Ромен Гари
Големият дрешник (21)

VI

Седмиците, които последваха, са останали в паметта ми като поредица от мъгляви картини, несвързани помежду си, носещи нереална атмосфера, поредица от звуци, от бързо изречени думи, от затваряни с трясък автомобилни врати, от смаяни или уплашени лица и все същото усещане за празнота, което започва от корема и свършва в главата, помитайки мислите и оставяйки чувство на тревожен страх. Страхът изкривяваше образите, преувеличаваше жестовете, изтъкваше незначителни подробности и им придаваше прекомерно значение в спомените ми. Ето с такава необикновена яснота си спомням постоянното хвърляне на карти в опитите си да разбера как ще се развият нещата следващия път. Поповете, валетата, дамите все още често ми се присънват и еднооките аса втренчено ме гледат. На фона на всичко това още по-ясно си спомням лицето на Леонс, подигравателния му поглед, блясъка на червените му коси, които все не застават мирно под шапката, цигарата между стиснатите му устни и също вкуса на влажния тютюн в устата ми и умоляващия глас на Плъхчето, който казва: „Добре, момчета, още веднъж, но този път за последно, честна дума, нали?“. На 22 март 1947 ние „задигнахме“ парите за заплатите на служителите на метрото, площад „Клиши“. Използвахме една нова техника, подсказана ни от вестниците: вместо да сваляме шофьора и охраната, ние се качвахме при тях в камиона и отивахме на някое спокойно място. Спомням си гласа на шофьора, свестен дюдюл, силно развълнуван, който ни гледаше и повтаряше:

— Бих могъл да съм ви баща, бих могъл да съм ви баща…

Така че преди да си тръгнем, Леонс му каза, затръшвайки вратата на камиона:

— Довиждане, татко.

Вестниците сериозно заговориха за „юношеската гангстерска банда“ и се подиграваха на полицията. Чувствахме се поощрявани. Чувствахме се като обект на възхищение и многословно одобрение, което вестниците, от дискретност, не изразяваха явно. На 3 април се качихме в камиона на пощенските служби, докато шофьорът спокойно чакаше на червен светофар при Инвалидите. Когато усети опряния в него револвер, охраната каза:

— Най-сетне, дойдохте все пак. Вече се чувствах пренебрегнат.

Франковете се трупаха в апартамента на улица „Мадам“, за голям ужас на Вандерпуте, на когото все пак трябваше да кажем всичко. Той бродеше из апартамента с треперещи крака и вече дори нямаше сили да избяга в провинцията. Наложи се да легне на легло. Всеки път, когато се връщахме от операция, той ставаше, приготвяше си куфарчето, но се принуждаваше веднага отново да си легне, рухваше с овесен мустак под кирливия си балдахин, заобиколен от дебелобузести ангели.

— Заради вас ще ме арестуват! — стенеше. — Нали си давате сметка, че ако полицията ме подложи на разпит, ще им кажа всичко, абсолютно всичко?

— Това, което правим, не е тайна — отвръщаше Леонс. — Всички вестници пишат за нас… Юношеската гангстерска банда. Ето, четете…

Старият затваряше очи. Лицето му посивяваше, сбръчкваше се още повече.

— Не говоря за това — мънкаше.

Като изключим акциите, ние почти не излизахме от апартамента на улица „Мадам“. Имахме чувството, че всички познават лицата ни, страхувахме се да не ни разпознаят. Зад заключени врати и спуснати капаци трите плъхчета се криеха сред благородническите мебели на големия салон, с безучастни лица, с нахлупени над очите шапки, пред празните погледи на „великите ни класици“. Леонс беше взел и Рапсоди, унгарецът ни служеше като човек за всичко, изхвърляше боклука, помиташе от време на време и ходеше на пазар. Ядяхме преди всичко консерви и колбаси направо от мазната хартия. Понякога унгарецът заставаше пред Леонс, гледаше го с възхищение и отронваше — достатъчно силно, за да бъде чут:

— Велик човек! Много велик човек! Далеч ще стигне!

Леонс сърдечно го наричаше „стар сводник“ и Рапсоди, очарован, мигновено изчезваше с износеното си голямо палто, което никога не сваляше. Всяка сутрин той тичаше да купи вестниците, които говореха на първа страница за дейността ни и се учудваха на крехката ни възраст.

