дрехи под наем“. Вехтошарят, господин Журден, беше възрастен човек; на главата си на брадат мислител носеше черно велурено кепе, извънредно мръсно; беше издател, главен редактор и единствен сътрудник на едно анархистко, силно антиклерикално издание — „Страшният съд“, което раздаваше безплатно всяка неделя пред църквите и което от трийсет и пет години изпращаше редовно на кюрето от Парижката Света Богородица, с когото се бе сприятелил. Той ни посрещна с мрачен вид, оплака се от липсата на въглища — беше средата на юни — и на въпроса за здравето горчиво се оплака на Вандерпуте от пикочния си мехур, от простатата си и от Народното събрание, чието лошо управление и пагубна роля описа с дълбоко прочувствени думи.

— Човекът, човекът вече не струва нищо — заключи той, докато ни въвеждаше в магазина си. — Представете си, драги господине, снощи, точно преди да затворя, идва един индивид да си вземе фрак под наем. Давам му фрак, чифт лачени обувки и, естествено, намеквам за цилиндър. „Мислите ли?“ — казва. Аз го питам: „За сватба ли?“. Той се замисли — нямаше вид на човек, който знае добре къде отива, не трябваше да му се доверявам. „Не — отвърна накрая — по-скоро за развод. В крайна сметка, ще взема и шапката.“ Питам да му ги загъна ли. „Не — каза той и добави тоя странен израз: — Ще го изям веднага.“ Не трябваше да му се доверявам! Той отива зад паравана, облича се. „Дали нямате някой бастун със сребърна дръжка?“ Намирам му бастун със сребърна дръжка. Накратко, той отива на „Пон Ньоф“ и се хвърля в Сена. Какви времена, добри ми господине: съвсем нов фрак!

— Не го ли извадиха?

— Да, но на другия ден и, естествено, той се беше събрал. А бастунът бе изчезнал… това си е чиста загуба.

— И какво го е накарало да…

— Страхът от комунизма, ей богу. Истинска епидемия. Хората скачат в Сена, пръскат си черепите, гълтат отрова или директно се втурват да се запишат в партията. Паника, това е. Но да не преувеличаваме, питам ви — защо така изведнъж фрак, бастун със сребърна дръжка… защо искаш да повлечеш и друг в нещастието си? Не разбирам!

— Няма съмнение — предположи Вандерпуте, вероятно припомняйки си думите на Кул — французинът е голям индивидуалист, прекалено загрижен за себе си. Впрочем — добави — ще имам нужда от сако. Нещо сериозно, разбира се.

Господин Журден опря показалец на брадичката си и се замисли няколко секунди. Имаше вид на човек, който наум прави инвентаризация на магазина си и преобръща всяко чекмедже в търсене на желания артикул. После със сръчно движение извади от гардероба си нещо, което миришеше на нафталин.

— Това сако принадлежеше на един съветник от Сметната палата — отбеляза той, чистейки стоката.

Вандерпуте веднага погледна сакото отвътре, сякаш да провери дали предишният собственик не е още там.

— Казвате, уважаван човек?

— Съветник в Сметната палата, не какво да е. Погледнете, виждате ли тук, на ревера, това протрито място?

— Отличие някакво, несъмнено — каза почтително Вандерпуте.

— Кавалер на Почетния легион — сряза го вехтошарят.

Двамата продължиха да опипват сакото, вехтошарят галеше подплатата, Вандерпуте плъзгаше длан по лицето, пръстът му се спря на една немалка дупка и пропадна в нея.

— Молците бяха особено хапливи тая година — отбеляза господин Журден. — За щастие американците са нащрек, измислили са ново оръжие, което ще разреши всички наши проблеми и…

— Знам, знам — прекъсна го нетърпеливо Вандерпуте. — Няма значение, една дупчица. Мога ли да узная името?

