Ромен Гари
Големият дрешник (4)

IV

Вандерпуте живееха на улица „Мадам“. Влязохме през една порта, минахме през малък, мрачен двор, покрай един гараж, качихме се на четвъртия етаж и стигнахме пред мястото, което Вандерпуте нарече „вкъщи“ с известна гордост. Не знам защо очаквах да видя някое влажно, мрачно и гнусно място: без съмнение се бях повлиял от външния вид на стария Вандерпуте и търсех подходящ за него декор. Бях сгрешил. Апартаментът беше светъл, чист и обзаведен с вкус. В малкото училище на Везиер, където живеехме с баща ми, бях видял само прости, недодялани мебели, селски мебели, които чисто и просто изпълняваха функцията, за която бяха направени: те нямаха за цел да се харесват и в тях дори имаше нещо сърдито и неприятно, сякаш не можеха да простят на баща ми, че ги е изтръгнал от родната им гора. Идвайки във Везиер, където беше назначен след смъртта на майка ми — тогава бях шестгодишен — баща ми бе намерил училищния апартамент почти празен и всичко бе издялал със собствените си ръце — от големите гардероби до най-скромното кухненско столче — в гаража, превърнат в ателие. Така мебелите, с които се сдобивахме, дълго още миришеха на гора, на смола; беше носталгична и вълнуваща миризма и понякога ми се струваше, че дърветата бяха омагьосани от баща ми и с мъка свикваха с новите условия. Спомням си един голям, груб стол до камината, на който баща ми обичаше да сяда, за да си суши ботушите и който малко ме плашеше: винаги имах чувството, че някой хубав ден той ще се вдигне и ще напусне къщата, затръшвайки вратата. Баща ми бе забелязал моя ужас и когато искаше да ми се скара за нещо, казваше: „ще те дам на стола да те заведе в гората и повече никой няма да те види“ — и ми се струваше, че моят неприятел скърца с особено зловещ тон. Баща ми обичаше да ме хвърля в приказна и мистериозна атмосфера; днес се питам дали с това не искаше да обърка следите, да размие контурите на нещата и смекчи прекалено силните светлини, учейки ме така да не се спирам пред очевидното и зад него да търся чудото, често много по-значимо и по-общо. Една вечер, когато се прибрах от училище, с учудване забелязах, че столът беше изчезнал: мястото пред камината бе празно, а в нея огънят гореше; спомням си, че много се изплаших и си казах: развалил е магията и е избягал. Почти в същия миг вратата се отвори и баща ми влезе със стола на ръце: „Опита се да се върне в гората“ — обясни ми. Навън валеше сняг и столът беше целият бял; вероятно бе извървял доста път, преди да го хванат — мислех. „Още е див — каза баща ми — трудно е да се опитоми нещо, дошло от гората.“ Гледах нашия затворник, питах се дали не е по-добре да го пуснем, но той не показваше каквото и да било желание да бяга, имаше уморен вид и само леко поскърцваше пред огъня. Започнах да изпитвам жал към него и понякога, когато баща ми не беше вкъщи, оставях вратата открехната и излизах, подсвирквайки си небрежно. Но пленникът никога не се възползва от дадената му възможност, може би защото на полето имаше сняг до коленете или пък защото след първия си опит за бягство бе дал на баща ми честната си дума, като благороден затворник; стоеше си на място и обръщаше гръб на отворената врата, която поскърцваше на вятъра. Беше ми жал за него. Съжалявах, че няма начин да си поговорим. Имаше толкова самотен вид и в същото време изглеждаше толкова високомерен и почтен, че сърцето ми се късаше. Една вечер не издържах. Хванах го с две ръце и го завлякох навън. Бях на седем години и столът бе значително по-голям от мен; гората се намираше на два километра от училището, върху първите склонове на Егий; затънах в снега до кръста. От време на време сядах да си поема дъх, посред снега, от който само някой храст подаваше голи клони, после продължавах. Падаше нощ, а аз не обичах гората нощем, още повече пък в компанията на стол, чиито намерения не знаех. Завлякох го значи до първите ели и го зарязах там; изведнъж ми се стори, че дърветата ме заплашват, че на свой ред искат да ме омагьосат и за отмъщение да ме превърнат в храст, хукнах да бягам, чувах дърветата, които ме гонеха. За голямо мое щастие пред мен се появи баща ми, аз се хвърлих разплакан на шията му, казах му, че столът е избягал от къщи, че съм го гонил до гората, но че там съм загубил следите му. Баща ми отвърна, че това няма значение, че не за първи път бяга така, животното, но после винаги се връща. И наистина, на другата сутрин, когато слизах за кафето, намерих моя стол до камината, настанен удобно, сякаш нищо не се беше случило, да припуква от удоволствие пред огъня. Трябва да кажа, че бях разочарован; столът падна в очите ми; между него и мен беше свършено… Но мебелите, които ме заобикаляха в апартамента на Вандерпуте, нямаха нищо общо с гората. Покрити със сатен, което им придаваше женска мекота, те имаха не само форма, но и стойка, и в тяхната неподвижност се таеше застинала грация и дори надменност. Наподобяваха живи пленници. Човек имаше желание да ги освободи. Очакваше да ги чуе как въздишат. Може би ми се струваше така само защото бях четиринайсетгодишен и защото вълшебната пелена, която баща ми някога бе хвърлил върху нещата заради мен, не се бе вдигнала напълно. Но вярвам, че именно присъствието на стария Вандерпуте произведе този ефект върху мен. Веднага ставаше ясно, че той не се вписва в мебелите си. Движеше се между тях с вид на стопанин, но веднага ме споходи странното усещане, че не е у дома си, че осквернява нечия интимност. Беше натрапник. Напразно се бе изтегнал удобно, с изпъчен корем и килнат каскет, върху големия позлатен фотьойл, чистейки ухо с малкия си пръст; той не си беше у дома. Беше окупатор и мебелите не пропускаха да го покажат.

