Ромен Гари
Големият дрешник (25)

I

— Цигара?

Инспекторът извади пакет сини голоаз от джоба си и пъхна цигара в устата ми; за миг почувствах допира на ръката му върху устните си. Подаде ми огън. Беше първата ми френска цигара от години насам.

— Аз не съм Йоановичи — казах.

Бяха двама. Едър мъж с посивяваща коса и вълнен шал около шията седеше на фотьойла в стил Луи XV и на фона на розовата коприна на тази мебел имаше учудващо тежък и неуместен вид. Точно над главата му, от стената, папата се заканваше с пръст: изведнъж ми се стори, че той се разтревожи. Изправени в четирите ъгъла на салона, великите скъпи на Вандерпуте класици ни обграждаха с каменното си безразличие. Красивото огледало над камината отразяваше профила на инспектора и в позлатената, изваяна рамка тази мека шапка, тази увиснала цигара и тези натежали от грижа черти казваха всичко, което имаха да казват… Колегата му беше млад, слаб и облечен грижливо. Миришеше на нафталин. Беше първият топъл ден и вероятно бе извадил за случая летния си костюм. Палеше цигарите една от друга. От време на време бавно приглаждаше косата си с ръка като нежно я докосваше с върха на пръстите си. Изведнъж ми се стори, че някъде вече съм го виждал да прави същия жест, в същата поза, с опрян на стената гръб, с безизразно лице.

— Аз не съм Йоановичи.

Инспекторът гледаше завесите, премятайки цигарата с език: чисто голи воини с шлемове свиреха на тромпетите на славата, изправени на колесници, теглени от лъвове… Той въздъхна.

— Хайде, хайде — каза — по-добре се наплачи, отколкото да чупиш стойки.

— След вас — отвърнах му.

До гуша затънал във фотьойла, където ме беше насадил, аз наистина се потях заради вълненото палто, шала, страха и топлото време. Освен това ми се повръщаше. Без съмнение причината бе в онова, което бях обядвал. Шапката ми бе паднала на земята в кратката борба, проведена с инспектора просто заради принципа.

— И така, къде е той? — попита младото ченге.

— Йоановичи? Казват, че е подкупил всички ченгета и те са му помогнали да мине границата.

Ченгето ми залепи плесница. Инспекторът изглеждаше отегчен.

— Хайде, малки ми Фримо, да не прекаляваме… Той е непълнолетен… и в крайна сметка не е виновен за нищо.

През отворения прозорец чувах гласовете на две слугини, които разговаряха от различни етажи; едната от тях избухна в смях. Младото ченге отиде да затвори прозореца и се върна. Обзе ме странно чувство на веселие, на радост от живота: почувствах се облекчен, освободен от самия себе си, най-сетне свободен.

— Къде е Вандерпуте?

Вероятно беше в хотела, вероятно бе настанил Жестар-Фелюш на облегалката на някой стол, удобно: виждах го седнал на леглото, запретнал жилетката, прегърнал малкото си куфарче, стара останка, която очаква да бъде прибрана от службите по чистотата.

— Не знам.

Инспекторът завря под носа ми малко тефтерче с кожена подвързия.

— Това познато ли ти е?

— Не.

— Името Кул говори ли ти нещо?

— Не.

Инспекторът се размърда. Имаше извънредно нещастен вид.

— Баща ти е загинал по време на Съпротивата във Везиер — каза.

— Оставете го на мира — казах. — Той няма нищо общо.

— Баща ти е бил герой — каза младото ченге.

Изглеждаше развеселен. Беше се изправил. Естествено, схващаше играта. Аз също. Искаха да ме притиснат в негово име.

— Знаеш ли защо го търсим, Вандерпуте?

— Нищо не знам. Аз съм тъп, нищо не разбирам.

— Тогава ще ти кажем…

— Точно така. Осведомете ме.

— Хитрува — каза младото ченге. — Нали не мислите, че е прекарал две години със стария, без да знае…

Инспекторът сякаш се колебаеше.

— Ползата от съмнението — каза.

Извади от джоба си пакет снимки и ги хвърли на коленете ми. Сега, когато не говореха за баща ми, се чувствах по-добре. Но се пазех. Чувствах, че ми кроят мръсен номер. Не посягах към снимките и избягвах да ги поглеждам. Тревогата в стомаха ми се пробуди и запълзя към гърлото ми… Изведнъж ми стана ясно, че тук не ставаше дума за мен, че не за мене бяха дошли… Смътно предчувствие ме обзе, смрази сърцето ми. Снимките още стояха на коленете ми. Паспортни снимки. Не смеех да ги докосна. Не смеех също така и да помръдна. Седях заклещен в моя фотьойл и по слепоочията ми течеше пот.