— Жестар-Фелюш — каза вехтошарят с поверителен глас. — Много хубаво семейство. Вероятно сте чували за тях. Но какво да се прави, има дупчица…

Той издърпа сакото от ръцете на Вандерпуте, нави го на кълбо и го запрати на дъното на гардероба.

— Позволете, позволете — възпротиви се Вандерпуте.

Той се наведе, вдигна сакото и го разгъна, като изглади гънките с ръка. Помежду им се раждаше едно хубаво приятелство. Вандерпуте облече сакото и застана пред огледалото. Жестар-Фелюш безспорно беше имал невзрачен вид. Малко го стягаше под мишниците; освен това леко лъщеше.

— Пенсионира се само преди два месеца — каза вехтошарят. — Оттегли се в Ница със семейството си. Там имат имот. Трийсет хектара. И мимози навсякъде.

— Деца?

— Една дъщеря, омъжена за индустриалец от Лион — каза господин Журден. — В копринената промишленост. Много голямо богатство.

Вандерпуте все още се колебаеше; господин Журден го наблюдаваше с крива усмивка, мърдайки нервно дългите си, костеливи пръсти. Той приближи до Жестар-Фелюш и опипа джобовете му със загрижен вид.

— Помислих си — каза той — дали Жестар-Фелюш не е оставил някои лични вещи в джобовете си, една клечка за зъби от слонова кост, едно цигаре…

Вандерпуте бързо сложи ръце върху джобовете на сакото.

— Оставете, оставете — каза — после ще видим.

— Ако позволите, веднага ще…

— Ама не, оставете, казвам ви — разсърди се Вандерпуте, отстъпвайки назад и бранейки джобовете си. — Впрочем, вземам сакото.

— В крайна сметка, както искате — каза господин Журден. — Мисля дори, че там има и някакво сребърно украшение с ключалка и верижка с мъничко ключе накрая, много личен предмет, нещо като медальон… Да ви го загъна ли?

— Ще си тръгна с него — побърза да каже Вандерпуте с развълнуван глас.

Той побърза да плати и да си тръгне с новото си съкровище. Господин Журден ни изпрати до вратата, после се прибра като молец при старите си дрехи. Имах работа в квартала и се разделих с Вандерпуте. Направих няколко крачки и се обърнах: старият бързаше със ситни крачки, галейки с ръка ръкава на Жестар-Фелюш; бях сигурен, че му говореше. Понякога някой ексцентричен младеж, притиснат от безпаричие или неуспех в сделките, задигаше нещо от някой дрешник или гардероб и занасяше откраднатата вещ на Вандерпуте. Последният изпитваше ужас да не бъде замесен в дела, които гордо квалифицираше като „непочтени“ и решително отказваше да укрива крадени вещи. Но ако ставаше дума за някоя лична вещ — палто, ръчна чанта, чифт ръкавици — гневът му минаваше веднага, той измърморваше нещо в мустаците си — заради принципа, завърташе се около предмета, после го вземаше и тичаше да го затвори в стаята си, където той оставаше завинаги. Така стаята му малко по малко бе заприличала на дрешник: щом влезеше, човек виждаше палта, натрупани върху облегалките на столовете, захвърлени сака, шапки и безброй чифтове ръкавици. Всички те бяха грижливо струпани около леглото, което сякаш съзерцаваха, и неудържимо припомняха едно далечно, невидимо човечество, бидейки едновременно негова карикатура и олицетворение. Всеки път, когато влизах в стаята му, изпитвах неприятно чувство и бързах да изляза. Поглеждах към този голям дрешник, към тази сбирщина от палта, шапки и сака, които заобикаляха леглото и си казвах: старият явно наистина има нужда от компания. Той събуждаше у мен странна смесица от съжаление и непреодолимо отвращение. На няколко пъти го сънувах. Веднъж ми се яви като плъх. Беше се сгушил в един ъгъл, върху купчина стари дрехи, мърдаше мустаци и ме гледаше.