Ромен Гари
Големият дрешник (12)

XII

UNRRA беше наела гаража в двора на нашата сграда и го бе превърнала в склад за лекарства. Разбира се, както винаги в подобни случаи, ние разбрахме последни. Един следобед Вандерпуте си седеше в големия салон с лице срещу папата, който го гледаше от рамката си, вдигнал ръка като за благословия; старият сядаше винаги с гръб към голямото позлатено огледало на камината: не понасяше огледалата. Наметнал шотландското наметало на гърба си, той редеше карти и очевидно комбинацията беше сполучлива.

— Надушвам нещо — каза изведнъж той.

Замръзна на място с карта в ръка и помръдна мустак, загледан в папата.

— Ах, ах, колко хубаво — каза.

Той стана, изтича до прозореца и го отвори.

— Етер? Гледай ти, гледай ти! Леонс, иди да видиш.

Леонс отиде да види и се върна със сензационни новини. Долу пълнели гаража с лекарства, имало за милиони, само докато минавал, успял да зърне хиляди шишенца инсулин. Една каса етер била паднала от камиона, течността се разляла и това обясняваше миризмата.

— Момчета — каза Вандерпуте — небето ни дава знак.

Той веднага се оживи, разходи се в кръг из стаята, втурна се към стълбите, сам изхвърча на двора, после се качи, слезе още веднъж — изглеждаше подмладен с петдесет години.

— Там е пълно с хубави неща — съобщи ни той като облизваше устни — има йод, камфорно масло, сулфамиди… Трябва да направим нещо! Не можем да оставим това там, би било прахосничество!

Всеки път, когато в двора влезеше камион, старият се спускаше по стълбите с кошчето за боклук в ръка под претекст, че отива да го изхвърли.

— Арсеник! — стенеше той на връщане. — Концентрат от опиум… цяло богатство!

От вълнение и завист гласът му зазвучаваше жаловито. Ключалката на гаража беше съвсем обикновена и бързо измайсторихме шперц, но имаше нощен пазач и това усложняваше нещата. Вандерпуте проучи навиците му и откри, че преди да си легне, между единайсет и полунощ, той отиваше да изпие чаша ром. Всяка вечер в единайсет Вандерпуте, Леонс и аз слизахме с котешки стъпки, без да палим лампата; аз заставах на стража пред вратата, а Леонс и Вандерпуте се вмъкваха в гаража и след пет минути излизаха, а кошчето за боклук беше пълно с шишенца, туби, ампули: Вандерпуте предпочиташе да краде по малко стока, вместо да направи голям обир, който веднага да бъде забелязан. Лекарствата се събираха в апартамента ни, задръстваха леглата, трупаха се по шкафовете. Накрая пазачът на гаража бе задържан, но не можаха да намерят доказателства срещу него, което успокои съвестта на Вандерпуте. Все пак след арестуването му ние се принудихме да прекратим доходоносните си походи, но до този момент вече имахме повече от пет хиляди шишенца витамини, хиляди ампули инсулин и морфин, да не говорим за други, търсени на пазара продукти. Разбира се, пласирахме ги на малки дози, за да не привличаме вниманието и да не подбиваме цените. Занаятът ни просперираше. Леонс купи автомобил на името на Вандерпуте, в който обаче старият категорично отказа да се качи. Беше времето на „автомобилните шайки“, по които Леонс си падаше; в сравнение с тях нашата търговия беше, както казваше той, дребна риба. Всеки път, когато прочиташе във вестника за някое нападение, той оголваше почернелите си зъби в широка усмивка и казваше с патриотична гордост:

— И у нас има готини пичове!

Знаех да шофирам — едно от малкото неща, на които ме бе научил баща ми, когато, малко преди Освобождението, идваше с камиона да ме види. Но ми липсваше опит и Леонс с удоволствие ми отстъпваше волана:

— Хайде, забавлявай се. Винаги може да ти потрябва.