— Осемнайсет са — каза инспекторът. — Дали знаеш или не знаеш…

Той повдигна рамене.

— Имам син на твоята възраст и предпочитам да си мисля, че не знаеш… Накратко, това са снимки на патриотите, които Вандерпуте е предавал на германците по време на Окупацията.

Чух много далечен, треперещ глас да казва:

— Не е вярно.

Гласът приближи, изпълни се, изкрещя:

— Лъжете! Няма да ме метнете! Опитвате се да ме хванете!

Вкопчих се във фотьойла и повторих тихо:

— Не е вярно… Хората могат да кажат какво ли не.

Инспекторът преметна с език угасналата си угарка.

— Ще ти го прочетем — каза.

Взе малкия бележник и го отвори. Беше му горещо. Разхлаби дебелия си шал, отмести назад шапката си… Не изпусках бележника от очи. Мислех за плика, който Кул ми беше дал, преди да умре и който бях пуснал в пощата на Фонтенбло. Инспекторът четеше, със залепнал за устната фас.

„В този бележник ще намерите, описана ден по ден, дейността на Вандерпуте Гюстав, живеещ понастоящем на улица «Мадам» 227, в апартамента на Жан — Франсоа Марие, умрял в заточение. Със заинтересованото лице ме свързва старо приятелство повече от петнайсет години, ето защо бях в състояние да наблюдавам въпросните събития, за които се срамувам да говоря: от 22 декември 1941, денят, в който Вандерпуте стана член на съпротивителната мрежа «Кошерът», до Освобождението. След началото на окупацията Вандерпуте често ми повтаряше: «Или сега или никога… Ами ако двамата се обединим? Винаги съм живял сам в мойта дупка, но вярвам, драги приятелю, че е дошъл моментът да… как да кажа? Да се присъединим към хората? Какво ще кажете вие за това? Смешен ли ви изглеждам? Знам, на мойта възраст и с моето здраве… Но вярвам, че все още мога да послужа за нещо. Все още всичко може да бъде спасено». Вероятно е говорил по същия начин и на момчето, с което го запознах… и чийто апартамент обитава в този момент. Беше искрен, виждаше се, че това е последният му шанс да направи нещо и макар да не им се видя кой знае колко способен, все пак го приеха, от милост…“

Инспекторът въздъхна, отправи нещастен поглед към мен и продължи:

„Не се радваше на особена популярност, хората не го обичаха, но той се нагърбваше с всички задачи, дори най-незначителните. Така че продължаваха да го използват. Мисля, че страдаше много от физическото отвращение, което предизвикваше у другите. Тогава избра псевдоним, който изразяваше добре огорчението му: «Плъх». Без съмнение с него само изразяваше това, което цял живот бе чел в очите на другите. Но трябва да се признае, че с потайното си поведение, с превития си гръб, помръдващите мустаци, това име му отиваше… Плъхът проявяваше истинска дарба в нелегалната дейност, все едно че цял живот бе правил само това. Започнаха да му поверяват все по-трудни задачи и за една година той се превърна в основен движещ фактор на мрежата… Знаеше всичко, занимаваше се с всичко и изглеждаше преобразен. «Станах друг човек, радваше се той. Не ме ли намирате подмладен?» Не отговарях, чаках: на 7 януари 1943 Гестапо арестува Вандерпуте. Беше освободен веднага, след като бе издал събранието на шефовете на организацията, което трябваше да се състои в Карпентрас и бе приел да сътрудничи на германците…“

Инспекторът млъкна, изплю фаса си и запали нова цигара.

— Стига ли ти толкова? Защото е дълго…

Мълчах.

— Хайде, хайде, изплюй камъчето — каза нетърпеливо младото ченге. — Къде е Вандерпуте?

Виждах го. Виждах уплашеното му лице, погледът, който се блъска в стените и всяка казана от него дума, всеки негов жест през изтеклите години придобиваха смисъл и го издаваха. Вече нямах и най-малко съмнение. Вандерпуте го беше направил. Достатъчно беше да почерпя материал от миналото, напосоки. Достатъчно беше да си припомня оня декември, например. От няколко дни бях забелязал, че старият има мистериозен вид; навърташе се около мен, отваряше уста, сякаш искаше да ме заговори, но не казваше нищо и изчезваше. Бях забелязал също, че стои затворен в стаята си повече от обичайното. Тогава чувахме шум от чук и трион. Той работеше и понякога, докато работеше, дори пееше. Любопитно беше да чуеш Вандерпуте да пее. Имаше вид на човек, който си пее за успокоение, както човек си свирука в тъмното. Изглеждаше винаги като изгубен в тъмното, пееше, за да си даде кураж, за да си докаже, че не го е страх. Гласът му беше накъсан, неспокоен, пълен с тревога. И пееше само, когато си мислеше, че е сам. После мистериозните шумове в стаята на Вандерпуте спряха и ние забравихме за тях. Още един или два пъти той се опита да ме заговори, но се ограничи с няколко неясни забележки за времето и търговските сделки. Леонс и аз отпразнувахме Коледа като отидохме два пъти на кино, после си легнахме. На сутринта усетих, че някой ме дърпа за ръкава: беше Леонс.

