Ромен Гари
Големият дрешник (20)

V

Станах в пет сутринта и си направих кафе. Не бях спал цяла нощ. Облякох се, сложих си перука и започнах да обикалям из апартамента, да влизам във всички стаи, трескаво да търся нещо, без да си спомням вече какво. Всеки път, когато минавах пред стаята на Вандерпуте, чувах звучното хъркане на стария и изпитвах желание да го извикам, да го събудя, натисках дръжката, но вратата беше заключена. Почуках плахо един-два пъти, но старият продължи да хърка, не посмях да почукам по-силно, все пак не исках да изглеждам като човек, който вика за помощ. После влязох да чакам в стаята на Жозет, пушех и гледах пред себе си. Гледах бялото легло, студената възглавница, куклата талисман, оставена с разперени ръце на една възглавничка и снимките на кинозвезди, които ме гледаха от стените с блеснали очи… извадих малката книжка от джоба си и я отворих. „Хората се променят с решението си да умрат за нещо… И обърканото човечество бавно върви в посоката, в която се хвърлят те…, заради която умират“. Не разбирах онова, което чета, но думите не бяха от значение: при гледката на този почерк смелостта ми се връщаше и се чувствах по-добре. „Няма черни епохи, има само епохи на сблъсък… Човечеството винаги е прогресирало благодарение на собствения си трагичен опит.“ Камионът, който товареше боклука, мина по улицата и металическото и кухо дрънчене на изпразнените кофи отекна в стомаха ми с чувство на тревожен страх. Гледах непонятните думи, които танцуваха пред очите ми в полето на книгата и си казвах само: може би е дошъл моментът и мен да убият, като баща ми. „Едно-единствено нещо има значение: да не оставаш сам. За да живееш, достатъчни са няколко братски грешки. Колкото до истината…“ Времето напредваше, чувствах как растеше празнината в корема ми, как сърцето ми се уголемяваше, заемаше всичкото място, после се свиваше в болезнен спазъм… „Истината за човешкия род, нашата истина, има може би толкова жестоко лице, че е достатъчно само веднъж да я погледнем, за да се превърнем на прах. Човек може да бъде погубен и от узнаването на съдбата си. Тогава ще умре атрофиран, безжизнен и без съпротива…“

Напразно се опитвах да следвам думите, написани в полето на книгата, обезумелите ми очи препускаха във всички посоки. Ясно беше, че в това състояние не можех да шофирам. По-добре бе да оставя Леонс да шофира и да се опитам аз да свърша работата. „Опитвам се да построя един по-добър свят за моя син и…“ По улицата мина кола, пъхнах бързо книгата в джоба си и станах, но колата не спря. Останах прав до прозореца, с измъчено сърце, загледан в първите меки шапки, първите палта, вървящи по улицата…

В седем и двайсет Плъхчето дойде да ме вземе. Този път поне беше мълчалив и дори не отвори уста да ми каже „hallo“. Взех шапката си и жълтото шалче, после оставих шалчето — прекалено биеше на очи. Автомобилът чакаше пред вратата. Леонс ми отстъпи шофьорското място. В дъното на автомобила забелязах едно високо, слабо момче на около двайсет години, което бях виждал два-три пъти при Мамий. Седеше свряно в своя ъгъл, с ръце в джобовете на палтото си, нахлупена над очите шапка, устните му трепереха малко.

— Това е Жюло — каза Леонс. — Той ще вземе камионетката.

— Надявам се да няма система — каза Жюло. — Тя блокира всичко и има аларма.

Адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно по тънката му шия.

— Все още имаш време да биеш отбой — каза Леонс.

— Сега е моментът.

— Не, ама ти за кого ме вземаш? — възмути се типът. — Щом казвам, че съм навит, значи съм навит. Просто си говорим. И без това всичко е прекалено… прекалено тържествено. Все едно сме на погребение.

— От петнайсет дни все говориш. До гуша ни дойде.

Чакахме, вперили очи в часовниците си. Отброихме близо десет минути, докато стигнем до улица „Ла Боеси“. Трябваше да почакаме още десет минути, преди да потеглим. Това бе най-трудния момент. Чувствах как стомахът ми изтръпва, свива се.

— Странно, боли ме корем.

— Мен също — каза Плъхчето.

Жюло не продума. Него сигурно всичко го болеше.

— Хванало ви е шубето — каза Леонс. — Редовно се случва.

В дъното на колата Плъхчето се размърда. В огледалцето за обратно виждане видях покритото му с пот лице.

— Ей, момчета, никаква стрелба, ясно ли е?

— Стреляме само в краен случай — каза Леонс.

Гледах профила му. Усмихваше се. Погледнах часовника си. Без двайсет. Дадох си още пет минути.

— Сигурен ли си, че са само двама? — попита Плъхчето.