— Вижда се, че обществото е на наша страна — казваше Леонс. — Помисли за всички ония нещастни татковци, които изкарват по петнайсет хиляди кинта на месец, имат семейство, деца и които сутрин отварят вестника и прочитат, че „юношеската гангстерска банда“ — както ни наричат — пак е завлякла милиони. Сигурно се кефят. Сигурно поглеждат с надежда към синовете си и им дават сто кинта за кино. И после вероятно си казват, че сигурно и нашите родители са изкарвали по петнайсет хиляди кинта на месец, затова е така. Разбираш ли, все едно правим революция.

Понякога ни се случваше да излезем от нашата дупка, да се влачим по барове и сутринта да се приберем пияни. През една такава нощ Плъхчето осинови един истински полски барон, бежанец. Беше го намерил в един бар на улица „Понтийо“, в напреднал стадий на алкохолно вцепенение и го доведе на улица „Мадам“, въпреки несъгласието на Леонс, самият той също пиян. В джоба му намерихме билет за влака до Рим и писма, адресирани до кардиналите.

— Отивал да види папата — заекваше Плъхчето, като се клатушкаше редом с новия си приятел. — Не е ли вярно, бароне, че отивахте да видите папата?

— Псзпсзпсз — свиреше баронът с грейнало от радост лице.

На сутринта поизтрезня и попита къде е, какво прави тук и дали Негово Светейшество ще го приеме; две чаши вино бяха достатъчни, за да го приведат във форма. Нарекохме го Папски и решихме да го запазим за талисман, докато трае операцията. Плъхчето го обличаше, слагаше го да спи, купуваше му копринени ризи, Леонс му слагаше пура в устата, а аз — карамфил на бутониерата… Понякога, като гледах как баронът се люлее на стола си, се питах дали се вцепеняваше така от пиенето или просто от живота.

— Я кажи, бароне — питах го. — Наистина ли само пиенето ти действа така? Дали нямаш болезнена чувствителност, и ти като мен?

— Пиш — казваше жално той.

— Ето пак! — възкликваше Плъхчето. — Не беше го правил отдавна!

Той го водеше до тоалетната. Стигнахме дотам, че започнахме да го водим с нас на акции, въпреки протестите на Леонс, който накрая призна, че „ни носи добро“; така че настанявахме Папски в колата, на предната седалка, и баронът, весел, чакаше там, докато ние бутахме револвера под нечий нос. Така на 2 април спряхме в Болонския лес колата, която превозваше прихода на хиподрума. Този път шофьорът се опита да протестира, без съмнение бе по-добре платен от другите.

— Я кажете, момчета, дали да не спрем? — тревожеше се Плъхчето. — Не че ме е страх. Но имам майка и седем братя и сестри. Аз съм най-големият, пращам им пари. Ако ме опандизят и те не получат вече нищо от мен, ще си помислят, че не съм успял в живота.

Капаците и прозорците бяха затворени и апартаментът вонеше на сяра и амоняк: Рапсоди бе превърнал банята в лаборатория, откъдето от време на време излизаха облаци дим и отвратителна смрад. Понякога той излизаше от дупката си, приближаваше се до Леонс и го умоляваше да не се безпокои: щял да намери лек срещу туберкулозата, било въпрос на минути. Баронът седеше на фотьойл в стил Краля — Слънце, много важен, с леко опулени очи, с цигарата и карамфила си; бяхме го разположили точно срещу портрета на папата, който го гледаше от позлатената си рамка и от време на време баронът понечваше да стане и да тръгне към портрета. Понякога и Вандерпуте минаваше през салона с обезумял поглед:

— Искат да ме одимят! — викаше. — Искат да ме опушат като плъх! Аз обаче няма да им се дам!

Скоро прибрахме още един нещастник, един италиански тенор, появил се внезапно на вратата на кафенето, в което седяхме; бе дошъл да пее и да проси. Беше дребен, слаб мъж, с гъста черна коса и хубави засукани мустаци; предложихме му пиене и той ни разказа, че се опитва да стигне Гърция и понеже няма пари, пее по пътя, за да си изкара прехраната.

— Какво ще правите в Гърция? — попита го Леонс. — Нали има война?

