Ромен Гари
Големият дрешник (17)

II

Все още нямах новини от Леонс и понякога Вандерпуте се размечтаваше за сметка на „нашия приятел“. Беше си създал навика да пие в стаята ми своя чай от лайка преди лягане. Сядаше на фотьойла, мяташе наметалото на коленете си — беше пролет, но той винаги умираше от студ — и пиеше отварата, шумно подсмърчайки след всяка глътка.

— Ще видите, млади момко — казваше ми с чаша в ръка — някоя сутрин Леонс ще се върне с голям капитал. Винаги съм вярвал в това момче, то ще стигне далеч — винаги съм се опитвал да му предам най-доброто от себе си.

Той отпиваше малко лайка и въздишаше, а мустаците му трепереха.

— Ще се върне, казвам ви, с много пари. Времената са благосклонни към младите, енергични и предприемчиви хора. Всички тези милиони, откраднати посред бял ден под носа на полицията — те не са загубени за всички.

Той ми намигаше.

— Ще отидем да живеем в Калифорния.

Редовно купуваше американските издания Life и Time, за да се осведомява за условията на живот в Съединените щати.

— Въпросът е да разбера дали на моята възраст ще мога да се адаптирам — тревожеше се той. — Вие какво мислите, млади момко?

Казвах му, че ще се адаптира лесно, най-вече в Калифорния, при положение че не се излага много на слънце. Той ме слушаше и пареше устните си с лайковия чай.

— Мислите ли? — питаше доволен. — Смятате, че не съм прекалено стар? Сигурно имате право, по принцип. Колкото до останалото… Аз винаги съм бил гражданин на света. Естествено, обичам Франция: човек не може да разкъса веригите си, очевидно е. Но ние тук сме прекалено… как да кажа…

Той триеше палец и показалец, сякаш пипаше невидима тъкан.

— Прекалено цивилизовани, прекалено… декаденти, ето я думата, правете каквото искате с мен. Нуждаем се само от присаждане. Аз, например. Да вземем мен. Няма съмнение, аз съм прекалено изтънчен, прекалено чувствителен, прекалено… погълнат от мисли. Но ви уверявам, че ако ме присадят на нова почва, по-корава, все още бих могъл да пусна корени и да дам достатъчно добри плодове… Говоря в преносен смисъл. Сигурен съм, че много добре бих понесъл пресаждането. И съм убеден, чуйте, че органите ми ще функционират по-добре в Америка. След една определена възраст е много трудно да се обновим със собствени сили. Вътрешните ни богатства не са неизчерпаеми. Само една голяма промяна може да разкрие у нас нов източник на сили. Би било много освежаващо. Понякога, знаете ли, се чувствам… пресъхнал. Съвсем пресъхнал.

Любимото му издание беше „Readerʼs Digest“ и той настойчиво ми препоръчваше да го чета.

— Вместо да лежите в леглото и да мечтаете, би трябвало да прочетете това. Извънредно насърчително е — обясняваше ми той — има много хубави примери на преданост, на себеотрицание. И после, ако не сте щастлив, има страници за религията, за задгробния живот, за прераждането. Отбележете, според мен да се вярва в отвъдния живот, в прераждането, е наистина малко прекалено песимистично… Аз не държа да започна отначало!

Парите започнаха да не достигат. Вандерпуте се оплакваше: работите вървяха зле, Кул скоро щеше да се пенсионира и ставаше все по-взискателен. Естествено, той не ме насърчаваше да подновя предишните си занимания: напротив, беше много щастлив да ме гледа как безделнича в апартамента. Но все пак, на мойта възраст, това безделие рискувало да се превърне лесно във вроден мързел, което неминуемо би довело до отслабване на всички мои интелектуални и морални способности. Трябвало много да внимавам — било единствено в мой интерес. Той не се оплакваше, о, не — беше готов по-скоро да пукне от глад, отколкото да се оплаква, всеки си има достойнство, какво — макар че харчеше последните си спестявания, няколкото гроша, които беше заделил с надеждата да прекара старините си на прага на някоя къщичка, скрита в сенчеста долина, на брега на някоя лъкатушна рекичка… Той вадеше голямата карирана кърпа от джоба си, дълго си бършеше очите и си отиваше с приведен гръб, несъмнено убеден, че е разбил сърцето ми. Обсипваше ме с дребни подаръци, за да ме разчувства: някой бонбон, счупен часовник, стара цветна пощенска картичка, изобразяваща доктор Екхарт, стъпващ на Матерхорн, на фона на залязващото слънце; последното очевидно съдържаше известна поука:

— Добре е да си припомним, млади момко, че всеки е имал своите завоевания, че човечеството има нещо в актива си. Без това положението би било отчайващо.

Когато започнах да ставам, той употреби наистина енергични мерки: покани ме на обяд в един ресторант на кея. За случая бе сменил каскета си с едно ръждиво на цвят, мръсно бомбе, в продължение на половин час бе четкал Жестар-Фелюш, беше обул лилави чорапи и беше навил крачолите на панталона си, несъмнено, за да изложи чорапите си на възхищението на минувачите; вместо чадъра си носеше бастун с изваяна дръжка от слонова кост, представляваща глава на баварски селянин: „спомен от един гостувал приятел“ — обясни ми меланхолично той с вид на изоставена млада кокетка. На улицата продаваха теменужки и старият сложи едно малко букетче на бутониерата на Жестар-Фелюш и на всеки няколко крачки се спираше и смъркаше с нос в букетчето. Смъркаше шумно заради хроничната си хрема и упорито се опитваше да усети аромата, издавайки странни звуци и похърквания. Сякаш искаше да щурмува букета с бруталност, да го покори със сила — въпрос на навик, вероятно. В ресторанта той тъжно изяде сварените зеленчуци и се оплака от капризите на Кул, който възнамеряваше да иде да се лекува във Виши и искаше пари.

— Знаете ли, с възрастта той става все по-лош — като стар, самотен слон; способен е да направи някоя глупост.

— Шантажира ли ви?

Старият бавно отклони поглед и притеснено разтърка върха на носа си, който като пръстите му бе пожълтял от тютюна.

— Ама не, млади момко, не — възпротиви се едва-едва той. — Не знам откъде ви идват такива мисли. Човек може да работи в полицията и въпреки това да си има принципи, нали? Всъщност, вие знаете, ние не сме си чак толкова чужди. Всички сме братя, е?… И ако почнем да изтъкваме разликите, ще си останем сами в живота, а това не е смешно.

Той въздъхна.

— Въпреки всичко, Кул е приятел.

— Хайде, хайде, кажете ни какво сте направили? Отвлекли сте някое малко момиченце?

— О, не, млади момко, не — жаловно каза той. — Никога не съм си падал по онова нещо…

Той сведе очи към яденето си от варени моркови и с виновен вид заекна с хремавия си глас:

— Нямате ли предвид някоя сделчица, млади момко? Нещо така… по-тлъстичко? Все пак не мога да започна да разпродавам обзавеждането, то принадлежи на един заточеник, все още е възможно той да се върне… Човек никога не знае, в тия времена! Ако можехме само да завъртим някоя сделчица и после да се оттеглим… Бихме могли да започнем нов живот! Все още бих могъл да се почувствам щастлив, уверявам ви. От петдесет години насам все имам усещането, че щастието ме дебне… Нищо ли нямате предвид?

— Шефът не е тук. Да почакаме да се върне, все ще намерим нещо.

Кул идваше все по-често вкъщи. Беше много остарял. Остриганата му почти до кожа коса бе побеляла съвсем, около очите му, зад пенснето, се бяха образували безброй дребни бръчки, бузите му висяха по-ниско от брадичката. Той все така се грижеше за външния си вид, изкуствените му яки бяха все така безупречни, но тялото му беше грохнало: той вървеше наведен, превил гръб, ръцете и главата му трепереха и дългото му черно пардесю приличаше на безформена, издута чанта. Той с мъка изкачваше стълбите, подпрян на бастуна си, влачейки единия си крак, който отказваше да му служи и се спираше задъхан на всяка площадка. Настаняваше се във фотьойла, гледаше ядосано Вандерпуте и казваше:

— Принуден съм да се лекувам. Вие много добре го знаете.