— Ще видим — отвърна Леонс. — Знаеш да броиш, нали?

Жюло седеше неподвижен, свит, с ръце в джобовете. Дишаше учестено. В огледалцето виждах палтото, което се повдигаше и спускаше заедно с гърдите му.

— Е, тогава какво чакаме? — изкрещя той. — Накрая ще ме хване бъзето!

— Вече те е хванало — отвърна Леонс. — Прекалено късно е да офейкаш сега. Вътре си.

— Ох, стига вече — каза Жюло.

Без осемнайсет. Обърнах се към Леонс.

— Дай ми патлака.

— Какво?

— Аз ще се заема с ония двамата.

— Луд ли си? Нямаш опит. Нали се бяхме разбрали?

— Хайде, дай ми патлака. Ела на волана. Сега е моментът.

— Ей, момчета — обади се Плъхчето — какво ще кажете да отложим за утре, а?

— Затвори си плювалника.

Леонс ми подаде оръжието. Слезе бързо от колата, заобиколи, седна зад волана, потегли.

— Добре — каза през зъби. — Сега без гафове. В играта сме. Лъки и Жюло ще вземат камиона. Аз оставам тук, Плъхчето също. Без шегички.

Тишина. Не чувах дори шума на мотора. Само от време на време усещах учестения, горещ дъх на Плъхчето, който се навеждаше напред, между мен и Леонс. Извадих револвера от джоба си, огледах го: Леонс беше махнал предпазителя. Сложих го отново. Все пак оставих пълнителя в оръжието. За кураж.

— Внимание — каза Леонс.

Карахме бавно покрай тротоара, после Леонс отдалечи малко колата, за да освободи колелото, и спря. Улица „Боеси“ се намираше на пет метра пред нас. Гледахме право пред себе си с неподвижни очи. Зад себе си чух Жюло да заеква:

— Господи, дано всичко мине добре. Господи, дано всичко мине добре.

— Свърши ли с молитвите? — попита Леонс. — Не сме в църква.

Още няколко минути глуха, мъртва тишина…

— Внимание, ето ги…

Видях бялата камионетка да минава бавно пред нас. В същия миг Леонс потегли, зави наляво. Камионетката тъкмо спираше — паркираше вдясно. Леонс спря на три метра зад нея, аз отворих вратата…

— Полека, момчета.

Обърнах се. Жюло ме следваше. Лицето му бе смъртно бяло и приличаше на сомнамбул. Отидох до вратата на камионетката, отворих я…

— Хайде слизайте; бързо, защото нямаме време.

Двамата седяха вцепенени, с отворени уста. Единият от тях, шофьорът, вдигна бързо ръце горе: рефлекс.

— Навън!

Те се опомниха, слязоха несръчно. Шофьорът, който все така държеше ръцете си вдигнати, за малко да се просне на земята — наложи се да го задържа. Видях Леонс, застанал прав посред тротоара, да наблюдава минувачите. Държеше едната си ръка в джоба. Още един — помислих… Единият от задържаните пристъпи към мен.

— Не мърдайте — изкрещях.

Той се понаведе, направи ми знак.

— Браво, момчета! — процеди през зъби. — Успех! От все сърце ви го пожелаваме. Подпалете всичко, това е най-доброто, което можете да направите!

Жюло вече потегляше. За малко да ме отмине. Скочих на стъпалото навреме.

— Глупак…

— Света Дево — заекваше той. — Света Дево.

Надвесих се през вратата. Видях тичащи насам-натам хора и нещастния шофьор, смаян, все така неподвижен, с вдигнати ръце… Колата беше вече пред нас.

— Хайде, карай след нея. Полека, никой не стреля.

— Леле — каза Жюло — дано само всичко мине добре…

Леонс караше бързо, най-напред към „Шанз-Елизе“, после към Конкорд. Виждах лицето на Плъхчето, който ни наблюдаваше през задното стъкло. Карахме на десетина метра след него. Всеки път, щом светваше червено, лицето на Жюло болезнено се изкривяваше.

— Следващия път по-добре си стой вкъщи — казах му.

— Със сигурност ще си остана вкъщи. Край. За пръв и последен път. Света Дево, пак червено.

При всяка полицейска свирка едва не изпускаше волана. В главата му имаше само една мисъл: по-скоро да слезе от камионетката.

— Къде в крайна сметка отива? — стенеше. — Защо не спираме, по дяволите? Ще се издъним!

Още пет минути.

— Спирам! — изхриптя. — Не мога повече! Зарязвам всичко. Прекалено глупаво е да се издъним сега!

Той вече натискаше спирачките. Лекичко опрях револвера в него, заради принципа.

— Хайде, Жюло, бъди послушно момче. Няма страшно. Всичко мина много добре. Всичко е ОК.