— Точно затова — каза синьорът — ще се запиша доброволец.

— На чия страна?

— Как на чия страна? — възмути се той. — На страната на партизаните, естествено. Най-сетне, една от истините е вярна, синьори: или са болшинство и следователно ги потискат, или са малцинство и следователно ги преследват. Не може да се сбърка.

Леонс ми направи знак. Очевидно бе, че синьорът трябваше да дойде с нас. Тъй като вече пиеше третия си аперитив и не беше ял от три дни, той ни последва до улица „Мадам“ без да се противи, но след като се наяде започна да негодува и се наложи няколко дни да го държим под ключ. Между другото, той свикна с това положение много бързо и дори се опита да ни достави удоволствие: пееше ни неаполитански песни, умееше също много добре да имитира животни, особено кокошка, която снася, магаре и прасе — и ние го слушахме с удоволствие…

— Ама — възмущаваше се Вандерпуте — какъв е тоя цигански катун? Вече не се чувствам у дома си! Никой не уважава моята самота!

— Синьор — на свой ред го упрекваше италианецът — не оставайте сам. Правете като мен: приобщете се към нещо. Знам, че е трудно на вашата възраст, вече сте само парче мъртво дърво, но то все още може да послужи за един голям огън!

— Позволете! — викаше Вандерпуте. — Няма да се оставя на един дребен италиански сводник да ме обижда!

— Синьор — отвръщаше сводникът — аз съм тосканец. Впрочем, не исках да ви обидя. Напротив, в епохата на прекомерен хуманизъм, вашето приобщаване ще бъде оценено високо. В моята страна, в Тоскана, се разказва историята за дървото, което се приобщило към хората. Било бук, от семейство… всъщност, няма значение; било от много добро семейство, на което за първи път се случвало такова отстъпничество. И така, очовеченото старо дърво пристигнало в един град, където било много добре посрещнато от населението. След неговия случай хората направили голяма пропаганда, публикували статии във вестниците, за да докажат, че отбелязват точка срещу природата и че при тях животът е по-добър. Навсякъде дървото било възторжено приветствано, направило триумфални турнета във всички страни, френското правителство дори го наградило с ордена на Почетния легион в качеството му на чужденец. Тъй като било уморено от пътуванията, засадили го в една обществена градинка и заковали отгоре му мраморна плоча с надпис: „Уринирането забранено!“. Естествено, всички гори в света обявили дървото за предател и повече нито една птичка не кацнала на клоните му. Но все пак дърветата имали последна дума. Един ден в градинката дошъл старец. Вероятно дълго бил вървял, защото изглеждал уморен и дрехите и обувките му били покрити с прах. Той дълго гледал дървото и после избухнал в смях. Смял се три дни и три нощи, но полицията не се намесила, тъй като не знаела на какво се смее. Накрая старецът спрял да се смее, разкопчал се, изпикал се върху дървото и после се обесил на един от клоните му… О, Sole Mio!

В полза на душевното спокойствие на Вандерпуте се случи нещо, което го принуди временно да напусне апартамента на улица „Мадам“ и промени мислите му: Кул получи апоплектичен пристъп, след който остана наполовина парализиран. Вандерпуте се показа много загрижен и не се отдели от леглото му. Отидох при елзасеца, на улица „Сол“. Лежеше изрядно подреден в леглото, но в стаята цареше забележителен безпорядък: всичко беше нагоре с краката, навсякъде се търкаляха най-различни неща: мръсно бельо, разхвърляни дрехи, подът бе осеян с хартийки. Не знам защо, но си спомних деня, в който, преди три години, елзасецът бе проникнал в стаята на Вандерпуте и бе въвел ред: хрумна ми мисълта, че сега, възползвайки се от състоянието на своя приятел, старият си отмъщаваше. Вандерпуте седеше на стол до леглото, събрал колене; чакаше с мрачно изражение на лицето и от време на време се прозяваше. Понякога Кул помръдваше и Вандерпуте ставаше и му поднасяше легена. Парализата бе засегнала също езика му и като ме видя, Кул се опита да каже нещо, но не успя. Лежеше по гръб, скован, мъртвоблед, само малките му блеснали очи даваха признаци на живот. Когато приближих, той се опита да помръдне и да каже нещо:

— Асс… сс… сс…

— Хайде, хайде, Рене — каза Вандерпуте като се размърда на стола си.