— Престанете, Рене — стенеше Вандерпуте. — Оставете ме да си стъпя на краката. Ние преживяваме труден период.

Кул удряше бясно с бастун по паркета.

— Трябват ми сто хиляди франка. Давам ви срок до средата на юни. След този срок не отговарям за нищо.

Той извади малкия си бележник и го отвори.

— Ето, отбелязвам си датата.

— Впрочем, вие ми досаждате! — ядосваше се тогава Вандерпуте. — Всеки съд би ме оправдал! Аз съм патологичен случай, това е очевидно! Ще поискам медицинска експертиза, ето какво ще направя!

— Петнайсети юни, последен срок — повтаряше кратко Кул със задъхания си глас.

Той ставаше и си тръгваше, без да се сбогува; чувахме почукването на тояжката му да се отдалечава по коридора. Вандерпуте тъжно бродеше из апартамента и гледаше картините, мебелите, говорейки, че „всичко ще продаде“. Но една сутрин той се втурна в стаята ми много развълнуван, със смъкнати презрамки и насапунена буза: някой ме търсеше по телефона и според него това беше Леонс. Скочих от леглото. Старият се затътри след мен и зачака, с четка за бръснене в ръка.

— Ти ли си, Лъки?

Сърцето ми подскочи: бях забравил колко много този дрезгав, задъхан глас прилича на гласа на Жозет.

— Аз съм.

— Как си?

— Добре.

— Мамий ми каза, че не те е виждал отдавна…

— Зарязах тая работа.

— Търсиш ли друга?

— Yep. Търся друга.

Настъпи тишина. Вандерпуте гледаше телефона и разсеяно сапунисваше бузата си с четката.

— Ела да ме видиш, ще поговорим.

Той ми определи среща същия следобед. Затворих.

— Какво каза той? Какво каза той? — оживи се веднага Вандерпуте.

— Нищо.

— Дори не ви попита как съм?

— Не.

Старият наведе глава и си отиде, влачейки презрамките си. Облякох се и в пет часа изкачих стълбите на улица „Волне“. Хотелът изглеждаше пуст. От време на време шум от чешма. На втория етаж почуках на вратата.

— Можеш да влезеш.

Първото, което видях, бе едно момиче, седнало на фотьойла, което се обличаше. То дори не вдигна глава и продължи да опъва чорапите си. Леонс седеше на дивана, вдигнал яката на палтото си, с шапка на главата. Пушеше. Апартаментът не изглеждаше обитаван. Диванът дори не бе разхвърлян. Имаше син мокет на пода, празни вази, спуснати сини пердета, нито една лична вещ на тоалетната масичка, само един голям пепелник с марката на „Galeries Lafayette“; една лампа светеше над огледалото. Седнах на другия фотьойл и зачаках. Момичето се пъхна в роклята си, закопча я, взе чантата си и се обърна към Леонс.

— Дали имате цигара?

— Вземи.

Тя си взе цигара, запали я.

— Довиждане, господине. Беше ми приятно.

Тя излезе, полюшвайки чантичката си.

— Е, добре, ето какво — каза Леонс. — Извинявай, че те каня тук, но нямам постоянен адрес. И това ще стане… Постоянен адрес, рискувам и това да ми се случи някой ден!

Той се разсмя и аз отново разпознах веселите му, присвити очи, покритото с лунички лице.

— Радвам се да те видя пак, хлапе. Старият добре ли е? Все така налудничав?

— На неговата възраст, знаеш, човек се променя.

— А ти? Ти променил ли си се?

Повдигнах рамене.

— Да, при всички е така — каза Леонс. — Иска ни се, но не знаем как, това е животът.