— Да чукаме на дърво. Още не сме свършили.

Той извика отчаяно:

— Къде отива той, в крайна сметка! Човек би казал, че се разхожда! Не мога повече! Ужасно ми се пикае!

Леонс вече спираше и ние за малко да се блъснем в него. Намирахме се насред „Тюйлери“, на авеню „Дерулед“. В края, срещу статуята на Жана дʼАрк, която блестеше на слънцето, с гръб към нас стоеше регулировчик. Жюло изскочи навън, сякаш камионът се беше запалил.

— Спокойствие — каза Леонс. — Качвай се в колата, имаш вид на човек, който се готви да вика полицията.

Той се обърна към мен.

— Заключили са с ключ. Трябваше да вземеш ключа от шофьора. Но Плъхчето ще се справи.

Той ми подаде огънче. Минаха една-две коли, едната от които последен модел „Studebaker“ и ние завистливо я изпроводихме с поглед.

— Не беше най-доброто решение — каза Леонс. — По-добре да бяхме оставили задържаните вътре и да се бяхме качили при тях. Така се вдига по-малко шум, хората не забелязват нищо и печелим поне половин час преднина пред полицията.

— Я кажи — отбелязах — не мислиш ли, че ония се забавляваха?

— Ниско платени са — каза Леонс. — Така си отмъщават. Казах ти, че навсякъде е хаос, не рискуваме нищо.

Двама полицаи на велосипеди минаха бавно край нас. Смееха се на нещо и дори не ни погледнаха.

Видях лицето на Плъхчето, плувнало в пот, със залепнали за челото къдрици, да се подава зад камиона.

— Готово — съобщи той.

Натоварихме четирите платнени чанти в колата. Седнах зад волана.

— Хайде, момчета, бързо! — каза уплашено Жюло.

— Наистина би било много глупаво, ако…

Карахме към статуята на Жана дʼАрк. Не можах да се сдържа да не се усмихна подигравателно на полицая. Напрежението бе паднало. Жюло вече си тананикаше, а Плъхчето бъбреше като сврака.

— Ах, момчета, това се казва работа! Браво, Лъки, браво, хлапе! Леонс, ти си по-силен от Лудия Пиеро, казвам ти! А оня регулировчик… о, майко мила!

Той избухна в луд смях.

— А шофьора, момчета, видяхте ли шофьора? — извиках аз. — Остана с вдигнати ръце и след като тръгнахме!

— Фасулска работа! — викаше Жюло. — Фасулска работа! Готов съм пак да пробвам, когато поискате! Ама видяхте ли как я подкарах тая камионетка, а?

— Добра работа — каза Леонс. — И в Америка не биха я свършили по-добре!

— Ще си купя цяла плантация тютюн в Куба — крещях аз.

— Ей толкова дебели пури, старче…

— Ама не, видяхте ли само как карах камионетката! — възхищаваше се Жюло. — Бихте могли все пак едно мерси да кажете!

— Искаш ли да спрем да се изпикаеш? — предложих му.

— А, не, мога да почакам — уплаши се той.

Разсмяхме се още по-силно. Качихме се в апартамента на улица „Мадам“. Във вестибюла ни посрещна Вандерпуте и се хвърли на шията на Леонс.

— Леонс! — извика. — Малкото ми момче! Знаех, че ще се върнеш… Знаех, че няма да ме изоставиш в нужда!

Беше велика сцена. Той дори извади карираната си кърпа и си избърса очите, хвърляйки към чантите дискретни погледи.

— Какво е това? — полюбопитства той. — Какво има в тия чанти?

Той протегна алчно ръка да пипне.

— Не се притеснявайте — каза Леонс. — Не са стари парцали, не ви интересува.

Той му затвори вратата под носа и закачи шапката си на дръжката. От другата страна на вратата чухме приглушени възклицания: старият се опитваше да надникне през ключалката. Плъхчето отвори чантите… Отпуснахме ръце.

— Франкове — каза Леонс. — Мамка му…

Гледахме мълчаливо парите.

— По-добре от нищо — каза Жюло.

Леонс хапеше устни.

— В понеделник и петък централата обикновено им изпращаше долари. Имах поверителни сведения…

— Очевидно не всички са верни — каза Жюло.

Той си отмъщаваше.

— Наистина сме кутсузлии — каза Леонс.

— Сигурно все пак има по два-три милиона на човек — каза Плъхчето, за да го окуражи.

Леонс повдигна рамене с раздразнение.

— Какво можеш да направиш с това в чужбина?

Той запали цигара.

— Трябва да опитаме пак — каза.

— Без мене — каза Жюло. — Аз не съм придирчив, задоволявам се с малко. Без мене, хлапе, без мене.

Леонс ме погледна.

— Когато кажеш — отвърнах.