Често идваше с мен да види „как вървят нещата“. С цигара в уста, аз се настанявах зад волана, прекосявах Париж, излизах извън града и засилвах колата по пътя. Засмивах се, държах небрежно волана с ръка и докато асфалтът се разстилаше пред гумите, аз чувах изстрели от всички страни, изпреварвах полицейски коли, пълни с ченгета, които се опитваха да ми препречат пътя и които аз отпращах в канавката с точно премерен удар; преодолявах препятствия под картечен огън. Границата беше близо, трябваха ни само няколко секунди, за да сме извън опасност. Всъщност, не Леонс беше до мен, а Жозет. Щяхме да купим ранчо и да се занимаваме с животновъдство: щях да държа в шах всички крадци на стада, които се подвизаваха от тая страна на Рио де ла Плата. Носех широкопола шапка и кожен панталон, дръжките на пистолетите ми бяха инкрустирани с перли. Понякога дори, за да бъде по-вълнуващо, се оставях да бъда прострелян точно в сърцето и умирах в ръцете на Жозет, прободена с кинжал в сърцето. Понякога се случваше тя да умре, смъртно ранена, и аз взривявах себе си, шерифа и цялата вражеска гангстерска шайка, виновна за случилото се. Или пък претърпявахме ужасна катастрофа и лицето й биваше обезобразено за цял живот, но аз продължавах да я обичам и въпреки това се женех за нея, защото обичах не само физиката й, а всичко. Или пък не биваше обезобразявана, а само губеше зрението си, резултат от силната емоция, но аз оставах до нея, разбира се, и й четях на висок глас специалната книга за слепи с брайлово релефно писмо.

— Ей, ей, хлапе, намали малко — казваше Леонс.

Неохотно забавях и се връщах към живота.

Снабдих се с фалшива шофьорска книжка и документи. Понякога, за да осъществя мечтата си, канех Жозет да направим едно кръгче с колата.

— Не обичам природата — казваше тя — ще се изцапаме.

Все пак успявах да я убедя, въпреки отвращението й към чистия въздух.

— Ама колко бързо караш — повтаряше с възхищение тя. — Колко бързо караш!

Натисках газта докрай. Тя леко се притискаше до мен. Гмурках се в парка на Фонтенбло.

— Не те ли е страх?

— Не ме е страх от нищо — уверявах я.

— От нищо? Ами ако прихвана някоя болест на белите дробове и умра, както в „Дамата с камелиите“?

— Знаеш ли, в живота винаги всичко свършва добре. За разлика от филмите.

— Отговори ми, Лъки. Ако прихвана някоя болест на белите дробове?

Знаех какво точно трябва да й отговоря. Играех по правилата.

— Ще се грижа за теб, ще направя някой голям удар, а с пари, знаеш… всичко е възможно. Ще намеря някой голям специалист да те лекува. Ще докарам със самолет най-големия специалист от Америка и накрая той ще те спаси. В подобни случаи спасението винаги идва.

— А ако твоят специалист се влюби в мен?

— Няма да позволя.

Тя се замисляше, сбърчила вежди. Вятърът развяваше червените й коси — единственото есенно листо сред зеленината.

— А ако ти каже: окей, ще я спася, но после тя е моя, тогава?

— Няма да те дам.

— Какво, ще ме оставиш да пукна?

— Колко си глупава, разбира се, че няма да те оставя да пукнеш. Първо ще му кажа: окей, съгласен съм. А после, когато те спаси, ще го разкараме.

— А ако той излезе по-хитър и поиска първо да се омъжа за него? — питаше тържествуващо тя. — Преди да ме излекува! Хитрец е той.

Полека намалявах. Невъзможно бе да се разреши толкова деликатен проблем с такава скорост. Естествено, много добре знаех накъде бие тя. Последният филм, който беше гледала, бе „Застраховка смърт“.

Тя ме наблюдаваше с подозрение.

— Всъщност, в „Застраховка смърт“ престъплението извършвам аз, а накрая залавят Макмъри. Той признава всичко.

— Той е глупак — уверявах я. — Аз нищо няма да кажа. Можеш да спиш спокойно.

Тя обгръщаше шията ми с ръце и ме целуваше. Без малко не се удрях в някое дърво. Рядко се случваше да е така разточителна в чувствата си. Беше така само защото току-що бях убил заради нея и се бях справил с трупа, без да оставям следи — мислех си…

Беше жадна за героизъм.