Той пое дима и бавно го изпусна, с отметната назад глава, като ме наблюдаваше скришом.

— Туберкулозен съм — каза той изведнъж, без никаква връзка. — Направих си изследвания след смъртта на Жозет. Само че моят случай не е толкова тежък. Имам един удивителен лекар, който се грижи за мен. Освен това ще трябва и да ида на планина, но не е спешно… Планината няма да избяга.

Той извади една снимка от портфейла си и усмихнат я погледна.

— Спомняш ли си?

Подаде ми снимката. Висока, блеснала планина, самотен връх, покрит със сняг, който пронизва облаците: Килиманджаро. Сега снимката бе цялата изпомачкана.

— Спомням си — казах му. — Това е в Африка.

Засмяхме се. Хубаво беше, че отново сме заедно. Леонс грижливо прибра снимката в портфейла си.

— Мойто предложение все още е в сила — рече. — Какво ще кажеш?

Вдигнах рамене.

— Когато поискаш.

— Добре. Слушай тогава…

Той заговори с резкия си глас, който заповядваше…

— Не е сложно. Спомняш ли си, когато сваляхме палта от закачалките в гардеробните и се измъквахме незабелязано? Всъщност, става дума за същото. По-рисковано е. Трябва да се действа бързо, това е всичко. Шофьорите и охранителите не се съпротивляват, защото са много зле платени. Това е техният начин да стачкуват, общоизвестно е.

Той се палеше, въодушевяваше се, разтърсваше рижите си коси, които не искаха да стоят мирно под шапката. Не беше се променил. Беше такъв, какъвто го познавах открай време — с черните си зъби, прегърбените си рамене и прекалено широките си дрехи…

— Само че аз не искам франкове като всички, искам долари. Трудничко е, разбира се. Но ще се поинтересувам. Все пак сме по-хитри от другите, нали? Доларите значат свобода. Можеш да купиш всичко, да отидеш навсякъде, винаги си уважаван. Сега това е единственият начин да се отбраняваш. И после…

Той млъкна и съсредоточено се загледа в цигарата си.

— После, ти знаеш, не бихме го направили само за пари.

— Тогава защо? — учудих се аз.

— Заради развлечението — каза.

Знаех за какво говори. Нямахме нужда от много думи, за да се разберем. Все пак казах:

— Нали няма да се оставим да ни хванат?

— Ти познаваш ли много хора, които са се оставили да ги хванат? Достатъчно е да четеш вестници.

Той се засмя.

— И после — ще има война, тя ще измие всичко.

Той поклати глава.

— С руснаците или с американците — и аз вече не знам. Не намираш ли странни техните истории?

— Да.

— Казвам ти, хората са напълно смахнати, изобщо не бива да им се обръща внимание. Всичко може да се прави, сега е подходящото време. Отмъкваме, каквото можем, и изчезваме. Можем да си купим цяла плантация ром в Ямайка или нещо подобно. Ако ни хванат, поне ще знаем защо. Не е като да ти разбият мутрата. Тия мръсници всички имат атомни бомби.

Той сбърчи вежди и ме погледна.

— Е, по принцип съгласен ли си или не? Защото мога да намеря и друг… Кандидати колкото искаш.

— По принцип съм съгласен, разбира се. Само питам… Всичко трябва да се предвиди.

— Добре. Видях Плъхчето тази сутрин и той ми каза, че ако ти си навит, той също е навит. Ще ни трябва още някой, но аз познавам един страхотен тип, старче, истински американски убиец, като във филмите…

— Сериозно?

— Да. Избягал от Америка, защото го разкрили и го издирват за убийство. Постъпил в армията под фалшиво име и заминал с окупационните войски за Германия. Там участвал в окупацията, преди година дезертирал и дошъл в Париж. Снабдих го с фалшиви документи и от време на време му помагам, защото не върши нищо. Казва се Джони Слайвън. Ела с мен утре сутрин, ще те запозная с него. Още нищо не съм му казал за това, но той със сигурност ще е съгласен. Сигурно си без пукнат грош?