— Жозет, Жозет! — едва седнал, извика той.

Вратата се отвори и в салона влезе едно момиче. То стоеше с гръб към светлината и всичко, което видях бе, че има червени, пълни със светлина коси. Държеше ръцете си странно вдигнати във въздуха и шаваше с пръсти.

— Да, мили татко?

Имаше изненадващо дрезгав, сякаш натрошен глас. Никога не бях чувал подобен глас.

— Жозет, представям ти един много свестен младеж. Той идва от Съпротивата.

— Личи му — каза момичето.

— Той, Жозет, е възпитаник на нацията.

— О, бедният! Трябва да ме извините, че не ви стискам ръка, но току-що си лакирах ноктите.

Вероятно мърдаше пръсти, за да изсъхнат по-бързо.

— Направи ни по едно хубаво кафе — каза старият, потривайки ръце — и чиния яйца. Малкият не е ял нищо, откакто Франция го е взела под крилото си.

— Дълго ли ще остане?

— Надявам се — каза старият важно и дори с известна доза фалшиво вълнение в гласа. — И се надявам също вие тримата да се разбирате добре. Ще бъдем едно истинско, малко, сплотено семейство и ще се подкрепяме взаимно. В живота човек има нужда от подкрепа. Особено когато си стар, самотен мъж като мен.

Момичето излезе, поклащайки бедра и оставяйки след себе си аромата на своя парфюм. Старият подуши с отвращение.

— Жалко е все пак — каза — момиче на четиринайсет и вече да мирише така.

Младият Вандерпуте ме погледна.

— Харесва ли ти сестра ми? — попита.

Погледнах го и аз на свой ред. Вярно че имаше същите коси. Но той беше грозен…

— Има странен глас — отбелязах.

— Да — каза Леонс — положи много усилия за него.

— Как така — положи усилия?

— Прочете в едно списание за кино, че Лорън Бакол — знаеш, звездата — за да има такъв глас, пълен със sex-appeal, нали разбираш, се качвала всяка сутрин на една планина и там крещяла с всички сили в продължение на часове. Крещяла, крещяла и един ден нещо се скъсало в гърлото й и гласът й станал такъв, после подписала договор и сега е велика актриса, нищо че се омъжи за Хъмфри Богарт.

Мигах с очи, без да разбирам. Тези имена не ми говореха нищо.