— Ела да видиш.

Станах. Беше студено. Прекосихме коридора. В стаята на стария лампата още светеше и придаваше на жълтите му мустаци брутален вид. Вандерпуте седеше на един стол и спеше, подпрял брадичка на гърдите, с угаснала цигара между устните. Шотландското наметало покриваше раменете му. Имаше дълга бяла брада. На коленете му лежеше червен халат и червена шапчица с голям бял пискюл. Насред стаята имаше чудесна коледна елха, стигаше до тавана и сякаш искаше да порасне още по-високо; Вандерпуте вероятно я бе отрязал с размерите на собствената си стая. Беше грижливо украсена. Ангели с румени бузи, цветни топки, карамелизирани кестени висяха по клоните, които бяха обсипани с памук, вместо със сняг. Свещите бяха угаснали. На една маса, близо до Вандерпуте, имаше огромна пуйка, едва начената, три бутилки шампанско, две от които празни, орехи и сладкиши. Имаше прибори за трима и три стола около масата… Вероятно до последно се бе колебал, но не се беше решил. Забелязах също, в средата на масата, снимката на Вандерпуте като дете, която той ми бе показал навремето. На двата останали свободни стола бе разположил единствените си приятели, които не можеха да откажат компанията му: Жестар-Фелюш почиваше на облегалката на единия, а на другия — жилетката със смачканата яка; те също изглеждаха заспали. Пред тях, на масата, имаше две пълни чаши с шампанско.

— Виж ти — беше прошепнал Леонс.

Старият спеше дълбоко; устата му бе отворена, фасът бе залепнал на долната му устна. Той хъркаше и мустаците му трепереха, бялата му брада бе увиснала на една страна и се виждаше конецът, с който бе вързана…

— Къде е Вандерпуте?

— В един хотел. Не си спомням името му.

— На коя улица?

— Боже Господи, откъде мога да знам? Изобщо не съм и погледнал. Спомням си къде е, но не си спомням името.

— Далече ли е?

— На Монмартр.

— Ще ни заведеш.

Виждах го, чувах тежкото му дишане, виждах уплашените му очи. По стълбището се бяха чули стъпки и старият бе замръзнал на място като гущер. Представях си го ясно, докато слизах по стълбите между двамата полицаи и на всяко стъпало виждах лицето на стария все повече да се изопва и трепери, сякаш би могъл да ни чуе от няколко километра разстояние. Години вече, откак вълнението не караше сърцето му да бие по-бързо, а напротив, съвсем го спираше. Впрочем, лекарят му бе забранил да се вълнува. „На вашата възраст и при общото ви състояние, господин Вандерпуте, категорично ви е забранено да предизвиквате сърцето си. Да, млади момко. Но най-лошото е, че в крайна сметка човек го постига. Така, както ме гледате, ще станат точно двайсет години, откакто не съм се вълнувал. В дълбочина, искам да кажа. Естествено, понякога някоя лека вълничка набраздява повърхността; никой, млади момко, не може да избегне полъха на вятъра. Но в дълбочина, нищо. Пълно спокойствие, тиня. Ни най-малко вълнение. Впрочем, изобщо не зная какво има там, на дъното, никога не съм и поглеждал, не смея. От друга страна, съвсем сигурно е, че има нещо. Скрито в тинята. Залепено за дъното. Свито на топка. Напълно обезумяло. Стаило дъх. Настръхнало. Тракащо със зъби. Бррр, бррр… И знаете ли какво е то? Животът, млади момко, животът…“ Видях го как се разтрепери; разрови се в куфарчето си и извади шотландското наметало, с което загърна раменете си. После взе една ябълка, отвори джобното си ножче и започна съсредоточено да я бели; беше му препоръчано да яде поне по две ябълки на ден.

— Ще ни кажеш къде да спрем — каза инспекторът.

— Към улица „Шьовалие-дьо-лʼЕпе“.

— Добре.

Той изглеждаше доволен от мен.