— Повикахте ли лекар? — попитах аз с известна доза недоверие.

Вандерпуте направи отегчена физиономия.

— Задавате ми глупави въпроси, млади момко.

— Е?

— Никаква надежда — каза старият с висок и ясен глас.

Извърнах бързо глава и ясно прочетох в очите на елзасеца омраза и гняв.

— Ще му направя билков чай — каза Вандерпуте. — Обича.

Той стана и отиде в банята, където беше сложил един спиртник. Тъкмо беше излязъл, когато Кул направи страхотно, но напразно усилие да се повдигне на лакът и наново се опита да проговори.

— Л… л… л… — заекна той.

Очите му изскачаха от орбитите си. Очевидно бе, че се опитва да събере всичките си останали сили, за да ми каже нещо. Ръката му бавно се плъзна по чаршафа към възглавницата, пръстите му се свиха… Наведох се: там имаше плик.

— Пош… пош… — заекна Кул.

— Искате да го пусна в пощата ли?

— М… м… м… — каза Кул и лицето му се озари от луда радост. Взех плика, беше адресиран до г-н Фримо, улица „Мароние“ №37. Пъхнах го в джоба си.

— Добре — казах му — бъдете спокоен, ще го направя.

Няколко дни след посещението ми Кул умря, посред бял ден, несъмнено възползвайки се от моментното невнимание на Вандерпуте, когато е отишъл до тоалетната. Старият се погрижи за погребението и придружи тялото на приятеля си до последното му обиталище. Той водеше погребалното шествие, облечен целият в черно, с кърпичка в ръка; вървях след него заедно с Леонс и Плъхчето, последният придържаше Папски, на когото за случая бяхме зашили черна лента на ръкава. Следваха ни Рапсоди, с корона, и синьорът, който упорито имитираше гарванов грак, „за да бъде всичко както трябва“. На гробището дойдоха полицейски служители, колеги на Кул. Валеше ситен дъждец и в церемонията имаше нещо злокобно. Още след парализирането на елзасеца Вандерпуте предвидливо бе пренесъл на улица „Мадам“ повечето от вещите на Кул: за да избегнем неприятностите с полицията и администрацията — обясни той. Между тези вещи имаше стотина бележника с кожена подвързия, изписани целите с дребен и грижлив почерк; Вандерпуте реши да ги изгори, без да ги чете, „от дискретност“. Той ги хвърли в камината на големия салон и запали огън; после остана да ги гледа как горят с израз на мрачно задоволство.

— Това беше — каза той, когато всичко свърши, и въздъхна.

Вечерта след погребението той не спа вкъщи. Това вече бе достатъчно изненадващо, защото старият не излизаше никога и си лягаше рано. Към три сутринта се събудих от ужасна врява в апартамента. Скочих от леглото и се втурнах към коридора, където вече се бяха събрали всички.

— Хубава работа, свиня! — каза Леонс.

Вандерпуте стоеше облегнат на стената, пиян до козирката. Дрехите му бяха изцапани, косата му рошава, разтърсваше го идиотски смях.

Пееше с все сили:

Моята жена умря-я-я!

Отмерваше такта, размахвайки юмрук:

Вече няма да налива

В чашата ми вода…

Вдигна единия си крак и ръката си високо във въздуха.

Женката, отровата,

Умря-я-я!

Наложи се да полежи известно време и не посмя да излезе от стаята си и да срещне погледите ни още петнайсетина дни.

Малко след това получихме първия тежък удар: правителството изтегли от употреба банкнотите от пет хиляди франка. Беше ден на траур. Накладохме камината с банкноти и запалихме голям огън. Рухнал на един фотьойл, Вандерпуте гледа как изгаря богатството ни, после с усилие стана. Изглеждаше остарял с десет години.

— Какви времена! — каза. — Човек вече не може да разчита на нищо. Никой вече няма ни приличие, ни достойнство. Само някакви индивиди… но да оставим това! Ами правителствата! Мисля, че бедният Кул имаше право и се питам дали да не гласувам за комунистите на следващите избори. Вече само на рублата може да се вярва.

Той се завлече в стаята си и два дни лежа с лице към стената.

— Започваме пак — отсече Леонс.