— Та така, малката ми сестричка тича всяка сутрин в Болонския лес и там се дере до смърт, с всички сили, до кръв или докато не се появи някое ченге. Иска да се занимава с кино.

— Разбирам.

Разбирах все по-малко.

— Да, малката ме притеснява — каза старият Вандерпуте, загледан мрачно в Роксана. — Париж е много опасен град за младите момичета.

— Да — каза младият Вандерпуте — пълно е с тротоари.

Старият се обърна към мен.

— Малката има въображение. Въображението е много лошо за момичетата. Започва от главата и не се знае къде ще свърши.

Момичето се върна с яйцата и кафето. Разхождаше се насам-натам на светлината и аз можех да я гледам колкото си искам. Лицето й изглеждаше съвсем мъничко, несъмнено заради грамадата коси около него. Имаше големи зелени очи и когато ме погледнеше — тя на няколко пъти ме изгледа продължително — ги облещваше още повече, та имах чувството, че по-скоро иска да ми покаже очите си.

— Мили татко.

— Жозет?

— Как се казва това… момченце?

Очевидно беше решила да ме унижава.

— Наистина! — възкликна старият. — Съвсем му забравих името… Това всъщност няма никакво значение — успокои се незабавно той. — Така или иначе ще трябва да му измислим друго.

Тъкмо сърбах кафето си. Вдигнах бързо глава:

— Това пък защо?

— Военно име — каза старият. — По-безопасно е.

Намигна ми, което все пак не беше достатъчно обяснение.

— Слушайте — казах. — Казвам се Люк Мартен и кучката ми се казва Роксана, и ние държим на това. Даже да не ви харесва.

— Сладък е — каза момичето.

— Сипи му още малко кафе — каза старият. — Ще го успокои.

Тя дойде съвсем близо до мен и напълни чашата ми. Носеше тесен пуловер; гърдите й приличаха на два пленени пора с островърхи носове, косите й докоснаха лицето ми. Усетих как гърлото ми се сви, преглътнах. Господи, помислих, усетил как кръвта нахлува в лицето ми, Господи боже! Но нищо не можеше да се направи, изчервих се.

— О, той се развълнува — каза момичето — съвсем е почервенял. Колко мило!

— Бих искал да разбера как го правиш! — подхвърли с насмешка младият Вандерпуте.

— Лесно — каза момичето. — Достатъчно е да се приближиш толкова, че да усетят дъха ти. Не могат да го понесат и падат като мухи. Youmph.

— Какво? — каза силно учуден старият Вандерпуте.

— Youmph — повтори спокойно момичето. — Американска дума. На френски се казва sex-appeal.

Изобщо не разбирах за какво говорят. Съвсем си бях загубил ума. Тогава си припомних една басня на Лафонтен, която моят баща ми бе чел някога: „Градският мишок и селският мишок“. Аз съм млад полски мишок — помислих — а те, те са млади градски мишки. Тепърва трябва да се уча. Старият Вандерпуте вероятно реши, че разговорът е продължил достатъчно, защото остави чашата си, избърса си мустаците и каза:

— Хайде, деца, на работа!

Тук тримата Вандерпуте се отдадоха на занимание, което ми се видя странно и напълно лишено от смисъл. Старият сложи в средата на масата една огромна картонена кутия с надпис „U. S. Army“, в която имаше хиляди малки пликове; те ги отваряха един по един и прехвърляха съдържанието им в други малки пликове, които ми изглеждаха съвсем същите, но на които не пишеше нищо. После грижливо ги затваряха и наново ги залепваха. В пликовете имаше дребни, кръгли каучукови неща, които нито познавах, нито знаех предназначението им. Те вършеха семейното си занимание ловко и бързо и след известно време аз се хванах да им помагам; от време на време момичето ме поглеждаше и ми отправяше голяма съблазнителна усмивка. Старият имаше сериозен и прилежен вид и дишаше тежко, от което мустаците му трепереха; за да залепи наново пликовете, той деликатно прокарваше език по краищата им; от време на време спираше, вадеше от джобчето на жилетката си голям, приличащ на глава лук часовник и гледаше часа: в шест без десет той си наля чаша вода и точно в шест стана, отвори едно чекмедже, взе едно шишенце и глътна хапче. Без да прекъсва работата си, попита:

— Котаракът достави ли?