Имах десет минути, може би петнайсет, но не мислех за нищо, виждах само стария, седнал на леглото си, в смрачаващата се стая, тъй като не се осмеляваше да запали лампа. Вероятно трепереше, въпреки приятната вечер, и животът в него вероятно зъзнеше от студ; той дори не беше в състояние да му предложи топла напитка, обичайният чай от лайка, нямаше с какво да си стопли вода. Само ако можеше да му помогне да отиде в Швейцария, където да изживее дните си в мир, сред величествена картина… В куфара си имаше малко шоколад и му го даде. Беше им забранено да ядат шоколад, толкова по-зле, само този път, пък и е много хранителен, и двамата имаха нужда да се подсилят. Той чувстваше неспокойното му присъствие, най-вече отляво, където той туптеше бързо, също и в бъбреците, където го пробождаше, и също по дължината на левия му крак, където имаше лумбаго. Дори му се струваше, че чува гласа му. „Казвах ти аз, по време на окупацията, че трябва да се държиш настрана, да не се месиш в техните работи; но не, господинът пожела да излезе от дупката си, да участва в Съпротивата, да си намери приятели… На шейсет и четири години и с това здраве! И, естествено, при първата опасност издаде всички, за да спасиш старата си кожа. Сега ще дойдат да те приберат и какво ще стане с теб?“ Беше зъл и свадлив глас, трудно беше да си представи човек, че животът му преди е бил млад и красив, че е позирал заедно с него за пощенски картички, качен на люлка, колело, лодка; те никога не са били щастливи заедно, животът винаги му бе отказвал всичко, а той бе искал от него само едно: да не го изоставя; и все пак това бе повече от една стара връзка, от стар навик — от негова страна това бе все още, и въпреки всичко, любов. „Ще дойдат, викаше животът отвътре, и ще ме изгонят, и от теб ще остане само твоят дрешник.“ Той погледна Жестар-Фелюш. Бе паднал мрак, виждаше се само едно тъмно петно. „Какво казвате, драги приятелю?“ Често го бях чувал да разговаря така с Жестар-Фелюш; Вандерпуте му задаваше въпроси и ако аз не чувах отговорите, то старият сигурно ги чуваше, защото често се съгласяваше с него и мърмореше: „Отлично, драги приятелю, и аз съм на същото мнение“. Но сега Жестар-Фелюш мълчеше, смазан от ужаса на онова, което приятелят му бе извършил. Виждах го ясно, закачен на стола, материята му на стар държавен служител лъщеше от честност, от многобройните му гънки и петна, от протритите му лакти извираше добродетелност и Вандерпуте смирено навеждаше глава пред този праведник и тежко въздишаше в съсипаните си мустаци. Достатъчно ми беше да затворя очи, за да видя съсипаното му лице в колата, която ме отнасяше; устните му помръдваха, може би се молеха, викайки на помощ някой бог, който не можеше да бъде този на почтените хора и на полицията, но някой съмнителен, двуличен бог, бог сводник, бог Вандерпуте.

— Мисля, че е оттук — казах.

Инспекторът ме погледна внимателно.

— Не си ли сигурен?

— Сигурен съм, че това е улицата. Сега трябва да намеря хотела. Идвал съм тук само веднъж.

— По-добре да слезем — каза инспекторът.

Той нареди да спрат и ние слязохме. Младото ченге ме държеше за едната ръка, инспекторът — за другата. Сигурно сме изглеждали като трима много добри приятели. От време на време спирах, оглеждах някоя сграда, поклащах глава и отминавах. След третото спиране инспекторът ме бе пуснал, а ченгето вече не стискаше ръката ми така силно. Бях събудил доверието им: всичко щеше да се нареди като между близки. Колата бавно караше след нас. Вървяхме до края на улица „Мезон-Ньов“ и аз спрях пред хотел „Изток“.

— Тук е, на третия етаж…

В същия миг изтръгнах ръката си и се втурнах да бягам. Зад себе си чух викове, ругатни, шум от стъпки; поглеждайки назад, видях младото ченге, което ме гонеше и вече бъркаше в джоба си. Завих наляво по улица „Дюар“ и се сблъсках с една проститутка, която чакаше на тротоара.

— Какво има? — изкрещя тя.

— Полиция! — извиках. — Изчезвай!

Тя хукна да бяга, цяло ято момичета в миг се разпиля и отлетя, улицата се изпълни с викове, стъпки и бягащи силуети. Скрих се зад една порта и видях как младото ченге, което преследваше момичетата с револвер в ръка, отмина, а след него и колата с инспектора, застанал прав на стъпалото. Свалих палтото и шапката си и ги напъхах в една кофа за боклук; после спокойно слязох по улицата в посоката, от която бях дошъл, към метрото. Слязох на площад „Монж“ и вървях до „Контрескарп“. Влязох в едно бистро, изпих една ракия и разгледах разписанието на влаковете. После пресякох площада и влязох в хотела.

— Господин Андре?

— На третия етаж, стая 16.

Качих се.