Ромен Гари
Големият дрешник (26)

II

— Не съм го направил нарочно! — изстена той.

— О, я млъквайте. Облечете се.

Той се разбърза, взе Жестар-Фелюш и трескаво затърси ръкава. Последва кратка борба и Вандерпуте надви.

— Вината не е моя — стенеше той. — Никой никога не се е грижил за мен. Изоставиха ме, живях сам петдесет години и после се учудват, че…

Драматично:

— Бил съм обичан само веднъж в живота, през 1912, и после цял живот…

— Обуйте си обувките.

Той седна на леглото, размаха крака, опрян на чадъра си. Клекнах, помогнах му да си обуе обувките… С леко наведена настрани глава, той подпираше дясната си буза с ръка, позата му ми напомняше една религиозна картина от апартамента на улица „Мадам“.

— И на всичко отгоре ме болят зъбите! Ужасен зъбобол… Не можах да мигна цяла нощ. Всичко ме боли!

— Станете.

Той стана.

— Кул ми помогна да се включа в Съпротивата… Той много добре знаеше как ще свърши всичко! Аз бях изпълнен с надежда… Най-сетне имах приятели, най-сетне вършех нещо и аз с другите…

Патетично:

— Но човек не живее петдесет години сам ненаказано!

Отчаяно:

— Когато германците започнаха да ме заплашват, издадох всички!

Възмутено:

— Длъжен бях да се защитя, не е ли така?

Той се търкаляше по стълбите след мен, с чадър и куфар в ръка, и вдигаше страхотен шум.

— Онова нещастно събрание в „Карпентрас“… Германците ме пуснаха, наредиха ми да отида там, все едно че нищо не се е случило… Все пак не можех да им откажа! Когато човек държи на живота…

На третия етаж, плачевно:

— Впрочем, моят произход не е чисто френски… Дядо ми е бил от фламандски произход… о, изобщо не искам да се оправдавам!

С ръка на бузата:

— О, как боли, как боли… Сигурно имам абсцес.

На втория етаж, с нова надежда:

— Знаете ли, по-голямата част от хората, които съм издал след „Карпентрас“, бяха евреи… Не че съм антисемит, благодаря на бога. Но все пак е по-малко зло, не е ли така?

На първия етаж, трескаво:

— Ще се опитам да избягам в Испания. Мисля, че това е единственото, което може да се направи.

Изпълнен със скрупули:

— Забележете, това ми е малко досадно. Въпреки привидностите, аз винаги съм бил антифашист. Най-после, нямам избор.

В таксито:

— О, не са ме измъчвали. Може би щях да издържа на мъките, като всички… Човек не знае. Бяха толкова учтиви, коректни с мен… Бях развълнуван до сълзи. Казаха ми, че изпитват приятелски чувства към мен…

Странно учуден:

— Давате ли си сметка, приятелски чувства към мен!

Носталгично:

— Поканиха ме у тях… госпожа Хюбхен… Хер Хауптман Красовски… Госпожица Лоте…

Мрачно, със свъсени вежди:

— Дори ме заведоха да видя Саша Гитри!

Затваряйки скобата:

— Малко по малко започнах да им признавам някои неща… Затвориха ме, заплашваха ме… Издадох всички. Все пак не можех да се изоставя така, нали?

Стенейки:

— Поставете се на мое място!

Без злоба, с известна доза възхищение:

— Кул ме подреди така, преди да умре. Очевидно, не е искал да си замине и да остави нещата недовършени… Не може да му се сърди човек, беше маниак…

Умолително:

— Но вие, млади момко, вие разбирате ли ме? Прощавате ли ми?

— Няма какво да ви се прощава, достатъчно е да ви погледне човек, за да разбере, че вината не е била ваша.