— Почти.

Той извади от джоба на палтото си пачка банкноти и я хвърли на дивана.

— Вземи си. Взех ги от едно бюро на спортния тотализатор на улица „Шарон“. Чете ли вестниците?

— Не.

— Жалко, беше добре написано. Чакай, би трябвало да нося вестника.

Той започна да рови из джобовете си.

— Няма го… Накратко, вътре имаше поне десетина клиенти. Отидох направо на касата. Изобщо не ми се опънаха. При това бях сам и, право да си кажем, още нямам такава външност. Видът ми не е много респектиращ. Дори си личи, че съм на осемнайсет.

Излязохме заедно от хотела. Висок, слаб мъж се разхождаше пред вратата, с ръце зад гърба; очевидно чакаше Леонс, защото когато се появихме, той се втурна към него.

— А, ето ви и вас, ето ви и вас… Представете си, вече започнах да се притеснявам, казах си, че хотелът може би има друг изход и че сте ме изоставили.

Той нададе кратък, конски смях и показа пожълтелите си зъби.

— Изпитанията, на които бях подложен в Будапеща ме изнервиха!

— Представям ти Рапсоди — каза Леонс със собственически вид.

Човекът свали шапка и направи няколко поклона с услужлива усмивка.

— Приемам, приемам… Естествено, господине, това не е истинското ми име. Но в крайна сметка… Приемам! Готов съм на всичко за една добра шега в името на науката.

Носеше мръсна риза, черно измачкано палто — сякаш бе спал облечен поне няколко дни.

— Рапсоди е лекар — каза Леонс. — Той ме лекува.

— Закопчайте се — каза оня — духа слаб режещ вятър, въпреки привидностите… дали не бихте искали да изпием заедно по чашка, за да се стоплим? Много е препоръчително.

Той стисна още веднъж ръката ми, хвърляйки наоколо боязлив поглед.

— Аз съм не само лекар, но и велик учен. Имах център за научни изследвания в Будапеща. Тъкмо щях да получа Нобелова награда, когато дойдоха болшевиките. Не знам дали сте запознат добре…

Погледът му неспокойно скачаше от Леонс към мен; все така държеше шапката си в ръка.

— Но приятелят ви, господине, е велик човек, велик човек и има голямо сърце! Аз нямам никакви средства и не познавам никого в тази страна. Той ме осинови, нахрани ме, напои ме… Той е филантроп! Не знам какво щях да правя без него… Аз съм политически бежанец… Аз имам принципи, аз съм за свободата. Той ще ми помогне да продължа изследванията си, ще ми оборудва лаборатория… Велик човек!

Той подтичваше около нас с шапка в ръка и разтревожено лице.

— Направих сензационни открития, касаещи лечението на туберкулозата. Тук, в джоба си имам свидетелства, статии от вестници, които доказват…

— Знаеш ли — каза Леонс — Рапсоди е бил известен в страната си.

— Бях преследван заради политическите си убеждения — каза оня. — Принуден бях да изоставя жена си и четирите си деца в Будапеща, в ръцете на врага. Всичко пожертвах, за да продължа изследванията си. Ако искате да хвърлите поглед на моите вестници…

Очевидно искаше да спечели доверието ми, да ме съблазни — без съмнение си даваше сметка, че съм приятел на Леонс и че може да го изместя. Извади от джоба си няколко вестника и ми ги показа. Наистина видях снимката му на първата страница, но беше на унгарски, възможно бе и да е убил някого.

— Имах няколко забележителни случая на оздравяване — отчаяно каза той.

Казах на Леонс:

— Дали не си сгрешил, като си се оставил на този тип да те лекува?

Леонс повдигна рамене, изглеждаше ядосан.

— Отегчаваш ме, човек все на някого трябва да се довери.

Уговорихме се да се срещнем на другия ден по обяд: Леонс щеше да ме представи на Джони Слайвън.