— Петдесет кила — каза момчето. — Луксозен сапун.

— Сулфамид?

— Тая седмица не може да се направи нищо. Имаше полицейска хайка в „Clamsy’s“.

— Не!

— О, нищо сериозно, проверка на документите. Всички редовни, разбира се.

— Нещо ново за пеницилина?

— Само надежди. Но това нищо не значи.

— Аз се надявам за утре — каза Леонс. — За пет хиляди кинти, повредена стока.

— Това няма значение — каза старият. — Нужно е само да пише „пеницилин“ отгоре и шишенцата да изглеждат добре. В живота външният вид е много важно нещо.

— Да, изглеждат добре.

— Много ли е стоката?

— За около сто хиляди кинти. Те дават всичко или нищо.

Старият направи гримаса.

— Кой е продавачът?

— Пабло.

— Значи е нищо. По-скоро бих пукнал, отколкото да си имам работа с него, той е крадец.

Той ловко прехвърли от един плик в друг няколко от онези каучукови неща.

— Какви са тия неща? — попитах.

— Млад е и не знае — каза момчето.

— Хайде, хайде — каза старецът. — Малко поведение.

— Това е, за да няма много типове като теб и мен по света — каза Леонс. — Би трябвало да ги задължават. Ако аз бях правителството, щях на всички да сложа по един. Като намордниците на кучетата. Това или затвор.

Изглеждаше гневен.

— Хайде, хайде — каза старият. — Не бива да обръщаме внимание на подробностите. Трябва да бъдем благородни. Да гледаме на нещата отгоре, от дистанция, не да се спираме на незначителните подробности, ето как трябва да се гледа на живота. Да се отдалечиш, да се издигнеш, да гледаш нещата отвисоко, широко да скроиш чувствата си — ето моят принцип.

Той бързо премести малкия предмет от един плик в друг.

— Млади човече, позволете ми да ви дам един съвет: издигнете се над всичко. Витайте високо, млади човече! Витайте високо, разтворете крилете си, захвърлете всичките си дребни проблеми в безкрая, в междузвездното пространство, в метафизическото и ще видите веднага истинските размери на всяко нещо, които са, млади човече, безкрайно малки. Казвам…

Той вдигна пръст:

— … без-край-но малки! Предателство, героизъм, престъпление, любов, всичко това, млади човече, с перспективата, с хоризонта, става буквално трогателно с незначителността си. Нула! Престава да съществува!

Той се наведе към мен.

— Всичко, млади човече, се състои в това да направиш от нещата в живота стълба, а после да се качиш на друга и да ги съзерцаваш! Да вземем, например, отговорността. Огромно, тежко нещо, труден товар е отговорността, а? Да допуснем, че сме отровили цяло едно семейство — с гъби, да речем. Естествено, ако погледнете на това като смъртен човек, ще се почувствате много отчаян, ще имате угризения, никога вече няма да погледнете гъби. Но дайте височина на разискванията, издигнете съзнанието си, разширете бързо хоризонта, слейте се със Слънчевата система и погледнете надолу към Земята: вече няма да чувствате нищо. Няма отговорност, няма гъби, дори хора няма — може би само водна пара — ето какво се случва с човечеството, щом го погледнем отвисоко с метафизически очила — водна пара, за да избършем по-лесно стъклата, повярвайте ми. Изведнъж ще се почувствате лек и абсолютно безотговорен, и способен на какво ли не, млади човече — казвам: на какво ли не! Не е нужно да уточнявам. Ето я истинската свобода. Не изпитвате нищо, може би само доброжелателство, нищо, нула, Ганг, млади момко, Ганг, Нирвана! Когато пораснете и ви се случи да усетите странен гъдел, а отговорността ви се намеси, не се колебайте! Дайте си височина! Препоръчвам ви от този момент изучаването на метафизиката като развлечение и оправдание. Общество като нашето, със своите прекрасни достижения, със санитарното си оборудване, цялото е окъпано в тази метафизика — Ганг, нали ви казвам! — то я изпива през порите си, а когато не я пие, я отделя. Лично аз отделям метафизика от сутрин до вечер за дребните си лични нужди, а напоя ли се здраво, съм щастлив. Вземете ми метафизиката, какво ще остане от мен?