— Точно така, точно така — зарадва се той. — Вината не е моя…

Тревожно:

— Но тогава… Не мислите ли, млади момко, че все пак има някаква грешка? Един вид… недоразумение? Че съм бил жертва на недоразумение, на ужасна несправедливост? Тъй като, най-сетне, аз бях избран, очевидно е… Аз съвсем не съм вярващ, но не мислите ли, че бог ме е избрал, за да изясни на хората собствената им същност, за да ги накара да се засрамят?

Таксито друскаше и Вандерпуте подскачаше ту на една, ту на друга страна заедно с куфара си, сграбчваше ту ръката ми, ту дръжката на вратата, клатушкаше се като празна бъчва по течението.

— Салът на Медуза — промърмори той.

— Какво?

— Нищо, млади момко. Сетих се за една известна пощенска картичка.

Агресивно:

— Отведох на разстрел цяла армия. Ще се защитавам!

Опипах джоба му и наистина намерих там един огромен барабанен „Колт“, в стил „Far West“, и му го взех.

Той се сви в другия ъгъл на таксито, всички светлини на града преминаваха една след друга по лицето му, и каза:

— Предадоха ме…

Примирено:

— Всичко това, впрочем, е абсолютно ненужно. Човекът не прощава…

Нов подскок на таксито го тласна към мен. За миг той потъна в мълчание. После направи гримаса и докосна бузата си с ръка.

— Ох, ох… Не мога повече!

Лицето му бе изкривено от най-древната човешка болка, тази, която с няколко стотици хиляди години бе изпреварила първите човешки угризения. Зъбоболът го преобразяваше. Бръчките, торбичките под очите вече не изглеждаха толкова отблъскващи, болката облагородяваше лицето му и му придаваше известно достойнство.

— Не мога да пътувам така! Няма да мигна цяла нощ!

Погледнах го: не се подиграваше с никого. Не клеветеше. Просто казваше това, което имаше да каже, това, което чувстваше. Беше чистосърдечен свидетел. Ей сега ще спра таксито, ще хвана стария за ръка, ще го покажа на всички тези порядъчни минувачи и ще им кажа: „Погледнете. Ето какво още може да ви се случи, след две хиляди години. Ето какво спи дълбоко във вас. Ето как постъпвате все още с децата си“. Затворих очи. Той не бе виновен. Хората го бяха напуснали, бяха го изоставили сам сред тези стари останки и непотребни предмети и сега бе твърде късно да го съдим, беше станал един от тях. Беше толкова стар, бе вървял сам толкова дълго, беше отхвърлян толкова пъти, предаван толкова пъти, че бе невъзможно да му поискаш сметка и състраданието беше единственият човешки закон, който можехме да приложим…

— Ама — стенеше Вандерпуте — направете най-сетне нещо за мен! Не виждате ли, че страдам?

Имахме още час и половина до тръгването на влака и така или иначе не ми се искаше да киснем на перона повече от час, пред очите на полицията.

— Добре де. Не викайте. Ще се опитаме да ви помогнем.

Наведох се към шофьора и го попитах дали не познава някой зъболекар в квартала. Шофьорът познаваше един, но той затварял в шест. Закара ни веднага там, но кабинетът беше вече затворен. Шофьорът, състрадателен по природа, се опита да утеши Вандерпуте, който тъпчеше насам-натам с ръка на бузата. Портиерката ни даде друг адрес, но там също бе затворено. Шофьорът се опитваше да ни насърчи като ни разказваше с подробности, пъхайки пръсти в устата си, историята на всеки един от зъбите си. Взехме още няколко адреса от една аптека, но навсякъде намирахме само заключени врати. Оставаше само час до тръгването на влака; Вандерпуте, с изкривено и покрито с пот лице, отказваше да отпътува, преди да се е видял със зъболекар. Нямаше желание, казваше той, да изкара безсънна нощ, страдайки като грешник. Шофьорът изтича в едно бистро и се върна победоносно, съобщавайки ни, че съвсем наблизо имало един зъболекар бежанец, чех, който работел нелегално; по принцип правел преди всичко аборти, но собственикът на бистрото смятал, че би приел да свърши всякаква работа. Намерихме го на седмия етаж в една сграда без асансьор. „Това е заговор!“ — пъшкаше Вандерпуте, докато се качваше. Отвори ни лично той и ни отведе в малка стаичка, очевидно лаборатория, пълна с епруветки и реторти. Беше слаб, тъжен, плешив мъж, сърцето да ти се скъса като го гледаш, толкова нещастен вид имаше. Да, беше също и зъболекар. Показа ми един микроскоп. Преди всичко съм учен — каза със силен акцент. Намерих лек срещу рака. Вандерпуте бе настанен на стола, а шофьорът седна до него с чаша вода в ръка. След като го прегледа, докторът каза, че може да „спаси зъба“, достатъчно е само да отвори абсцеса през венеца.