Той повдигна рамене.

— Питам ви, какво ще остане? Един стар човек, който заслужава да бъде наказван в съдилища, от углавния съд, знам ли и аз. Трябва да се избере между полицията и метафизиката… Естествено, не говоря за себе си. Говоря по принцип, така…

Той млъкна. Младите Вандерпуте го гледаха учудено. Очевидно нямаше навика да излива чувствата си така. Старият взе един от малките каучукови предмети и го погледна с презрение.

— Да, всичко се състои в това да откриеш истинското съотношение на нещата — промърмори. — Да се проектираш, както вече казах, в безкрая, в междузвездието, в Господ — употребявам тази дума в най-широк смисъл, разбира се — няма по-голямо душевно спокойствие от метафизичното съзнание за собствената ти нищожност. Братството между нули, в което всяка нула крепи другата със собствената си самота, нечуваната самота на нулите, обществото от нули, любовта на една нула към друга, небитието, празнотата, нищото, каквото поискате, аз намирам това извънредно окуражаващо!

Той млъкна, облиза грижливо един плик и го залепи, шумно се изсекна, но без резултат и разходи наоколо малките си, мътни, неспокойни очи, сякаш бе изненадан, че се намира тук.

— Е — хм! — каза. — Докъде бях стигнал, Леонс?

— Не знам — каза Леонс, като го гледаше внимателно. — С вас човек никога не знае къде е. При вас всичко е толкова заплетено, толкова объркано, завоалирано, потайно и обърнато надолу с главата…

— Нали? — каза старият, поглаждайки мустаците си, очевидно поласкан.

— Вие сте замаскирана следа, мили татко. Няма начин човек да ви последва. С вас човек винаги се върти в кръг и когато успее да ви настигне, вие вече не сте там.

Старият одобрително клатеше глава, чистейки с почернелия нокът на левия си показалец черния нокът на десния.

— Няма как да ви сгащи човек. Вас никъде ви няма. Все се изплъзвате, промъквате се между пръстите… Не е ли така, Жозет?

— Така е — каза момичето. — Макар че понякога човек се притеснява да ви гледа, има чувството, че не е учтиво.

— Това е — каза триумфално старият, вдигнал във въздуха пожълтелия си от тютюн показалец — това е, защото не съм направен да ме гледат. Не трябва да ме гледате, това е противоестествено. Никой не е направен, за да го гледат, това е. В живота важното е да останеш незабелязан…

Той бутна назад каскета си, размърда мустаци и ме посочи с черния си нокът, все така грижливо загледан встрани.

— Научете това още отсега, млади човече: в живота всичко се свежда до това да не бъдеш на точното място в точния момент, това е. Трябва ловко да се промъкваш през годините, с прибран корем и незабелязано, за да не те сгащят. Ето какво е животът. За това, разбира се, е нужно да си сам. Аб-со-лют-но! Животът е като убийство, по-добре да нямаш съучастници. Не бива да се оставиш да те хванат на местопрестъплението. Може би няма да повярвате, млади момко, но милиони хора успяват. Остават незабелязани до не-въо-бра-зи-ма степен! Много е просто: съдбата не се отнася за тях. Измъкват се. Човешката участ — познавате ли този израз? — е, та тя минава над тях, изтича като хладка вода. Дори не ги намокря. Те умират от старост, от изнемощялост в съня си, тържествено. Надхитрили всички. Останали незабелязани. И-зу-мително! Велико изкуство. Да останеш незабелязан, млади момко, научете това още тази вечер. Приберете глава между раменете си, вижте дали вали, преди да си покажете носа навън. Завъртете се три пъти, заслушайте се дали някой не върви след вас, смалете се съвсем, ама съвсем! Да се сравните, ама в пълния смисъл на думата, да се сравните със земята. Млади момко, убеден съм, че ако човек много внимава, дори смъртта няма да го забележи. Ще го отмине. Ще го пропусне. Трудно е да забележиш някой, който старателно се е сравнил със земята. Човек може да доживее до дълбока старост и да се радва на всичко, но именно скришом. Човекът, млади момко, запомнете го отсега, е единствено въпрос на маскировка. Направите ли го добре, позволени са ви всички надежди. Като за начало, погледнете един старец, това е вече човек, успял да избегне младостта. Младостта е много опасна. Ужасно опасна. Много трудно е да я избегне човек, но е възможно. Аз, например, така както ме гледате, аз успях. Помисляли ли сте някога, млади момко, за предпазливостта и въздържаността, които разпиляваме за петдесет години, да кажем? Аз съм на шейсет… Ко-ло-сално! Защото животът ви дебне отвсякъде, преследва ви, поставя ви капани, съблазнява ви, скача отгоре ви… бум! бум! и ето, вие изведнъж започвате да живеете, да дишате, харесва ви се, продължавате — и ето, загубен сте! Има хора, млади човече, които толкова силно се влюбват в живота, че предпочитат да умрат, отколкото да се откажат да живеят. Господин баща ви… най-сетне, да оставим това. Аз, естествено, не претендирам, че човек трябва да прекъсне всички връзки — не е възможно, съгласен съм — но трябва да ги сведе до минимум. Дишай толкова, колкото да не се задушиш. Въздух, въздух — ето го врагът. Ето с такива неща животът започва да ви притежава, опива ви с тях, когато гърдите ви се изпълнят, вие се хвърляте напред — и вече сте загубен. А слънцето, вземете слънцето, например. Ужасно нещо е слънцето, млади момко, сгрява вътрешностите ви, събужда апетитите ви, ускорява пулса ви, вие вървите напред с протегната ръка — бум, бум! и ето, загубен сте. А пролетта? Да вземем пролетта — мислили ли сте за пролетта, млади момко? Нечувано нещо е пролетта! И естествено, най-дяволското в цялата работа тук е, че тя идва именно след зимата. Пролетта ви покорява с един-единствен удар. Събужда пагубни чувства у вас, вие имате желание да им се отдадете, да се втурнете напред, да подскачате, надушвате пъпките, цветенцата. Господи, млади момко, та вие дори имате желание да обичате! Да обичате — добре ме чухте, казах: да обичате. Естествено, сигурно си давате сметка що за стока е любовта? Бум, бум и ето: вие сте загубен. Пазете се от любовта, млади момко, пазете се от пролетта, те са заговорници, животът тихомълком върви след тях, внимание! Ще ви хване! Не може хем да се запазим задълго, хем да живеем, млади момко. Тук думите напълно си противоречат. Вземете, например, господин баща ви… но да оставим това. Да се върнем на пролетта — трудно е наистина да си сам през зимата, но през пролетта е почти невъзможно, дори да си имаш принципи, в които вярваш. Няма съмнение, че нещо се случва, човек има желание да излезе от дупката си и да хукне нанякъде, като хлебарка. Но припомнете си, млади момко, пролетта е заговор. Тя е такова… сезонът на спонтанните признания, пролетта… Зад гърба й тихомълком върви полицията… Най-доброто, което човек може да направи към края на май, е да замине някъде в провинцията, да си наеме стая под фалшиво име в някой хотел и да чака есента…

Той млъкна. Разходи в кръг малките си очи, мътни и сини, влажни, трепкащи. Свали каскета си и дълго бърса чело с голямата си карирана кърпа. Косата му беше рядка, напомадена, чийто път в горната си част се разширяваше и се вливаше в бяло-розова плешивост, наподобяваща подстриганото теме на католически свещеник.

— Е — хм!

Той направи усилие да ме погледне в очите, но погледът му веднага побягна. Тогава той започна да се бори с него, задърпа го за поводите, опитвайки се да го насочи към лицето ми, но не успя и след като ми обърна гръб, без дума да каже, го последва към вратата.

— Ето — каза момичето — може да се каже, че добре се е изръсил за вас. За пръв път, откакто го познавам, говори толкова много.

Тя свали престилката си.

— Напускам ви, красавци. Отивам на кино. Дават „Големия сън“, с Хъмфри Богарт.

Тя вдигна полата си, закачи чорапа си за жартиера, погледна ме безразлично с облещени очи и тръгна, оставяйки отново след себе си мирис на парфюм.

Останах сам с младия Вандерпуте.