— Виждате ли — казах на Вандерпуте — започваме малко по малко да ви спасяваме.

Той не чуваше. Беше го страх, охкаше и се дърпаше назад. Виждах гърба му, ръцете, които размахваше и шофьора на таксито, с чаша вода в ръка и каскет на главата. Гледах часовника си, слушах стенанията на стария и гласа на лекаря, който казваше от време на време „изплюйте“. Питах се какво щях да правя с Вандерпуте в подножието на Пиренеите и към кого да се обърна, за да го прехвърля от другата страна. На масата до микроскопа имаше сандвич и един вечерен вестник. Взех вестник и първото, което видях, бе снимката на Вандерпуте и заглавието „Предателят от улица «Мадам» още не е намерен“. Изби ме пот, вестникът изведнъж ми се стори тежък като камък. „Изплюйте…“ Буквите подскачаха пред очите ми. Търсеха го от няколко дни, снимката му беше вече във вестника. Гледах я. Странно, помислих, колко виновен вид има. Снимката беше стара, вероятно отпреди войната. Въпреки това имаше вид на преследван, загубен човек. Статията беше съвсем кратка. Разказваше как Вандерпуте, за да отърве кожата, бе издал на германците събранието в „Карпентрас“ и бе завел там Гестапо. Според вестника „това било началото на успешната му кариера на предател…“

— Изплюйте — каза лекарят.

Пъхнах вестника в джоба си. Вандерпуте се чувстваше все така зле, но лекарят ни увери, че до половин час болката ще стихне. Не ми вдъхваше доверие и очевидно сам не беше сигурен в обещанието си, защото даде на стария цяла опаковка аспирин. Платих му и се спуснахме към таксито. Стигнахме на гарата навреме, за да си купим билети и да скочим във влака. В ъгъла на купето спеше един мъж, бе покрил лицето си с вестник, за да се предпази от светлината и по средата на страницата се разгъваше снимката на Вандерпуте. Старият не забеляза снимката, свлече се на седалката, замаян. Когато поисках да се преместим в друго купе, се разсърди. Влакът тръгна, но аз не посмях да покажа на Вандерпуте вестника върху лицето на заспалия; в пристъп на паника би могъл да скочи от влака. Спорихме още известно време, живият Вандерпуте ръкомахаше и стенеше под погледа на неодушевения Вандерпуте. Пътникът в ъгъла спеше под маската, с която бе покрил лицето си и която звучното му дишане повдигаше. За щастие старият откри, че прозорецът на купето не се затваря, че става силно течение и че ако прекара там нощта „рискува да хване нещо на белите дробове и да умре преждевременно“. Стана, за да търсим друго купе. На излизане видя снимката. Тялото му замръзна, очите му се облещиха, сякаш се превърна в статуя. Опитах се да го изблъскам в коридора, но той отказваше да помръдне и гледаше снимката, повдигана равномерно от хъркането на спящия. Приличаше на хипнотизиран. Най-сетне успях да го изведа в коридора, в друго купе.